Андреа Камилери
Теракотеното куче (22) (Комисарят Монталбано упорства)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il cane di terracotta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Теракотеното куче

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Лито Балкан АД, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-16-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2431

История

  1. — Добавяне

22

За да накара Ливия да му прости, Монталбано си обеща да бъде нежен, спокоен, усмихнат и послушен. Успя, защото Ливия си възвърна доброто настроение, тъй като Мотия я очарова. Тя остана смаяна от пътя, почти на косъм под водата, който свързваше острова с отсрещния бряг, омагьоса я и мозаечният под на вила, направен от обли бели и черни речни камъни.

— Това е Тофет — каза екскурзоводът — свещената земя на финикийците. Не е имало постройки, ритуалите са се извършвали на открито.

— Обичайните жертвоприношения за боговете ли? — попита Ливия.

— За бога — коригира я гидът, — за бог Баал-Хамон. Принасяли са му в жертва първородния си син, удушавали го, после го изгаряли, слагали останките му в една ваза, която заравяли в земята, а до нея поставяли надгробен паметник. Тук са открити повече от седемстотин такива.

— О, боже! — възкликна Ливия.

— Уважаема госпожо, това място никак не е било добро за децата. Когато адмирал Лептинис, изпратен от Дионисий от Сиракуза, завзел острова, жителите му, преди да се предадат, изклали децата си. И така по една или друга причина децата на Мотия са били обречени да бъдат нещастни.

— Веднага да си тръгваме! — каза Ливия. — Не ми говори повече за тези хора.

* * *

Решиха да отпътуват към Пантелерия и останаха там седем дни, най-накрая без да разискват и да се карат. Това беше правилното място за тях, защото една нощ Ливия го попита:

— Защо не се оженим?

— Всъщност защо не?

Мъдро решиха да обмислят нещата на спокойствие, защото, ако имаше някой да губи, то това щеше да е Ливия, тъй като трябваше да се отдалечи от дома си в Бокадасе и да се приспособи към новия си ритъм на живот.

* * *

Веднага щом самолетът излетя, отнасяйки със себе си Ливия, Монталбано се втурна към един обществен телефон и се обади в Монтелуза на своя приятел Дзито, попита го за някакво име, а в отговор получи телефонен номер от Палермо, който той веднага набра.

— Професор Рикардо Ловекио?

— Аз съм.

— Един наш общ приятел ми даде вашето име.

— Как е рижият? От доста време не съм го чувал.

Високоговорителят, който приканваше пасажерите за Рим да се отправят към изходите, му даде идеята как да накара професора да го приеме веднага.

— Николо е добре и ви праща поздрави. Вижте, професоре, казвам се Монталбано, намирам се на летището „Пунта Раизи“ и имам на разположение около четири часа, преди да взема другия самолет. Необходимо е да поговоря с вас.

Високоговорителят повтори поканата, все едно се бяха уговорили с комисаря, който имаше нужда от отговор и то веднага.

— Слушайте, ама вие комисар Монталбано от Вигата ли сте, онзи, който е намерил в пещерата двамата убити младежи? Да? Гледай ти какво съвпадение! Знаете ли, че в някой от следващите дни щях да ви потърся? Елате у дома, ще ви чакам, запишете си адреса.

* * *

— Аз например спах четири дни и четири нощи една след друга, без да ям и да пия. За съня ми се погрижиха двайсетината цигари с марихуана, петте изчуквания и един удар в главата от полицията. Беше през 1968 година. Майка ми се притесни, искаше да вика доктор, мислеше, че съм изпаднал в дълбока кома.

Професор Ловекио имаше вид на банков чиновник и неговите четирийсет и пет години изобщо не му личаха, а в очите му проблясваше някакво дребно лудешко пламъче. В единайсет часа сутринта вече беше на уиски без разредител.

— В съня ми нямаше нищо чудодейно — продължи Ловекио, — за да стигнеш до чудото, трябва да си спал поне двайсет години. В самия Коран, във втората сура, струва ми се, е написано, че някакъв си, в когото тълкувателите разпознават Ездра, спал сто години. Пророкът Сали обаче спал двайсет години, той също в една пещера, която никак не е удобно място за спане. Евреите не падат по-долу, изтъкват в „Ерусалимския Талмуд“ някакъв си Хония Ха-Меагел, който спал седемдесет години в обичайното място, пещерата. Да не забравяме и за гърците. Епименид, също в една пещера, се събудил чак след петдесет години. Всъщност в онези епохи е било достатъчно да има пещера и един умрял за сън, за да се сътвори чудото. Двамата млади, открити от вас, колко са спали?

