Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (4)

Лекция III
Грешките

(продължение)

Дами и господа! Миналия път стигнахме до идеята да разглеждаме грешката не във връзка с първоначално замисленото действие, което тя нарушава, а сама по себе си; при това останахме с впечатлението, че в отделни случаи тя сякаш издава някакъв собствен смисъл, и си казахме, че ако това се потвърди в по-широк мащаб, този смисъл скоро ще стане за нас по-интересен от изучаването на обстоятелствата, при които настъпват грешките.

Нека още веднъж се споразумеем какво ще разбираме под „смисъл“ на един психичен процес. Нищо повече от целта, на която той служи, и от мястото му в поредици от психични актове. В повечето от нашите изследвания думата „смисъл“ може да се замени с „цел“, „тенденция“. Но дали не беше все пак илюзия или поетично преувеличение това, че открихме в грешката някаква цел?

Да останем засега при говорните грешки и да разгледаме повече такива наблюдения. Откриваме цели групи от случаи, в които целта, смисълът на грешката са съвсем явни. Преди всичко онези, при които настъпва противоположното на първоначалното намерение. Президентът казва в речта си при откриването на заседанието: „Обявявам заседанието за закрито“. Това е съвсем недвусмислено. Смисъл и цел на неговата грешка е да изрази желанието му да закрие заседанието. „Та той сам си го казва“^[1], ни идва да цитираме; трябва само да приемем думите му буквално. Недейте сега да ми възразявате, че това не е възможно, че ние много добре знаем: той иска не да закрие, а да открие заседанието и сам той, когото приехме за последна инстанция, ако го попитаме, ще потвърди, че е искал да го открие. Забравяте, че се споразумяхме засега да анализираме грешката сама за себе си; за връзката й с намерението, което тя обърква, ще говорим по-късно. Иначе допускате логическа грешка, като чисто и просто отстранявате разглеждания проблем или — както се казва на английски — begging the question.

В други случаи самата грешка не е точна противоположност на първоначалното намерение, но въпреки това издава противоположен смисъл. „Не съм склонен да оценявам заслугите на моя предшественик.“ „Склонен“ не е противоположното на „способен“, но при все това имаме открито признание, намиращо се в рязко противоречие със ситуацията, в която говори ораторът.

В още по-други случаи грешката просто прибавя втори смисъл към първоначалния. Тогава фразата изглежда като сливане, спояване на две или повече фрази. Например властните думи: „Той може да яде и пие всичко, което ми се иска“. Все едно че казва: „Той може да яде и пие, каквото му се иска; но какво трябва да му се иска? Аз решавам това вместо него“. Говорните грешки често оставят впечатлението за такова съкращаване. Например един професор по анатомия след лекцията си за носната кухина пита слушателите дали са я разбрали и подир всеобщия утвърдителен отговор продължава: „Не ми се вярва, защото хората, които разбират устройството на носната кухина, дори в един милионен град се броят на пръст… пардон, на пръсти“. И това съкращение има смисъл: то казва, че съществува само един човек, който разбира устройството.

На тези групи от случаи, когато грешката сама издава смисъла си, противостоят други, при които в нея няма нищо смислено, тоест които категорично противоречат на очакванията ни. Когато някой изопачава собствено име или произнася безсмислени звукосъчетания, тези така чести случаи като че ли налагат отрицателен отговор на въпроса дали във всички грешки има някакъв смисъл. Но при по-внимателното разглеждане на такива примери се оказва, че те лесно могат да се разберат и че разликата между тези неясни и предишните ясни случаи съвсем не е толкова голяма.

Попитали един човек дали конят му е оздравял, а той отговорил: „Не, това ще протъжи… ще продължи може би още месец“. Запитан какво е искал да каже с първата дума „протъжи“, той обяснил, че си е мислел, че това е една тъжна история и от сблъсъка на „тъжна“ и „продължи“ се е получило „протъжи“ (Мерингер и Майер).^[2]

Друг човек разказва за някакви събития, които го възмущават, и продължава. „После обаче се изсвиниха някои факти…“ При запитване той потвърждава, че е искал да нарече тези случки свинщини. Думите „изясниха се“ и „свинщини“ са породили странното „изсвиниха се“ (М. и М.).^[3]

Припомнете си младия мъж, който едновременно искал да придружи и да обиди непознатата му дама (begleitdigen). Ние си позволихме да разложим това словообразуване на begleiten и beleidigen и се чувствахме уверени в нашето тълкуване, без да му търсим потвърждение. От тези примери виждате, че и подобни „тъмни“ случаи на говорни грешки могат да се обяснят със сблъсъка, с интерференцията на две различни речеви намерения; разликите се получават само поради това, че понякога едното намерение напълно замества другото, както е при изговаряне на противоположното, докато друг път то се задоволява само да го изкриви или модифицира, от което възникват смесени думи с повече или по-малко ясен смисъл.

