Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (61)

60

Бяхме голи и напълно щастливи. Задоволени. Лежахме заедно в тъмното, в леглото на Ричи, ръката му обгръщаше рамото ми, а главата ми беше опряна на гърдите му.

— Дълго време ни отне — каза Ричи.

— Интересно го каза — отбелязах аз.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да.

— А сега какво ще правим?

— Ще ми се да знаех.

— Сещам се за някои неща, които не искаме да правим — каза Ричи.

— Например?

— Например да хукнем и пак да се оженим.

— Не — казах. — Не искаме да го правим.

— Но това не означава, че няма да го направим някой ден.

— Е — отвърнах, — няма да ни е за пръв път.

Не виждах лицето на Ричи в тъмното, но усещах, че се усмихва.

— Ти какво би искала? — попита той.

Замълчах. Сигурно Милисънт се е чувствала така. Какво исках, за бога?

— Искам да живея така, както сега — отвърнах аз.

— Сама?

— Сама, да рисувам, да бъда детектив, да се грижа за Роузи, да си взема дипломата.

— Добре — каза Ричи.

— Нямам нужда от разрешението ти — казах аз.

Отново усетих как се усмихна в тъмното.

— Права си — каза той.

— Не мога да си представя живота без твоето присъствие в него.

— Добре.

Сега, докато лежахме, си спомних всичко — мириса на кожата му, допира до космите по гърдите му, драскането на брадата му, дори когато току-що се беше избръснал. Усетих неподвижността му.

— Не мога да си го представя — повторих аз.

— Мога да ти бъда гадже — предложи Ричи.

— Единствено ли?

— Защо всеки от нас не реши сам как го иска?

Господи боже! Преди никога не бе говорил по този начин. Бях много предпазлива.

— Искаш да кажеш, че мога да излизам и с друг ли? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — И аз също.

Усетих тръпка на ревност в гърдите си.

— Не знам дали от това ще излезе нещо — казах аз.

— Ако не стане, ще го променим — каза Ричи. — Добре ще е този път да започнем без правила.

— Последния път ти беше човекът с правилата.

— Сега не съм — отвърна Ричи.

Къщата на Ричи беше на брега. В тишината чувах шума от океана зад панорамния прозорец.

— Спомняш ли си как излизахме заедно всяка сряда вечер?

— Да.

— Можем пак да го правим.

— Да.

— И да бъдем заедно в края на седмицата — добавих. — Както преди.

— Съгласен съм — каза Ричи.

— А какво ще правим останалите дни? — попитах аз.

— Няма да се питаме и няма да си казваме.

— Мислиш ли, че ще излезе нещо?

— Ще трябва. Защото и аз не мога да си представя живота без теб.

Претърколих се върху гърдите му и докоснах устните му със своите.

— Доста си умен за гангстер.

— Не съм гангстер.

— Обаче си умен.

— По-умен отпреди — каза Ричи.

После го целунах и затворих очи. Остана само тъмнината.