— От четирийсет и трета до деветдесет и четвърта — петдесет години.

— Идеалното време, за да бъдат разбудени. Бих ли усложнил разсъжденията ви, ако ви спомена, че в арабския се използва само един глагол, за да се изрази както думата „спя“, така и „умирам“? И че винаги един и същ е глаголът за „събуждам се“ и „възвръщам се“ към живот?

— Професоре, вие направо ме омагьосвате, докато ми говорите, но аз трябва да хвана самолета и времето ми е ограничено. Защо сте мислели да се свържете с мен?

— За да ви кажа да не се оставяте да бъдете объркан от кучето. И че то, изглежда, си противоречи със стомната, и обратно. Разбрахте ли ме?

— Не, изобщо.

— Вижте, легендата за спящите няма ориенталски корени, а християнски. В Европа е прокарана от Григорий Турски. Говори за седемте момци от Ефес, които, за да избегнат антихристиянските гонения на Деций, се подслонили в една пещера и Господ ги приспал. Пещерата на Ефес съществува, може да я намерите. Имате възможност да я видите пресъздадена и в енциклопедия „Трекани“. Отгоре й е построено светилище, което след това е съборено. Днес християнската легенда разказва, че в пещерата е имало извор. Затова спящите, веднага щом се събудили, първо пили вода и след това изпратили един от тях да търси храна. Но в християнската легенда на нито едно място, дори и в нейните безбройни европейски варианти, не се говори за присъствието на някакво куче. Кучето, наречено Китмир, е чисто и просто поетическа измислица на Мохамед, който толкова много е обичал животните, че си е разрязал ръкава, за да не събуди котката, която спяла отгоре.

— Започвам да се обърквам — каза Монталбано.

— Ама няма нищо за объркване, комисарю! Исках просто да ви кажа, че стомната е сложена да символизира извора, който се е намирал в Ефеската пещера. Обобщавайки: стомната, която принадлежи обаче на християнската легенда, може да съжителства с кучето, което принадлежи на поетическата измислица в Корана, само ако мирогледът, с който се разглеждат всички варианти, за които различните култури са допринесли, е глобален… По мое мнение авторът на мизансцена в пещерата не може да бъде друг, освен човек, който по причини, свързани с учене…

Също като в комиксите, Монталбано видя лампичката, която се беше запалила в мозъка му.

* * *

Спря толкова рязко пред сградата на Отдела за борба с организираната престъпност, че часовият се разтревожи и вдигна картечния пистолет.

— Комисар Монталбано съм! — извика, показвайки шофьорската си книжка, първото нещо, което му попадна под ръка. Задъхано притича и покрай другия полицай, който беше портиер.

— Бързо уведомете господин Де Доминичис, че комисар Монталбано се качва при него!

В асансьора, възползвайки се, че е сам, Монталбано разроши косите си, разхлаби възела на вратовръзката си и откопча най-горното копче на ризата си. Искаше му се да си извади и малко ризата извън панталоните, но му се стори прекалено.

— Де Доминичис, разбрах го! — каза леко задъхан, затваряйки вратата зад гърба си.

— Какво? — попита Де Доминичис, разтревожен от вида на комисаря, ставайки от позлатеното си кресло в своя позлатен кабинет.

— Ако сте готов да ми помогнете, аз ще ви присъединя към едно разследване, което… — спря и сложи ръката си пред устата, все едно да си попречи да продължи.

— За какво се отнася? Поне някакво загатване!

— Не мога, повярвайте ми, не мога!

— Какво трябва да направя?

— Най-късно тази вечер трябва да разбера каква е била темата на дипломната работа по италиански на Калоджеро Ридзитано. Струва ми се, че негов професор е бил някой си Котронео. Трябва да се е дипломирал към края на четирийсет и втора година. Предметът на тази дипломна работа е ключът към всичко, можем да дадем морален ответ на… — спря се отново, ококори очи и уплашено се запита: — Не съм казал нищо, нали?

Превъзбудеността на Монталбано се предаде и на Де Доминичис:

— Какво може да се направи? Студентите в онази епоха трябва да са били хиляди! И при положение че документите все още съществуват…

— Ама какво говорите? Не хиляди, а десетки. Точно в онази епоха младежите са били мобилизирани. Лесна работа е.

— Защо тогава вие не се заемете с това?

— Със сигурност ще ме накарат да загубя твърде много време с тяхната бюрокрация, докато пред вас отварят широко всички врати.

— Къде мога да ви открия?