С това смятаме, че сме разкрили тайната на голяма част от говорните грешки. Ако се придържаме към горното схващане, ще можем да разберем и други неразгадани досега групи от грешки. При изопачаването на имена например не можем да приемем, че винаги се касае за конкуренция между две подобни и все пак различни имена. При все това не е трудно да се отгатне какво тук е второто намерение. Изопачаването на имена се наблюдава достатъчно често и извън говорните грешки; то е опит да се придаде лошо звучене на името или да се преправи то така, че да напомня на нещо вулгарно. Това е популярно, но непочтено средство за подигравка, което възпитаният човек скоро се научава да избягва, макар и с неохота. Той често си го позволява под формата на „шега“, наистина твърде недостойна. За да посоча само един ярък и грозен пример на такова изопачаване, ще ви припомня, че името на президента на Френската република Поанкаре напоследък беше превърнато на „швайнскаре“^[4]. Близо до ума е да приемем, че и говорните грешки целят такава подигравка, която си проправя път чрез изопачаването на името. Подобно обяснение ни се налага като разширение на това схващане и за някои грешки с комичен или абсурден ефект. „Приканвам ви да се оригнем за здравето на нашия директор.“ Тук тържествената атмосфера неочаквано се нарушава от проникването на дума, пораждаща неапетитни представи. Като имаме предвид и други примери на оскверняващи и хулителни речи, можем да допуснем, че в случая си пробива път една тенденция, драстично противоречаща на симулираното почитание; нейният смисъл приблизително е: „Не ми вярвайте, не говоря сериозно, не давам пет пари за този тип“ и т.н. Същото важи за грешките, които превръщат безобидни думи в неприлични и вулгарни, например апопо вместо апропо^[5] (Мерингер и Майер).

У много хора наблюдаваме тази склонност да преиначават за удоволствие безобидни думи във вулгарни; това се смята за духовито и на практика, когато чуем подобно нещо от някого, трябва да си изясняваме дали е преднамерена шега или грешка на езика.

Ето че със сравнително малко усилия разрешихме загадката на грешките! Те не са случайности, а сериозни душевни актове, те имат свой смисъл, пораждат се от взаимодействието — може би по-точно: от противодействието на две различни намерения. Естествено вие ще ме засипете сега с въпроси и съмнения, които трябва да получат отговор, да бъдат елиминирани, за да можем да се радваме на този първи резултат от работата ни. В никакъв случай не искам да ви тласкам към прибързани решения. Нека трезво да анализираме всичко поред, едно след друго.

Какво бихте искали да ми кажете? Дали смятам, че това обяснение е валидно за всички говорни грешки или само за част от тях? Дали можем да го отнесем и към множеството други видове грешки — прочитните, писмените, забравянето, вземането на предмет по погрешка, загубването на предмет по погрешка, загубването и т.н.?

А имат ли все пак някакво значение умората, възбудата, разсейването предвид това психично естество на грешките? И после виждаме, че от двете конкуриращи се при грешката тенденции едната е винаги явна, а другата — невинаги. Как можем да я открием? А когато мислим, че сме я открили, как да докажем, че тя не е просто вероятна, а единствено вярната? Имате ли други въпроси? Ако не, аз сам ще продължа да питам. Ще ви напомня, че самите грешки не са кой знае колко важни за нас, че с тяхна помощ искахме само да научим нещо, което ще е от полза за психоанализата. Затова ще поставя въпроса: какви са тези намерения и тенденции, които могат така да разстройват други намерения и тенденции и каква връзка има между разстройващите и разстроените? Ето че след като решихме предишния проблем, работата ни започва наново.

И тъй, дали това е обяснението на всички говорни грешки? Много съм склонен да смятам така, защото при всеки анализ на подобен случай се удава да открием такова решение, но няма как да докажем, че не са възможни и говорни грешки извън този механизъм. Нека да е тъй; теоретично за нас това е без значение, защото изводите, които искаме да направим за въведението и психоанализата, си остават валидни дори ако схващането ни се отнася за малък брой грешки, докато всъщност той съвсем не е малък. На следващия въпрос — дали това, което открихме за говорните грешки, може да се отнесе и към другите видове — ще отговоря предварително с „да“. По-късно вие сами ще се убедите, когато се обърнем към примерите за грешки при писане, вземане на предмет и т.н. Ала по технически причини предлагам да отложим това, докато не сме разгледали по-основно говорните грешки.

