Андреа Камилери
Теракотеното куче (9) (Комисарят Монталбано упорства)

9

Канарата представляваше каменна плоча с приблизително правоъгълна форма, която изглеждаше като част от заобикалящата я скала и се опираше на нещо като огромно стъпало, също от скала. Монталбано прецени на око, че трябва да е около два метра на височина и метър и половина на ширина, затова дори не можеше да се мисли да се отмести с ръце. Въпреки това все някакъв начин трябваше да има.

По средата от дясната й страна, която беше на десетина сантиметра от ръба, имаше дупка, която изглеждаше напълно естествена.

„Ако тук имаше истинска дървена врата — разсъждаваше комисарят, — този отвор щеше да се намира на правилното място, за да се сложи дръжката.“

Извади от джоба на якето си химикалка и я напъха в дупката. Тя влезе цялата, но когато Монталбано се готвеше да я прибере в джоба си, усети, че изцапа ръката му. Погледна я и я помириса.

— Това е масло — каза на Фацио — единствения, който беше останал до него.

Другите полицаи се бяха изпокрили на сянка. Гало беше намерил туфа обикновено киселиче и го предлагаше на колегите си:

— Смучете стъблото му, прекрасно е на вкус и утолява жаждата.

Монталбано си помисли, че има само едно възможно разрешение:

— Имаме ли стоманено въже?

— Разбира се, онова от джипа.

— Тогава го приближи колкото е възможно повече.

Докато Фацио се отдалечаваше, комисарят, който сега беше убеден, че е намерил начин да отмести плочата, погледна на пейзажа наоколо с други очи. Ако това беше правилното място, което му беше посочил Тано Гърка, преди да умре, трябваше тук някъде да има точка, от която да го държат под наблюдение. Местността изглеждаше безлюдна и уединена. Нищо не подсказваше, че ако се заобиколи скалата, на няколкостотин метра от нея преминаваше междуградското шосе с цялото натоварено движение по него. Недалече, на едно възвишение върху скалистия и сух терен се издигаше малка къщурка като кубче, състояща се само от една стая. Поиска да му донесат бинокъла. Дървената й врата беше затворена и изглеждаше здрава. До нея на височината на човешки бой имаше прозорче без капаци, укрепено с две железни пречки, разположени на кръст. Изглеждаше необитаема, но беше единствената възможна точка за наблюдение по тия места, защото другите жилища бяха твърде отдалечени. За всеки случай повика Галуцо:

— Отиди да хвърлиш един поглед на тази къщурка, отвори по някакъв начин вратата, но внимавай да не я потрошиш, защото може да ни потрябва. Огледай дали има някакви признаци на живот вътре и дали някой наскоро не е бил в нея. Остави обаче всичко както си е, все едно никога не си влизал там.

Междувременно джипът беше стигнал почти до основата на канарата. Комисарят каза да му подадат края на стоманеното въже. Напъха го лесно в дупката и се опита да го набута навътре. Не се затрудни много, защото въжето падаше във вътрешността на канарата, все едно се хлъзгаше без никакви усилия по добре смазан улей, и затова след малко върхът му се показа като главата на змийче от другата страна на плочата.

— Хвани този край — каза Монталбано на Фацио, — закачи го за джипа, запали мотора и дърпай, но лека-полека.

Колата бавно се задвижи, а с нея и канарата, която от дясната си страна започна да се отделя от стената, като че ли се завъртя върху невидими панти.

— Сезам, отвори се, Сезам, затвори се — измърмори смаяно Джермана, спомняйки си вълшебното заклинание от една детска игра, което им служеше по магически начин да накарат всички врати да се отворят.

* * *

— Уверявам ви, господин началник, че тази каменна плоча е била превърната във врата от изкусен майстор, защото железните панти бяха напълно невидими отвън. Да се затвори вратата, е било също толкова лесно, колкото и да се отвори. Влязохме с електрически фенерчета. Вътре пещерата е оборудвана много старателно и интелигентно. Подът й е бил направен с десетина даски, заковани една за друга и поставени върху голата земя.

— Какви са тези „даски“? — попита началникът на полицията.

— Хъм, не ми идва наум книжовната дума на италиански. А, ето, да кажем, че това са много дебели дървени дъски. Подът е бил направен, за да се избегне директният контакт на контейнерите с оръжията с влагата от земята. Стените са покрити с по-тънки дъски. Всъщност отвътре пещерата прилича на голяма дървена кутия без капак. Дълго са работили там.