— Ще се върна набързо във Вигата, не мога да изпускам от очи развоя на определени неща. Веднага щом имате новини, ми се обадете. Вкъщи, моля ви. В участъка не, би могло да има „къртица“.

* * *

Изчака чак до вечерта Де Доминичис да му се обади, но той не го направи. Това обаче не го разтревожи, защото беше сигурен, че Де Доминичис се беше хванал на въдицата. Беше ясно, че вероятно и той не беше успял по лесния начин.

* * *

На следващата сутрин има удоволствието да види отново домашната си помощница Аделина.

— Защо не се появи тези дни?

— Не разбирате ли! Не разбирате ли, че когато госпожицата е тук, не й е приятно да ме вижда из къщата ви?

— Как си разбрала, че Ливия си е тръгнала?

— Чух да се говори из градчето.

Във Вигата всички знаеха всичко за всички.

— Какво си ми напазарувала?

— Ще правя макарони със сардини и като второ октоподи със зрели домати, чесън, босилек, зехтин, сол и черен пипер.

Вкусни, но убийствени. Монталбано я прегърна.

* * *

Около обяд звънна телефонът и Аделина, която правеше основно почистване на апартамента — разбира се, за да изтрие следите от престоя на Ливия, отиде да се обади.

— Комисарю, търси ви господин Де Доминичис.

Монталбано, който беше седнал на верандата и препрочиташе за пети път Pylon на Фокнър[1], се втурна към телефона. Преди да хване в ръка слушалката, набързо си направи план за действие, за да се отърве от Де Доминичис, след като веднъж получи информацията.

— Да. Моля? Кой се обажда? — каза с уморен и разочарован глас.

— Ти имаше право, беше лесно. Калоджеро Ридзитано се е дипломирал с отличие на тринадесети ноември 1942 година. Вземи си химикалка, защото заглавието е дълго.

— Почакай да намеря нещо за писане. Макар че за какво ли ми е да го записвам…

— Какво ти е? — Съучастничеството беше накарало Де Доминичис да мине от „вие“ на „ти“.

— Как какво ми е? И ме питаш? Казах ти, че този отговор ми беше нужен до вчера вечерта! Сега вече не ме интересува! Всичко отиде по дяволите заради твоето закъснение!

— По-бързо от това нямаше как да го направя, повярвай ми.

— Добре де, диктувай.

— „Използването на макароническия стил при светото описание на спящите седем отроци от анонимен автор през шестнайсети век“. Ще ми обясниш ли какво общо има с мафията заглавие…

— Има! Как да няма! Само че сега, по твоя вина, не ми трябва повече, разбира се, че не мога да ти благодаря.

Затвори и започна на много висок глас да цвили от радост. Веднага в кухнята се чу шум от счупени стъкла. Аделина трябва да беше изпуснала нещо от уплаха. Затича се, скочи от верандата на плажа, направи първото си премятане, след това едно колело, след това още едно премятане, второ колело. Третото премятане беше неуспешно и падна, останал без дъх, на пясъка. Аделина се втурна след него и започна да вика от верандата:

— Света Богородичке! Полудял е! Щеше да си счупи врата!

* * *

За да е сигурен, Монталбано се качи на колата и отиде в общинската библиотека на Монтелуза.

— Търся един религиозен текст — каза на директорката.

Тя, която го познаваше като комисар от полицията, остана леко удивена, но не каза нищо.

— Всичко, което имаме — отвърна тя, — са два тома от Д’Анкона и два от Де Бартоломаеис. Тези книги обаче не може да се заемат, трябва да ги прегледате тук.

„Житието на спящите седем отроци“ намери във втория том от сборника на Д’Анкона. Беше много кратък и наивен текст. Дипломната работа на Лило трябва да се е развила около диалога на двама доктори еретици, които се изразяват на забавен макаронически латински. Но това, което повече от всичко заинтригува комисаря, беше дългият предговор, написан от Д’Анкона. В него имаше всичко — цитиране на сурата от Корана, пътят на легендата в европейските и африканските държави с измененията и вариантите. Професор Ловекио имаше право, защото осемнайсетата сура от Корана, взета сама по себе си, щеше да е като един истински ребус. Налагаше се да бъде допълнена със заемките от другите култури.

* * *

— Искам да ви изложа една хипотеза и да получа вашата подкрепа — каза Монталбано, който беше уведомил Бурджо и съпругата му за последните си открития. — Вие двамата ми казахте с изключителна убеденост, че Лило е гледал на Лизета като на по-малка сестра и се е прехласвал по нея. Така ли е?

— Да — казаха и двамата в хор.

