Джак Харт
След багера (1)

1

Помниш ли гледката на кон и рало, които браздят зелено поле в самия край на зимата? Онова тясно зелено поле покрай Рак Роуд, което се спуска на вълни към морето? Мъжът зад ралото подтиква коня с кратки думи като удари на камшик и бърза да обърне почвата, за да улови първото топло слънце в деня на света Бриджит.

А белите птици от брега, изгладнели от зимната оскъдица, се събират на ята и се спускат в хищни набези над прясно изораната земя. Пищят и крякат в спор за плячката. Кафявата ивица върху зеленото поле се разраства и привлича още птици, които се спускат в пръстта и я усвояват, сигурни, че гладът е свършил.

И с багера беше така, нали? Помниш багера, плъзнал със своите вериги по торфеното блато на Мидландс, огромна машина от стомана и целеустременост, размахваща своите зъбци и ножове, разрязваща повърхността на пролетното торфище със своите остри като бръснач кофи. Стрелата се спуска надолу, забива челюсти и откъсва парчета прогизнал торф. Победоносните кофи издигат своята плячка високо нагоре и нагоре и я изсипват в бумтящия стомах на машината. А екскрементите, изстискани през стоманеното черво, излизат, наредени на подноси, сякаш са от фараон, минават по дългото рамо и падат отстрани на редове.

И ние вървяхме след багера като гладни птици. Долетели от Кери и Донегал, от Клеър и Мейо, от всичките бедни графства по западния бряг на Ирландия. И още преди да дойде лятото се разпилявахме на ята по торфището, намирайки прехрана в екскрецията на багера, ликуващи в своята победа над нуждата, усвояващи земята.