— А оръжията?

— Истински арсенал. Трийсетина автомати и картечни пистолети, стотина револвера, две базуки, хиляди муниции, сандъци с експлозиви от всички видове, като се почне от тротил и се стигне до семтекс. Освен това голям брой униформи от карабинерите, полицията, бронежилетки и разни други неща. Всичко идеално подредено и всяка вещ обвита в целофан.

— Нанесохме им сериозен удар, нали?

— Разбира се. Тано добре си отмъсти, но така, че да не изглежда нито като предател, нито като разкаял се мафиот. Уведомявам ви, че не съм конфискувал оръжията, а ги оставих в пещерата. Организирах моите хора да ги охраняват на две смени по дванайсет часа. Стоят в една необитаема къщурка на няколкостотин метра от депото.

— Надявате се, че някой ще дойде да се запасява ли?

— Истински се надявам.

— Добре, съгласен съм с вас. Ще почакаме една седмица, ще държим всичко под око и ако не се случи нищо, ще направим конфискацията. А, слушайте, Монталбано, спомняте ли си за поканата ми за вечеря за вдругиден?

— Как може да си помислите, че ще забравя?

— Съжалявам, но се налага да я отложим с няколко дни, защото съпругата ми я е хванал грип.

* * *

Не се наложи да чакат цяла седмица. На третия ден след откриването на оръжията, след като на Катарела му приключи караулът от полунощ до обяд, умрял за сън, той се представи пред комисаря за рапорт. Монталбано искаше от всички да правят така, след като им свършеше смяната.

— Нещо ново?

— Нищо, комисерийо. Спокойствие и мир.

— Добре, напротив — зле. Отивай да спиш.

— Ах, сега ми дойде на ум, имаше нещо, но не е важно, ще ви го кажа по-скоро от скрупули, отколкото по задължение, защото е нищо и никакво.

— Какво е това маловажно нещо?

— Че мина един турист.

— Обясни ми по-добре, Катарѐ.

— Часът беше двайсет и един сутринта.

— Ако е било сутринта, е било девет часа, Катарѐ.

— Както ви е угодно на вас. И точно тогава чух рева на мощен мотор. Взех бинокъла, който носех през рамо, внимателно погледнах навън и се потвърди, че е червен мотор.

— Цветът няма значение. После?

— От него слезе турист от мъжки пол.

— Защо си мислиш, че е турист?

— Заради фотоапарата, който висеше на врата му — беше голям, толкова голям, че изглеждаше като оръдие.

— Може да е бил с телеобектив.

— Същото, да, господине. И започна да снима.

— Какво снимаше?

— Всичко, комисерийо мой, фотографира. Пейзажа, Кастрираното агне и самото място, в което се намирах аз.

— Приближи ли се до Кастрираното агне?

— Не, изобщо, гос’ине. В момента преди да яхне отново мотора и да тръгне, ми помаха с ръка.

— Видял ли те е?

— Не. Все вътре съм стоял. Но, както ви казах, след като запали мотора, помаха за довиждане към къщурката.

* * *

— Господин началник? Има една лоша новина. Според мен са разбрали по някакъв начин за нашето откритие и са изпратили човек на разузнаване, за да получат потвърждение.

— А вие откъде знаете?

— Тази сутрин полицаят, който беше на пост в къщурката, е видял някакъв индивид, който дошъл с мотор и заснел зоната с мощен телеобектив. Ясно е, че около канарата, която закрива входа, са били оставили някакъв белег, откъде да знам какъв, или някое клонче, разположено по определен начин, или някой камък на определено разстояние… Беше повече от ясно, че няма да успеем да оставим всяко нещо на мястото му, както е било преди това.

— Извинете ме, но бяхте ли дали специални инструкции на охраняващия полицай?

— Разбира се. Той е трябвало, изброявам поред, да спре мотоциклетиста, да установи самоличността му, да конфискува фотоапарата и да го доведе в полицейското управление…

— И защо не го е направил?

— По една много проста причина: на пост е бил полицай Катарела, добре известен и на вас, и на мен.

— Аха — беше въздържаният коментар на началника.

— Тогава какво правим?

— Още днес пристъпваме незабавно към конфискация на оръжията. От Палермо ми заповядаха да се даде огромна гласност на тази операция.

Монталбано усети, че подмишниците му подгизнаха от пот.

— Още една пресконференция?!

— Боя се, че да, съжалявам.

