Джак Харт
След багера (18)

18

— Може ли да отида да направя чай? — попита Майки.

— Може ли да отида с него? — добави Айлийн.

Още с пристигането на полето двамата започваха да се чувстват уморени и да скучаят.

— Добре — съгласих се. Поне нямаше да слушам мрънкането им. — Вземете котлето и идете при огъня. Там има варел с вода и с кранче. Напълнете котлето и го сложете на огъня. Пъхнете го по-навътре, но внимавайте да не се изгорите и не позволявайте другите да го местят, защото ще има да чакате, докато заври. Щом водата кипне, сложете вътре чая и се върнете възможно най-бързо.

Вече бях стара пушка и изпитвах гордост и самодоволство от това, че раздавам заповеди и наставления. Татко се колеба дали да пусне Айлийн и Майки на торфището, тъй като бяха твърде малки, но само няколко дни след началото на лятната ваканция те започнаха да го увещават.

Оплакваха се, че всички са на торфището и няма с кого да си играят в Парка. Те си мислеха, че на Трети ров има карнавал и че едва ли не всяка сутрин започва с пикник, и не спряха да досаждат на татко, докато накрая отстъпи. Той прецени, че ще могат да помагат през деня, дори и само да правят чая. Веднага щом пристигна на полето и видя големия огън, запален в началото на рова, обграден с противопожарни канавки, Майки веднага бе обхванат от ентусиазъм той да прави чая.

Безпокойството на татко за това, че праща малки деца на полето, не се споделяше от другите, защото там работеха цели семейства. Понякога виждах на някой парцел да работят жена и шест деца на всякаква възраст, като дори най-малките помагаха. Понякога мама също изявяваше желание да дойде, но татко я убеждаваше, че след къщната работа реденето на калъпи торф ще й дойде в повече.

Угризенията му стигаха дотам, че се питаше редно ли е Айлийн и Майки да идват на торфището. Аз също не бях сигурен, но скоро промених мнението си. Исках да имам някого за компания. С идването на подкрепленията парцелите около нас бързо бяха довършени и ние изостанахме. Въпреки помощта на татко вечер бяхме ужасно бавни в реденето на калъпите. Майки помагаше по малко, както и Айлийн, но беше истинско разочарование да открия, че и аз съм далеч по-бавен от другите.

Изоставането ни имаше и други последствия. С преместването на повечето от работниците на около половин миля надолу, се беше изместил и огънят. На Майки и Айлийн им беше нужно много време да стигнат до него, а докато се върнеха, чаят вече беше съвсем изстинал. Въпреки това изпитвах облекчение да не върша тази работа, защото ми беше неудобно да се срещам с познати и да отговарям на въпросите им къде работим и колко сме свършили.

Да, радвах се, че ми правят компания. Торфеното блато беше необичайно и зловещо място, когато наоколо нямаше хора. Тишината беше ужасна. Пълна. В тази кафява пустиня нямаше нито птици, които да пеят, нито дървета, които да шумят от вятъра. Нямаше звук от автомобили. Понякога долавях окуражителния шум на машини в далечината или отсеченото пухтене на локомотива, теглещ вагоните по централната линия, която вървеше между Трети и Четвърти ров чак до депото.

Дните минаваха и аз с покруса наблюдавах как се отдалечаваме все повече и все по-отчаяно напрягах сили и изстисквах все повече работа от Майки и Айлийн. Бях ги сложил да работят в долния край, където торфът беше по-лек и по-сух. Вече вместо да се храним на старателно подредения от Айлийн пикник, ние набързо изяждахме сандвичите и пиехме студено мляко вместо чай. И най-сетне парцелът свърши. Редовете не бяха много прави, особено в долния край, но калъпите бяха наредени и работата беше приключена.

Късно следобед ние важно закрачихме покрай рова, за да вземем следващия си парцел. Исках да го започнем преди татко да е пристигнал. Със смущение гледах колко много бяхме изостанали и колко много парцели се бяха превърнали в редици тъмнокафяви кошарки. После стигнахме до почти довършени парцели, на които още работеха хора. След това стигнахме до парцели, които бяха наполовина обработени, и накрая дойдохме до парцели, които едва бяха започнати. Тук-там, до големите блокове сух торф седяха групи от хора, които си караха следобедната почивка. Атмосферата беше необичайно ленива.

Когато подминахме всички работещи и всички, които си пиеха следобедния чай, стигнахме до първия свободен парцел. Сложихме палтата и торбите си на купчина до един блок нареден сух торф и наредихме няколко кошарки. Веднага щом направихме кошарките, за да маркираме парцела, всички групички хора, които си почиваха покрай блоковете, започнаха да си събират багажа. Работниците бързо минаха покрай нас и започнаха да заемат нови парцели. Идваха на цели дузини, целеустремени и енергични, минаваха бързо покрай нас, без да вдигнат очи.