Въпросът какво място имат в нашето виждане изтъкваните от други автори моменти — разстройство на кръвообращението, умора, възбуда, разсеяност, теорията за отклоняване на вниманието — заслужава да му се отговори подробно. Забележете, ние не отричаме тези моменти. Изобщо не са много чести случаите психоанализата да отрича твърдения, изказани от друга гледна точка; обикновено тя само добавя нещо ново и понякога този подминаван дотогава момент наистина се оказва същественият. Несъмнено трябва да се признае ролята на физиологичните състояния от рода на леко неразположение, разстройства на кръвообращението, изтощеност за възникването на говорните грешки — ежедневният личен опит ще ни убеди в това. Но колко малко ни обяснява то! Преди всичко това не са необходими за грешката условия; говорните грешки са не по-малко възможни при пълно здраве и нормално самочувствие. Тъй че тези физиологични моменти имат само улесняваща и благоприятстваща роля за специфичния психичен механизъм на говорните грешки. Веднъж илюстрирах това положение с едно сравнение, което ще повторя и тук, защото не съм открил по-добро. Представете си, че се разхождам в тъмна нощ на усамотено място, напада ме някакъв скитник и ми задига часовника и кесията; понеже не съм видял ясно лицето на крадеца, аз подавам в най-близкия полицейски участък жалба със следното съдържание: „Безлюдността и мракът току-що ми ограбиха ценните вещи“. Полицейският комисар има право да ми отговори: „Вие, струва ми се, сте в плен на крайно механистично виждане. Нека по-добре да разглеждаме нещата така: под закрилата на мрака, подпомогнат от безлюдността, неизвестен крадец е изтръгнал от вас ценностите ви. Главната задача във вашия случай е да открием този крадец. Тогава има надежда да му отнемем откраднатото“. Психо-физиологичните моменти като възбуда, разсеяност, отклоняване на вниманието очевидно ни предлагат твърде малко за целите на обяснението. Това са само фрази, паравани, пред които не бива да се спираме. Въпросът по-скоро е в това, кое е предизвикало възбудата или отклонението на вниманието. Влиянието на звуковете, сходството между думите и словесните асоциации също трябва да се признаят за значими. Те улесняват сгрешаването като му сочат пътищата, по които може да тръгне. Но ако имам пред себе си някакъв път, непременно ли ще тръгна по него? Нужен е още мотив, за да го избера, и сила, с която да се придвижвам. Тъй че тези връзки между звуковете и думите са, също както физиологичните състояния, само улесняващи говорната грешка моменти и не могат да дадат същинското й обяснение. Не забравяйте, че в огромния брой случаи речта ни съвсем не се смущава от обстоятелството, че използваните думи напомнят по звученето си други, че са тясно свързани с противоположните им понятия или с други обичайни асоциации. У философа Вунт можем да намерим твърдението, че говорните грешки се получават, когато вследствие на лесно изтощение склонността към асоцииране взема връх над речевата интенция. Това би звучало много добре, ако не противоречеше на опита, според който в ред случаи липсват физиологичните, а в други — асоциативните фактори за грешката.

Особено интересен е за мен следващият ви въпрос: по какъв начин се разкриват двете интерфериращи тенденции. Вие може би и не подозирате колко важен е той. Нали едната от двете, разстроената тенденция, не подлежи на съмнение — тя е известна на лицето, допуснало грешката, и то държи на нея. Предмет на съмнение може да бъде само втората, разстройващата тенденция. Но вече чухме и вие сигурно не сте забравили, че в редица случаи тази тенденция е също така ясна. Тя проличава в самата грешка, ако не се побоим да й дадем право. Президентът, който изрича противоположното — ясно е, че иска да открие заседанието, но не по-малко ясно е също, че му се иска да го закрие. Това е така очевидно, че не се нуждае от никакво тълкуване. Но как може да се отгатне смущаващата тенденция в другите случаи, при които тя само изопачава първоначалната, без да се разкрива напълно?

В цяла редица от случаи я разчитаме много просто и сигурно — по същия начин, по който се открива и разстроената тенденция. Нея говорещият ни съобщава сам; след като е сгрешил, той веднага възстановява първоначално замислените думи. „Това ще протъжи, не ще продължи още месец.“ Питаме го: „Защо най-напред казахте «протъжи»?“. Той отговаря: „Исках да кажа: това е тъжна история“. В другия пример „изсвиниха се“, говорещият също потвърждава, че най-напред е искал да каже: „Това е свинщина“, но после се е въздържал и думите му са взели друга насока. И така разкриването на изопачаващата тенденция се извършва с такава сигурност, с каквато и разкриването на изопачената. И аз нарочно си послужих за това с примери, чието съобщаване и тълкуване не изхожда нито от мен, нито от някой мой привърженик. Но и в двата случая беше нужна известна интервенция, за да се стигне до решението. Трябваше да попитаме говорещия как е допуснал грешката, какво би могъл да каже за нея. Инак той може би щеше да я отмине, без да й търси обяснение. Но на запитването той отговори с първото, което му хрумна. Ето, виждате ли, тази малка интервенция и нейният успех вече са психоанализа, първообраз на всяко психоаналитично изследване, което ще предприемем по-нататък.