* * *

Преди да потегли с две коли и една камионетка към Кастрираното агне, Монталбано забеляза, че Галуцо го гледаше с жалните очи на пребито куче. Извика го настрани.

— Какво ти е?

— Може ли да получа разрешение да уведомя зет си, журналиста?

— Не — отговори му Монталбано отривисто, но веднага размисли, защото го осени идея, заради която се самопоздрави.

— Слушай, ще ти направя лична услуга — кажи му да дойде, обади му се по телефона.

Идеята му се състоеше в това, че ако зетят на Галуцо се озовеше на мястото и направеше голяма реклама на откритието им, тогава може би нуждата да се прави пресконференция щеше да отиде на кино.

Монталбано не само даде свобода на действие на зетя на Галуцо и на неговия оператор от „Телевигата“, но им помогна за монтажа на сензационната новина, като изведнъж се превърна в режисьор и накара да сглобят една базука, която Фацио да сграбчи, заставайки в позиция за стрелба, а също така нареди да осветят пещерата като ден, за да може да се фотографират или заснемат всеки пълнител и всеки патрон.

След два часа сериозна работа изпразването на пещерата приключи. Журналистът и неговият оператор запрашиха към Монтелуза, за да монтират репортажа, а Монталбано се обади на началника на полицията от някакъв мобилен телефон.

— Товарът е готов.

— Добре. Изпратете ми го тук, в Монтелуза. А, слушайте, оставете един полицай на пост. След малко пристига Якомуци с групата на криминолозите. Поздравления!

* * *

Якомуци беше този, който се погрижи окончателно да бъде погребана идеята за пресконференцията. Всичко стана неволно, разбира се, защото той се чувстваше блажено на пресконференциите и на интервютата. Преди да се отправи към пещерата за веществените доказателства, началникът на отдела по криминология се беше погрижил да уведоми двайсетина журналисти както от пресата, така и от телевизията. Ако подготвеният от зетя на Галуцо репортаж беше разпространен бързо от регионалните информационни емисии, то възклицанията и шумотевицата, която вдигнаха репортажите, посветени на Якомуци и неговите хора, имаха национален отзвук. Както Монталбано беше предвидил, началникът реши да не прави пресконференция, тъй като всички вече знаеха всичко, и се ограничи само с едно изчерпателно комюнике.

Монталбано по гащи, с голяма бутилка бира в ръка, се наслаждаваше от дома си на физиономията на Якомуци по телевизията. Той винаги беше в едър план и обясняваше как неговите хора разглобяват парче по парче дървената конструкция вътре в пещерата, за да търсят и най-дребната улика, част от отпечатък, белег от следа. Когато пещерата остана гола, възвърнала оригиналния си вид, операторът от „Свободна мрежа“ направи бавен и дълъг панорамен изглед от вътрешността й. И точно тогава комисарят забеляза нещо, което никак не му се понрави, но това беше само някакво усещане и нищо повече. Въпреки това си заслужаваше да го провери. Обади се в „Свободна мрежа“, попита дали там е Николо Дзито, неговият приятел, журналистът комунист.

— Няма проблеми, ще ти го прехвърля на една касета.

— Но аз нямам онова нещо, онова там… как, по дяволите, се наричаше?

— Тогава ела да го изгледаш тук.

— Добре ли ще е утре сутринта към единайсет?

— Става. Мен няма да ме има, но ще предупредя останалите.

* * *

На следващия ден в девет сутринта Монталбано тръгна за Монтелуза, към седалището на партията, чийто активен член беше кавалер Мизурака. Табелата до входната врата указваше, че трябва да се качи на петия етаж. Предателската табелка обаче не съобщаваше, че единственият начин да се стигне дотам е пеша, тъй като сградата не беше оборудвана с асансьор. Леко задъханият Монталбано, след като изкачи петте етажа и почука два пъти на една врата, която упорито остана затворена, слезе по стълбите и излезе през входната врата. Точно до нея имаше магазин за плодове и зеленчуци, а един възрастен мъж обслужваше някакъв клиент. Комисарят изчака продавачът да остане сам.

— Вие познавахте ли кавалер Мизурака?

— Ще ми обясните ли вас какво ви засяга кои хора познавам и кои не познавам?

— Засяга ме, защото съм от полицията.

— Добре де. Аз съм Ленин.

— Майтапите ли се?

— За нищо на света. Наистина се казвам Ленин. Името ми го е избирал баща ми и аз се гордея с него. Но вие вероятно принадлежите към същата категория като онези от съседната врата?