Станах нервен и подозрителен. Как можеше толкова много от тях да завършат парцелите си едновременно? Обходих нашия парцел. В средата му имаше подгизнала хлътнина, където ивиците торф бяха положени една върху друга и бяха съвсем мокри, почти както са били изкопани от багера. Беше грозно, ужасно. След това се разходих по средата на другите парцели. Подозренията ми се оказаха основателни. Другите парцели бяха сухи и редовете им бяха успоредни, което правеше реденето на калъпите милион пъти по-лесно. Стомахът ми се сви, сърцето ми се сви, бях измамен.

Върнах се, изпълнен с гняв и възмущение, решен да се справя с парцела и да им покажа, че тяхната хитрина няма да ме сломи. Сложих Айлийн и Майки да работят на най-добрите редове, но и те бяха по-мокри и меки от всички предишни. Захванах един от най-лошите, където калъпите бяха наредени толкова близо един до друг, че бяха слепнали. Само ръбовете им бяха сухи. Трябваше първо да отделям калъпите един от друг, преди да ги редя на кошарка, и внимателно да пренасям всеки калъп поотделно, вместо да слагам по два наведнъж.

Бях напреднал малко в парцела, когато ни посети бригадирът Кристи Морис.

— Майко мила — процеди той, сякаш първо сдъвкваше думите от яд, след което ги изплюваше към мен, — какво правите?

Беше застанал над мен с дълга бяла летва в ръка. Толкова се бях задълбочил в работата, че не го бях забелязал да идва. Носеше му се ужасна слава.

— Ти на това редене ли му викаш? — Той пъхна летвата в последната ми колибка и я събори. — Четири реда височина не е достатъчно. Искам торфът да изсъхне. А няма да изсъхне, ако не го редите поне двойно по-високо.

— Но ако сложа още, ще се срути, мистър Морис — гласът ми трепереше, както и всички други части от тялото ми.

— Слушай, аз плащам за свършена работа. Ако не можеш да я вършиш, пръждосай се оттук. Гледай. — Той закрачи из парцела, като стъпваше върху парчетата торф и сякаш нарочно ги мачкаше с ботушите си. — Какво прави той? Пясъчни замъци ли? Той ритна купчинката, която Майки беше събрал от останките от мокър торф. — Какво е това?

Погледнах разпилените парчета и кръглото мокро петно на върха на бригадирския му ботуш.

— Съжалявам, мистър Морис. Ще се стараем повече — запелтечих аз, помнейки съвета на татко да не противореча на тези хора.

— Ще се стараете ли? — Червеното му лице се наду от яд. — Как така ще се стараете? Да не съм ви длъжен? Няма какво да се стараете. Или вършите работа, или не можете, а ако не можете, искам да се пръждосате от торфището толкова бързо, че след вас пушек да се вдига. Ясно ли е?

— Да, мистър Морис.

Той се отдалечи бързо по полето, като почти не погледна към другите парцели.

— Той е гаден — каза Айлийн, пребледняла, като ме гледаше.

— Какво ще правим? — попита Майки.

— Ще ги редим по-добре — сопнах се аз.

— Да, но калъпите не стоят цели. Чупят се — опитваше се да обясни той, застанал до купчините отломки, които трябваше да представляват кошарки от наредени калъпи торф.

— Уф, тогава върви да направиш чай. Ако не те бива на торфището, стой си у дома.

Когато пристигна, татко се слиса.

— Защо взехте този парцел? — изстена той. — Защо не ме изчакахте?

— Мислех, че щом приключим, трябва да вземем нов парцел. Но много от тях бяха готови и само чакаха някой да вземе този парцел. Щом започнахме, те се преместиха на следващите парцели.

— Сигурен съм. И съм сигурен, че сега ни се присмиват, копелетата. — Бях поразен да чуя жлъчните ругатни на татко. — Няма да свършим този парцел и до Коледа — каза той, като хвърли палтото си и веднага се захвана за работа.

Майки се върна с чая, който беше горещ, защото огънят беше наблизо, но това не ни достави никаква радост, докато се хранехме мълчаливо.

— Освен това ни посети Кристи Морис — вметнах след малко. — Разфуча се за реденето и каза, че ако не го правим по-добре, ще ни изгони.

Татко се изплю на земята.

— Това човече е една торба говна. Мисли си, че може да юрка хората само защото са го направили бригадир. Но някой ден ще си получи заслуженото. Когато го срещна, ще му дам да се разбере. Искам да видя той как вади торфа от тази дупка.

Татковото възмущение малко ме окуражи, но не успя да разсее тежкото чувство от това, че го бях разочаровал.