Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Монталбано (2)
- Включено в книгата
-
Теракотеното куче
Комисарят Монталбано упорства - Оригинално заглавие
- Il cane di terracotta, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Весела Лулова Цалова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Андреа Камилери
Заглавие: Теракотеното куче
Преводач: Весела Лулова Цалова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Италиански
Издание: Първо
Издател: Книгопис ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Италианска
Печатница: Лито Балкан АД, София
Редактор: Вера Александрова
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-7067-16-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431
История
- — Добавяне
24
Равнината при Кастрираното агне, която се разпростираше от скалния зъбер, дори не беше сънувала някога да е равнина, защото в нея имаше падини, била, блата — идеалното място, за да се проведе състезание по мотокрос в пресечен терен. Денят определено беше предвестник на лятото и хората едва изчакаха три следобед, за да отидат на Равнината, дори някои от тях бяха дошли още от сутринта с бабите, дядовците, децата — всички те с намерението да се забавляват и освен да гледат състезанието, да използват възможността да си направят разходка извън града.
На сутринта Монталбано се беше обадил на Николо Дзито:
— Ще дойдеш ли на състезанието по мотокрос този следобед?
— Аз? И защо? Оттук изпратихме един спортен репортер и оператор.
— Не, имах предвид дали ще отидем заедно, аз и ти, така, за развлечение.
* * *
Пристигнаха към три и половина, но за започване на състезанието и дума не можеше да става. Чуваше се само оглушителен рев, идващ най-вече от моторите на около петдесетината мотоциклети, чиито собственици в този момент ги изпробваха и загряваха. От високоговорителите, които бяха увеличени до дупка, се разнасяше шумна музика.
— Ама откога се интересуваш от спорт? — попита го учудено Дзито.
— От време на време.
Въпреки че бяха на открито, за да си говорят, трябваше да извисяват глас. Поради това, когато малкият туристически самолет, от чиято опашка се развяваше някакъв рекламен лозунг, се появи високо над върха на Кастрираното агне, малцина бяха онези, които го забелязаха, защото шумът от аероплана, който те кара инстинктивно да повдигнеш очи към небето, не можеше да стигне до ушите на народа. Може би пилотът разбра, че така никога не би привлякъл вниманието им. Тогава след три малки кръгчета около върха на Кастрираното агне той се насочи към равнинното място над тълпата и пикирайки елегантно, прелетя ниско над главите на хората. На практика ги принуди да прочетат транспаранта, а след това да го проследят с поглед, докато прелетя над върха още три пъти, снижаваше се, аха да докосне земята пред отворения вход на пещерата с оръжията, и разпръскваше като дъжд венчелистчета от рози. Тълпата онемя, всички се замислиха за двамата мъртви в Кастрираното агне, докато самолетът правеше виражи, връщаше се отново, почти докосваше земята, пускайки този път безброй листовки. След това се насочи към хоризонта и изчезна. Надписът на транспаранта беше предизвикал голямо любопитство, защото не правеше реклама нито на някаква напитка, нито на някоя фабрика за мебели. На него имаше само две имена — Лизета и Марио. Хвърлянето на венчелистчета от рози беше породило нещо като тръпка в публиката. Четенето на листовките, всичките еднакви, я накара да прави оживени предположения, хипотези, които се преплитаха едни с други, обзета от неудържимото желание да отгатне какво искаха да кажат думите: „Лизета и Марио оповестяват своето събуждане“. Не беше покана нито за сватба, нито дори за кръщене. Тогава? В бъркотията от въпроси хората бяха сигурни само за едно нещо — самолетът, венчелистчетата, листовките, транспарантът имаха нещо общо с мъртвите в Кастрираното агне.
След това започнаха състезанията, хората се загледаха в тях и си отвлякоха вниманието. Когато самолетът хвърляше венчелистчетата, Николо Дзито каза на Монталбано да не мърда от мястото си и изчезна сред тълпата.
Върна се след четвърт час, следван от оператора на „Свободна мрежа“.
— Ще ми дадеш ли интервю?
— С удоволствие.
Точно тази неочаквана отстъпчивост на Монталбано потвърди съмнението на журналиста, което се въртеше из главата му, че комисарят е затънал до уши в тази история със самолета.