— Не. Освен това съм тук по служба. Повтарям, вие познавахте ли кавалер Мизурака?

— Разбира се, че го познавах. Животът му мина да влиза и излиза през тази врата и да ми танцува по нервите със своя разбит „Фиат 500“.

— Колата му с какво ви дразнеше?

— С какво ме дразнеше ли? Паркираше я винаги пред магазина. Май и в същия ден, в който се удари с камиона, я беше оставил тук.

— Точно тук ли я паркираше?

— Да не би да говоря на турски? Точно тук. Аз го помолих да я премести, но той започна да ми вдига скандали, започна да крещи и каза, че не можел да си губи времето с мен. Тогава аз наистина страшно се ядосах и му отговорих лошо. Всъщност, казано накратко, за малко да се сбием. За късмет, мина един младеж и каза на покойния кавалер, че той ще премести фиатчето, стига да му даде ключовете за него.

— Знаете ли къде я е паркирал?

— Не, господине.

— В състояние ли сте да разпознаете този младеж? Виждали ли сте го и друг път?

— От време на време го виждах, че влизаше в съседната врата. Трябва да е един от клана.

— Политическият секретар се казва Бирагин, нали?

— Струва ми се, да. Работи в общината. Родом е някъде от района на Венеция, а по това време е на работа. Тук отварят чак следобед към шест часа, така че все още е твърде рано.

* * *

— Господин Бирагин? Аз съм комисар Монталбано от Вигата. Извинете ме, че ви безпокоя на работното ви място.

— Ама моля ви, кажете.

— Нуждая се от услужливостта на вашата памет. Последното събрание на партията, на което е присъствал и горкият кавалер Мизурака, що за събрание беше?

— Не разбирам въпроса ви.

— Извинете ме, не се гневете, но се отнася само за едно рутинно разследване за изясняване на обстоятелствата около смъртта на кавалера.

— Защо? Има нещо недотам ясно ли?

Господин Фердинандо Бирагин беше истински досадник.

— Всичко е повече от ясно, повярвайте ми.

— Ами тогава?

— Аз трябва да приключа преписката, разбирате ли ме? Не мога да оставя процедурата висяща.

При думите „преписка“ и „процедура“ държанието на Бирагин, бюрократ от общината, внезапно се промени.

— Ех, това са неща, които са ми твърде ясни. Събранието беше на ръководния орган на партията, на което кавалерът нямаше основание да присъства, но направихме изключение.

— Следователно събранието е било в тесен кръг?

— Десетина души.

— Някой дойде ли да търси кавалера?

— Не, никой. Бяхме заключили вратата. Щях да си спомням. Търсиха го само по телефона, това — да.

— Простете ми, но вие имате ли понятие за tenore^[1] на обаждането?

— Не само че имам понятие за тенора, но съм наясно и с баритона, и с баса и със сопраното! — засмя се той. Колко беше духовит Фердинандо Бирагин! — Вие знаете как говореше кавалерът, като че ли всички останали са глухи. Беше изключено да не го чуеш, когато се изразяваше на глас. Представете си, че веднъж…

— Извинете, господине, но времето ми е ограничено. Успели сте да разберете — спря се и изхвърли думата tenore, за да не навлиза отново в трагичното чувство за хумор на Бирагин — … същността на обаждането?

— Разбира се. Беше някакъв, който направил услуга на кавалера да му паркира колата. И Мизурака въпреки благодарностите го порица, че я е оставил твърде надалече.

— Вие успяхте ли да разберете кой му се обажда?

— Не. Защо?

— Защото две не е три — каза Монталбано и затвори.

Следователно младежът, след като беше извършил скришом смъртоносната услуга в някой съучастнически гараж, нарочно беше паркирал далеч, за да принуди кавалера да си направи и малка разходчица.

* * *

Монталбано обясни на една любезна служителка от „Свободна мрежа“ какъв тотален некадърник е с всичко, което има нещо общо с електрониката. Беше в състояние да си пусне телевизора, това — да, да търси програми и да спре апарата, но за всичко останало — пълна дупка. Момичето сложи касетата, превъртя я назад и всеки път, когато Монталбано искаше, тя спираше картината. Когато комисарят излезе от „Свободна мрежа“, беше убеден, че е видял точно това, което го интересува, но изглежда, че в това, което го интересуваше, нямаше никакъв здрав разум.