Александър Пушкин
Сълза ^[0]

Александър Пушкин
Сълза

На чаша пунш гостолюбиво

        с един хусар седях,

и угнетено, мълчаливо

        към пътя гледах плах.

 

„Защо към пътя със тревога

        се взираш? — рече той. —

Не изпращал, слава богу,

        приятели на бой.“

 

Глава обронил на гърдите,

        прошепнах с тъжен глас:

„Далеч от мене тя се скита…“

        И пак замлъкнах аз.

 

Сълза от моята ресница

        в бокала заблестя.

„Ти плачеш за една девица?

        О, срам!“, — той изкрещя.

 

„Недей, хусарю… страдам, мигар

        любов не те гори.

Бокала да отрови стига

        една сълза дори.“

Измъчен от кошмар сърдечен,

на чаша пунш с хусар седях

и гледах пътя пуст, далечен,

с невиждащ поглед, и мълчах.

 

„Къде по пътя взор зарея —

попита той — И я кажи,

нали сватовници при нея

не си изпратил още ти?“

 

„Хусарю… — мъка ме задави

и смънках, свел глава възнак

гръдта си — Тя ме изостави!…“

Въздъхнах и замлъкнах пак.

 

Сълза от моята ресница

към чашата ми полетя…

„Хлапе, ти плачеш за девица.

Спри! Засрами се!“ — изкрещя.

 

Ех, остави! Недей злослови,

че ме сърцето заболя —

достатъчна е да отрови

бокала ми една сълза!

А. С. Пушкин

Превод от руски — 2011 г.