— Преди малко, докато течеше подготовката за състезанието, което се провежда във Вигата, присъствахме на невероятна случка. Един малък самолет за реклама… — И на това място започна да описва всичко, което се беше случило. — Тъй като по щастлива случайност на нея присъстваше и комисар Салво Монталбано, искаме да му зададем няколко въпроса. Според вас кои са Лизета и Марио?
— Бих могъл да отклоня въпроса ви — отговори му направо комисарят, — като кажа, че не знам нищо, че вероятно става въпрос за двама младоженци, които са поискали да отпразнуват сватбата си по оригинален начин. Но това би си противоречало със съдържанието на листовките, в които се говори не за сватба, а за събуждане. Затова ще ви отговоря честно на въпроса: Лизета и Марио са имената на двамата убити младежи, намерени вътре в пещерата на скалния зъбер, наречен Кастрираното агне, който е пред нас.
— Какво обаче означава всичко това?
— Не мога да ви отговоря, защото не знам, би трябвало да попитате онзи, който е организирал полета.
— Как стигнахте до идентификацията им?
— Случайно.
— Можете ли да ни кажете фамилните им имена?
— Не. Знам ги, но няма да ви ги кажа. Мога да разкрия само, че тя е била момиче от този край, а той моряк от Северна Италия. Ще добавя също, че онзи, който е искал по толкова натрапващ начин да припомни за намирането на двете тела, което е определил като „събуждане“, е забравил за кучето, което, горкичкото, също си е имало име. Казвало се е Китмир и е било арабско.
— Ама защо убиецът е трябвало да прави този театър?
— Момент, кой ви е казал, че убиецът и онзи, който е направил театъра, са едно и също лице? Аз например не вярвам в това.
— Отивам на бегом да подготвя репортажа — каза Николо Дзито, след като хвърли странен поглед на Монталбано.
След това дойдоха и журналистите от „Телевигата“, и от новините в регионалния телевизионен център на РАИ, и от други частни телевизии. Монталбано отговори любезно на всички въпроси, при това с неестествена за него лекота в говора.
* * *
Беше го обзел жесток глад и в гостилницата „Свети Калоджеро“ се натъпка с морски предястия и чак след това се забърза към вкъщи. Пусна телевизора и го настрои на „Свободна мрежа“. Николо Дзито, за да съобщи новината за загадъчния полет на самолета, я напомпа до пръсване, възхвали я по всички възможни начини. Козът му обаче не беше изцяло излъченото интервю с комисаря, колкото неочакваното за него интервю с директора на агенция „Публидуемила“ от Палермо, който Дзито лесно беше открил, тъй като тя беше единствената агенция в Западна Сицилия, която разполагаше със самолет за реклама.
Директорът, който все още беше видимо развълнуван, каза, че една млада и много красива жена („О, господи, каква жена!“), която изглеждала като нереална, нещо като модел, от тези, които се виждат по списанията („О, боже, колко беше хубава!“), очевидно чужденка, защото говорела лош италиански („Казах лош? Сбърках, върху нейните устни нашите думи като че ли бяха от мед“), не, за националността й не можеше да бъде точен, германка или англичанка, преди четири дни се появила в агенцията („Господи! Едно видение!“) и направила заявка за самолета. Подробно обяснила какво трябва да е написано на транспаранта и листовките. Да, тя беше поискала венчелистчетата от рози. Ах, по отношение на мястото била направо дребнава! Твърде прецизна. Директорът каза, че пилотът обаче проявил лична инициатива и вместо да хвърли листовките наслуки над крайбрежната улица, предпочел да ги остави да паднат над насъбралата се тълпа, която гледала някакво състезание. Госпожата („О, света Богородице, по-добре е да не говоря повече, защото иначе съпругата ми ще ме убие!“) платила предварително и в брой, а фактурата казала да я издадат на името на Розмари Антверпен, с адрес в Брюксел. Той не попитал нищо друго непознатата („Господи!“), а пък и защо би трябвало да го прави? Жената не е поискала да хвърлят бомба! Била толкова красива! И толкова прелестна! И любезна! И как се усмихвала! Направо сън.
Монталбано се наслади на цялата тази история, защото той беше поръчал на Ингрид:
— Трябва да направиш така, че да изглеждаш още по-хубава. По този начин хората, като те видят, започват да губят ума и дума.
„Телевигата“ се впусна да разсъждава върху мистериозната и много красива жена, наричайки я „възродената Нефертити“, създавайки някаква фантастична история, в която пирамидите се преплитаха с Кастрираното агне, но беше очевидно, че новината им беше като на буксир след съобщените от Николо Дзито в конкурентната телевизия. Дори в регионалното издание на РАИ се бяха заинтересували надълго и нашироко от историята.