— Добре. Тогава ще ви задам въпроса: смятате ли, че Лило е бил способен да убие Лизета и нейния млад любовник?

— Не — отговориха и двамата, без дори за миг да се замислят.

— Може би и аз съм на същото мнение — каза Монталбано — точно защото Лило е оставил двамата мъртви, как да кажа, в положение на хипотетично възкресение. Който убива, не иска неговите жертви да се връщат към живот.

— Тогава? — попита директорът.

— В случай че Лизета го е помолила да ги приюти в тази спешна ситуация заедно с годеника й във вилата на Ридзитано при планината Овена, според вас Лило как е щял да реагира?

Госпожата изобщо не се замисли:

— Щял е да направи всичко, за което Лизета го е помолила.

— Тогава да се опитаме да си представим какво се е случило през онези юлски дни. Лизета бяга от Серадифалко, пристига благополучно във Вигата, среща се с Марио Кунич, годеника, който дезертира, или по-точно се отдалечава от своя кораб. Но двамата не знаят къде да се скрият, в къщата на Лизета е все едно да се намъкнат в леговището на вълка, защото това е първото място, където баща й ще отиде да я потърси. Иска помощ от Лило Ридзитано, тъй като знае, че няма да й откаже. Той приютява двойката във вилата в полите на Овена, в която живее сам, защото цялото му семейство е евакуирано. Кой е убил двамата млади и защо, не знаем и може би никога няма да узнаем. Но че Лило е авторът на погребението в пещерата, за това не може да има съмнение, защото следва стъпка по стъпка както християнската версия, така и онази от Корана. И в двата случая спящите ще се събудят. Какво може да означава това, какво иска да каже с този мизансцен? Иска да каже, че двамата млади спят и един ден ще се събудят или ще бъдат събудени ли? Или може би се надява точно на това — в бъдеще да се появи някой, който ще ги открие и ще ги събуди? По случайност човекът, който ги откри и ги събуди, бях аз. Но, повярвайте ми, много бих искал изобщо да не бях забелязвал тази пещера.

Беше искрен и двамата старци го разбираха.

— Мога да спра дотук. Успях да удовлетворя личното си любопитство. Вярно е, че ми липсват някои отговори, но тези, които имам, са ми достатъчни. Както ви казах, бих могъл и да спра.

— На вас може и да са ви достатъчни — каза госпожа Анджелина, — но аз искам убиеца на Лизета да го видя пред себе си.

— Ако го видиш, ще го видиш на снимка — каза й иронично директорът, — защото след всичките тези години деветдесет и девет на сто е сигурно, че убиецът е мъртъв и погребан, защото е достигнал предела на своята възраст.

— Оставям се във вашите ръце — каза Монталбано. — Какво да правя? Да продължа ли? Да спра ли? Решете вие, тези убийства вече не представляват интерес за никого, може би вие сте единствената връзка, която мъртвите имат с тази земя.

— Аз ви казвам да продължите — каза госпожа Бурджо все така дръзко.

— Може би и аз — присъедини се към нея след кратка пауза директорът.

* * *

Като стигна в Маринела, вместо да спре и да се прибере вкъщи, остави колата да продължи почти машинално по крайбрежната улица. По нея нямаше кой знае какво движение и за няколко минути стигна в полите на планината Овена. Слезе и пое по нанагорнището, което водеше към Кастрираното агне. Близо до пещерата с оръжията седна на тревата и запали цигара. Остана така да гледа залеза, но мозъкът му не спираше да работи: имаше неясното усещане, че Лило все още е жив, но въпросът беше как да го открие и да го измъкне от бърлогата? Започна да се смрачава, отправи се към колата и тогава погледът му се спря върху една голяма дупка, която зееше в планината — входът на неизползваемия тунел, открай време залостен с дъски и греди. Точно до него имаше склад, направен от дебела ламарина, а от едната му страна на два кола беше закрепена табела. Изведнъж краката му се задвижиха още преди да са получили нареждане от мозъка. Пристигна запъхтян, а хълбокът го беше заболял от тичането. На табелата беше написано:

 

 

Строителна фирма „Гаетано Николози и син“; Палермо, улица „Ламармора“ 33; Търг за прокопаването на годен за движение тунел; Изпълнителен директор инж. Козимо Дзирета; помощник Салваторе Периконе.

 

 

Продължаваше с други сведения, които не представляваха интерес за Монталбано.

Затича се отново и така чак до колата, после подкара с бясна скорост към Вигата.

Бележки

[1] Уилям Фокнър (1897–1962) — американски писател, носител на Нобелова награда за литература за 1949 г. — Б.пр.