Робърт Б. Паркър
За честта на фамилията (37)

36

Оставих Спайк и Милисънт да спорят дали той да приготви фрикасе от омари за обяд, или да излязат да хапнат по един сандвич. Взех Роузи и отидох с колата до мансардата си. Телефонният ми секретар не работеше и исках да го проверя, да си видя пощата и, честно казано, исках двете с Роузи да се поразходим сами.

Сами.

Паркирах отпред, сложих каишката на Роузи и излязох от колата. Тя беше възбудена. Това беше и нейният дом. Седна няколко пъти, за да си възвърне равновесието, после двете влязохме и поехме нагоре по стълбите.

Вратата на жилището ми беше разбита с лост и зееше открехната.

Прехвърлих каишката на Роузи в лявата си ръка, извадих пистолета, вдигнах предпазителя и отворих вратата с крак. Роузи душеше пред мен и бясно въртеше опашка. Останах близо до стената и се промъкнах вътре след нея. В мансардата цареше хаос. Не се чуваше нищо. Не видях никого. Роузи опъваше каишката, като душеше ли, душеше. Приклекнах, все още с насочен за стрелба пистолет, опряла гръб на стената точно до вратата, и й свалих каишката. Тя се стрелна в апартамента, защура се наоколо и взе да души всичко наред. Познавах я много добре. Ако имаше чужд човек, щеше да се държи различно. Поотпуснах се и се изправих. Ключалката на външната врата беше счупена, но отвътре имаше резе, което си беше наред, така че го сложих. Без да прибирам пистолета или да спускам предпазителя, проверих зад плота в кухнята, под леглото и в банята. Роузи беше права. Нямаше никого. Внимателно спуснах предпазителя, прибрах пистолета в кобура и огледах хаоса, който някой бе сътворил в жилището ми. Не беше обикновено претърсване, а вандализъм. Всички чекмеджета бяха изпразнени, а дрехите ми се валяха на пода. Върху тях беше излят зехтин, меласа, брашно, може би кетчуп и кой знае още какво. Телефонният ми секретар лежеше счупен на пода. Пощата ми беше отворена и разхвърляна. Всичките ми папки бяха изпразнени на пода и съдържанието им — разпокъсано. Матракът на леглото беше разрязан с нож. Гримовете ми бяха изсипани в умивалника. Отидох до ъгъла, който използвах за студио. Стативът ми беше счупен и картината на Китайския квартал — нарязана. Другите три платна също бяха разпокъсани и срязани. Боята беше изстискана от тубичките на пода.

В кухнята всичките ми чаши бяха изпотрошени. Рафтът с подправките беше изпразнен. Вратата на хладилника беше отворена и млякото, което бях оставила там, се беше вкиснало. Роузи беше много развълнувана. Стрелкаше се наоколо и щастливо ближеше разлетия зехтин и меласата. Вдигнах я, взех я в скута си и седнах на единствения непреобърнат стол.

Бяха влезли вероятно за да открият следа, която да им подскаже къде може да сме с Милисънт, и докато бяха търсили безуспешно, възбудата и отмъстителността им се бяха пробудили и ето го резултата. Беше толкова нечестно. Като вандализъм на ученици от долните класове на гимназията, чиста проба подлост. Вандалите нямаха никаква полза от унищожаването на дома ми и на всички вещи, които толкова грижливо бях избирала. Всички вещи, които бях подреждала и размествала многократно през дългите вечери, сама с Роузи, като дете, което си играе на къща, след като се бяхме разделили с Ричи. Бях сама за пръв път в живота си, отпивала бях от чашата с бяло вино, отстъпвайки крачка назад, оглеждайки и нагласявайки всяка вещ, докато й намеря подходящото място. Антики, които си бях донесла от Ню Хампшър, лъскави нови домакински съдове, които си бях купила от „Уилямс Сонома“, вещите, с които си бях изградила свой собствен живот — книги за изкуството, картини, чудесният комплект от полезни инструменти в удобната метална кутия, подарена от баща ми, когато се нанесох тук, — се валяха сред парчета „качествен порцелан“, подарен от майка ми, за да мога да посрещам достойно гости в новото си жилище, дори прекалено превзетата нейна снимка, която ми бе дала неприятната ми сестра. Обичах всичко това. Прекалено много може би.

Ричи никога не бе обръщал особено внимание на вещите. Но не и аз. Обичах това жилище, което сама си бях подредила, където можех да бъда детектив, художник и жена, да бъда сама и да се грижа за Роузи. Гадни копелета. За миг ме обзе неудържимо желание да се обадя на Ричи. Той щеше да оправи всичко. Но, разбира се, не можех да му се обадя. След като отмина моментната лудост, вече дори не исках да го направя. Допрях лице до малкия широк гръб на Роузи. Миришеше на хубаво. Заплаках. Тя извърна глава и започна да ближе бузите ми. Нямах нищо против да си поплача. Точно тук можех да го правя. Моят дом. Можех да плача, да се напия, да правя любов, да си стоя сама, да върша каквото си искам, без да е необходимо нечие одобрение. Нямаше нужда да се обаждам на никого. И аз си бях достатъчна. Продължих да търкам лице в гърба на Роузи и да я стискам в прегръдките си. След малко почувствах, че не ми се плаче повече.

— Е — казах на Роузи, — изгориха Тара, негодниците. Но ние отново ще я построим.

Роузи размаха опашка. Извадих мобифона от дамската си чанта и позвъних на застрахователя си.