Вдигнатата пушилка, шума, отзвука, които Монталбано целеше, бяха постигнати, а идеята, която го осени, се оказа правилна.
* * *
— Монталбано? Началникът на областната дирекция на полицията се обажда. Едва сега научих за историята със самолета. Поздравления, идеята е гениална!
— Заслугата е ваша, вие ми казахте да не се отказвам, спомняте ли си? Опитвам се да изкарам на светло нашия човек. Ако не се появи до някакво прилично време, означава, че вече не е сред нас.
— Пожелавам ви успех. Дръжте ме в течение. Хъм, естествено, вие платихте за самолета, нали?
— Разбира се. Надявам се на обещаната парична премия.
* * *
— Комисарю, обажда се директорът Бурджо. Аз и съпругата ми сме възхитени от вашата инициатива.
— Надявам се, че е така.
— Комисарю, молим ви, ако случайно Лило се появи, да ни уведомите.
* * *
В информационната емисия в полунощ Николо Дзито отдели повече внимание на новината, показвайки снимки на двамата мъртви от Кастрираното агне, като увеличаваше изображенията им и наблягаше на детайлите в тях.
„Любезно предоставени му от Якомуци“ — помисли си Монталбано.
Дзито показа само тялото на младежа, когото нарече Марио, след това на девойката, която нарече Лизета, показа самолета, който разпръскваше венчелистчетата от рози, и после в едър план — написаното върху листовките. Оттук започна да тъче една колкото загадъчна, толкова сърцераздирателна история, която не отговаряше на стила на „Свободна мрежа“, а по-скоро на този на „Телевигата“. Защо ли двамата влюбени са били убити? Каква ли тъжна съдба ги беше докарала до този край? Кой ли ги беше разположил така състрадателно в пещерата? Може би много красивата жена, която се беше появила в рекламната агенция, беше се възродила от миналото, за да потърси отмъщение от името на убитите? И каква връзка имаше между красавицата и двамата млади отпреди петдесет години? Какъв смисъл имаше думата „събудени“? Защо комисар Монталбано се оказа в състояние да назове по име дори теракотеното куче? Какво знаеше за загадката?
* * *
— Салво? Ингрид се обажда. Надявам се, че не си помислил, че съм избягала с парите ти?
— Стига, моля те! Защо, да не би да са ти останали?
— Да, струваше половината от сумата, която ми даде. Остатъкът е у мен и ще ти го върна веднага щом си дойда в Монтелуза.
— Откъде се обаждаш?
— От Таормина. Срещнах един човек. Ще се върна след четири или пет дни. Добре ли се представих? Стана ли всичко, както ти го искаше?
— Представи се повече от добре. Забавлявай се.
* * *
— Монталбано? Николо съм. Харесаха ли ти предаванията? Трябва да ми благодариш.
— За какво?
— Направих точно това, което искаше.
— Нищо не съм искал от теб.
— Вярно е, че не го поиска директно. Само че аз не съм глупак и разбрах, че държеше да се даде максимална публичност на историята, представяйки я по такъв начин, че да увлече хората. Казах неща, от които ще се срамувам през целия си живот.
— Благодаря ти, въпреки че не знам, пак ти повтарям, каква благодарност искаш от мен.
— Знаеш ли? Централата ни запуши от телефонни обаждания. Записът на предаването беше поискан от РАИ, „Фининвест“[1], АНСА[2] и от всички италиански вестници. Направил си добър удар. Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Колко ти струваше наемането на самолета?
* * *
Спа прекрасно, както се казва, че спят боговете, удовлетворени от своите дела. Беше направил възможното и дори невъзможното, сега не му оставаше друго, освен да чака отговора. Съобщението беше изпратено по такъв начин, че някой да разгадае шифъра му, ако трябва да се използват думите на Алчиде Маравентано. Първото обаждане дойде в седем сутринта. Беше Лучано Акуасанта от вестник „Медзоджорно“, искаше потвърждение на хипотезата си дали двамата млади не са били пожертвани по време на някакъв сатанински ритуал.
— Защо не? — каза любезно и не отхвърли възможността за това Монталбано.
Второто обаждане дойде след четвърт час. Теорията на Стефания Куатрини от списанието „Да съм жена“ беше, че Марио, докато е правел любов с Лизета, е бил хванат от друга ревнива жена — знае се какви са моряците, нали, — която е очистила и двамата. След това е избягала в чужбина, но преди да умре, се е изповядала пред дъщеря си, която на свой ред беше съобщила на своята дъщеря за вината на бабата. Момичето, за да я изкупи по някакъв начин, беше отишло в Палермо — говорело е с чуждестранен акцент, нали? — и беше организирало случката със самолета.
— Защо не? — каза любезно и не отхвърли възможността и за това Монталбано.
Хипотезата на Козимо Дзапала от седмичника „Вивере!“ му беше съобщена в седем и двайсет и пет. Лизета и Марио, опиянени от любов и младост, имали навика, държейки се за ръце, да се разхождат голи като Адам и Ева по полето. В един лош ден били изненадани от германски отряд в отстъпление, немците, които също били опиянени, но от страх и жестокост, ги изнасилили и убили. На смъртното си легло един от тях… И тук историята, много любопитно, но се връзваше с тази на Стефания Куатрини.
— Защо не? — каза любезно и не отхвърли възможността и за това Монталбано.
В осем часа на вратата почука Фацио и както му беше наредено предната вечер, донесе всичките всекидневници, които пристигаха във Вигата. Докато продължаваше да отговаря на обажданията, Монталбано ги запрелиства. Всички с по-малка или по-голяма помпозност съобщаваха новината. Заглавието, което най-много го развесели, беше от „Куриере дела сера“, което казваше следното: „Комисарят идентифицира теракотеното куче, умряло преди петдесет години“. Всичко можеше да се окаже полезно, дори и иронията.
* * *
Аделина се учуди, че още не е излязъл както обикновено.
— Аделина, ще остана няколко дни вкъщи, защото очаквам важно обаждане, затова се опитай да направиш по-удобна обсадата ми.
— Не разбрах нищо от това, което казахте.
Тогава Монталбано й обясни, че има за задача да облекчи доброволното му затворничество, като вложи още по-голяма фантазия при приготвянето на обедите и вечерите му.
* * *
Към десет му се обади Ливия.
— Какво става? Телефонът ти непрекъснато дава заето!
— Извини ме, но получавам купища обаждания заради факта че…
— Знам го факта. Видях те по телевизията. Беше непринуден, словоохотлив, не приличаше на себе си. Вижда се, че когато не съм при теб, ти е по-добре.
* * *
Обади се на Фацио в полицейското управление, за да го помоли да му донесе вкъщи пощата и да му купи един удължител за телефона. Допълни също, че кореспонденцията трябва да му бъде доставяна вкъщи всеки ден веднага щом пристигнеше. И да предаде на хората от телефонната централа в полицията, че на всеки, който го търси, трябва да дават домашния му телефон, без да създават проблеми.
Не мина и час, когато Фацио пристигна с две маловажни пощенски картички и удължителя.
— Какво се говори в службата?
— Какво искате да се говори? Нищо. Вие сте този, който привлича големите случаи, докато господин Ауджело привлича глупости, кражби на чанти, малки обири, някое леко сбиване.
— Какво означава, че привличам големите случаи?
— Означава това, което казвам. Съпругата ми например се плаши от мишки. И трябва да ми повярвате, че все едно ги вика след себе си. Където и да отиде, идват и мишките.
* * *
Стоеше от четирийсет и осем часа като куче на верига, полето му на действие беше голямо колкото му позволяваше удълженият телефонен кабел, затова не можеше нито да се разходи, нито да потича по брега на морето. Винаги носеше със себе си телефона, дори когато ходеше до тоалетната, а от време на време дори повдигаше слушалката до ухото си, за да провери дали работи, мания, която започна да го обзема, след като минаха двайсет и четири часа. На четвъртия ден сутринта му дойде една идея: „Защо да се къпеш, като не можеш да излизаш?“.
Следващата мисъл, плътно свързана с първата, беше: „Ами тогава защо ти е да се бръснеш?“.
Сутринта на четвъртия ден — мръсен, брадясал, с чехли и изобщо несменяна риза, изплаши Аделина.
— О, света Богородице, комисарю, какво ви става? Болен ли сте?
— Да.
— Защо не извикате доктора?
— Болестта ми не е работа за доктора.
* * *
Беше много велик тенор, аплодиран в цял свят. Тази вечер трябваше да пее в операта в Кайро, онази старата, която все още не беше изгоряла, но знаеше много добре, че в най-скоро време пламъците щяха да я унищожат. Помоли един от разпоредителите да го уведоми веднага щом господин Джедже заемеше ложата си, петата отдясно на втори балкон. Облечен със сценичен костюм, току-що бяха приключили с ретуша на грима му. Чу гласа на инспициента, който ги викаше на сцената. Не се помръдна, разпоредителят пристигна запъхтян, за да му каже, че господин Джедже, който не беше умрял — това се знаеше — и беше избягал в Кайро, все още не се виждаше. Втурна се на сцената, погледна в залата през един малък отвор в завесата — операта беше препълнена, единствената свободна ложа беше петата вдясно на втори балкон. Тогава взе едно незабавно решение, върна се в гримьорната си, свали сценичния костюм и си облече своите дрехи, но остави грима си — дълга посивяла брада и гъсти побелели вежди. Никой повече нямаше да го разпознае и затова вече нямаше да пее. Разбираше много добре, че кариерата му е свършила, че би трябвало да се справя сам, за да оцелее, но не знаеше какво да прави — без Джедже не можеше да пее. Събуди се, целият окъпан в пот. Всъщност беше сънувал класически фройдистки сън, този за празната ложа. Какво означаваше? Че напразното очакване на Лило Ридзитано би разрушило съществуванието му ли?
* * *
— Комисарю? Директорът Бурджо съм. От дълго време не сме се чували. Имате ли новини за нашия общ приятел?
— Не.
Едносричен, бърз отговор, с риск да изглежда нелюбезен. Трябваше да обезсърчава дългите обаждания или тези, излишните, защото, ако Ридзитано се решеше да се обади и намереше линията заета, беше възможно да размисли.
— Мисля, че единственият начин, който ни остава, за да говорим с Лило, простете ми плоската шега, е да се обърнем към някой медиум.
* * *
Имаше голямо пререкание с Аделина. Прислужницата малко преди това беше влязла в кухнята и я чу да вика. След това я видя да се появява в спалнята.
— Ама вие не сте яли нито вчера на обяд, нито снощи!
— Нямах апетит, Адели!
— Аз се трепя от работа, за да ви приготвям вкусни гозби, а вие ги пренебрегвате!
— Не ги пренебрегвам, но ти казах, че нямам апетит.
— Освен това тази къща е заприличала на кочина! Не искате да почистя пода, нито да изпера дрехите ви! Вече пет дни носите една и съща риза и гащи! Вие воните!
— Извини ме, Аделина, ще видиш, че ще ми мине.
— Тогава, когато ви мине, ме уведомете и аз ще се върна. Тук повече няма да стъпя. Почувствате ли се добре, обадете ми се.
* * *
Излезе на верандата и седна на скамейката, приближи телефона до себе си и се загледа в морето. Не можеше да прави нищо друго — нито да чете, нито да мисли, нито да пише, нищо, освен да гледа морето. Знаеше, че си губи времето, разбираше, че се намира в кладенеца без дъно на някаква фикс идея. Сети се за един филм, който беше гледал, направен може би по роман на Дюренмат[3], в който някакъв комисар се беше заинатил да причаква убиеца, който според него трябвало да мине по определен път в планината, а всъщност той не би минал никога повече оттам, но комисарят не знаел това и го чакал, продължавал да го чака, а междувременно минавали дни, месеци, години…
* * *
Към единайсет часа същата тази сутрин телефонът иззвъня. След ранното обаждане на директора никой друг все още не беше го търсил. Монталбано не вдигна слушалката, а остана като парализиран. Знаеше с абсолютна сигурност — и не можеше да си обясни защо — кого щеше да чуе от другата страна на жицата.
Стегна се и грабна слушалката.
— Моля? Комисар Монталбано?
Хубав, дълбок глас, нищо, че беше на старец.
— Да, аз съм — каза комисарят и не можа да се въздържи да не добави: — Най-накрая!
— Най-накрая — повтори другият.
За миг останаха мълчаливи, слушайки дишането си.
— Сега кацнах на летище „Пунта Раизи“. Ще мога да бъда при вас, във Вигата, най-късно в тринайсет и трийсет. Ако сте съгласен, ми обяснете точно къде ще ме чакате. Отдавна напуснах градчето. Преди петдесет и една години.