Дали не съм прекалено подозрителен като предполагам, че в момента, в който психоанализата се появи пред очите ви, у вас се надигна съпротива срещу нея? Не ви ли се ще да ми възразите, че сведенията на човека, който е допуснал грешката, нямат пълна доказателствена сила? Според вас той се стреми да отговори на искането ни, да обясни грешката и така казва първото, което му хрумва, стига то да му изглежда приемливо като обяснение. Това не е доказателство, че грешката е настъпила тъкмо по този начин. Може да е така, но може и да не е. Можело е да му хрумне и нещо друго, също толкова и дори още по-подходящо.

Странно колко малко респект изпитвате пред психичния факт! Представете си, че някой е предприел химически анализ на някакво вещество и е установил, че дадена негова съставка тежи толкова и толкова милиграма. От това тегло могат да се направят определени изводи. Мислите ли, че на един химик ще му хрумне да оспорва тези изводи с мотивировката: изолираната субстанция можеше да има и друго тегло? Всеки се подчинява на факта, че е имала тъкмо такова тегло, а не друго, и уверено строи върху този факт по-нататъшните си заключения. Но когато имаме психичния факт, че на запитания е дошло определено хрумване, вие не го признавате и казвате, че е могло да му хрумне и нещо друго! Вие сте в плен на илюзията за някаква психическа свобода и не желаете да се откажете от нея. Съжалявам, но тук аз съм категорично несъгласен с вас.

Сега вие ще изоставите тези аргументи, но само за да възобновите съпротивата си на друго място. Вие продължавате: „Разбираме, че специалната техника на психоанализата се състои в това анализираният да съобщава сам решението на проблемите“. Хайде тогава да вземем друг пример, онзи, в който ораторът приканва събранието да се оригне за здравето на директора. Ще кажете, че в този случай разстройващата тенденция е желанието за обида; то е, което се изпречва пред изразяването на почит. Но това е просто ваше си тълкуване, опиращо се на други наблюдения. Ако в този случай попитате сгрешилия, той няма да потвърди, че е искал да унизи директора, по-скоро енергично ще го отрича. Защо не се отказвате от недоказаното си тълкуване при такова недвусмислено възражение?

Да, този път попаднахте на нещо много важно. Представям си непознатия оратор; той навярно е асистент на директора, в чиято чест е тържеството, или е дори вече частен доцент, млад човек с отлични перспективи. Ще настоя на въпроса, дали все пак не е усетил у себе си нещо, противопоставящо се на поканата да бъде почетен директорът. Ала зле си изпащам. Той губи търпение и изведнъж се нахвърля върху мен: „Слушайте, престанете с тоя разпит, че ще ме изкарате от кожата. Ще провалите цялата ми кариера с вашите подозрения. Просто казах «aufstoßen» вместо «anstoßen», защото в същото изречение вече два пъти бях изговорил «auf». Това е, което Мерингер нарича отзвук, и повече тук няма какво да се рови. Разбрахте ли? Стига!“.

М-да, изненадваща реакция, наистина много разпалено отричане. Ясно е, че повече нищо няма да постигна при този млад човек, но си мисля, че той издава твърде силна лична заинтересованост да не се види в грешката му някакъв смисъл. Може би и вие ще се съгласите, че не е редно да реагира толкова грубо на едно чисто теоретично изследване. Но в крайна сметка, ще кажете, той сигурно знае какво е искал и какво не.

Дали наистина знае? Може би тъкмо в това е въпросът.

Сега сигурно смятате, че сте ме поставили натясно. Това значи е вашата техника, ви чувам да казвате. Ако човекът, допуснал грешка на езика, й даде обяснение, което ви се харесва, вие го обявявате за решаващата инстанция. „Той сам си го каза“. Но ако това, което казва, не ви влиза в сметката, изведнъж започвате да твърдите, че е недостоверно, че не бива да му се вярва.

Да, това наистина е така. Мога обаче да ви опиша аналогичен случай, при който се действа със същата чудовищна несправедливост. Когато обвиняемият се признае за виновен, съдията вярва на признанието му; но отрича ли вината си, не му вярва. Ако беше другояче, нямаше да има правораздаване и мисля, че въпреки случващите се понякога грешки вие одобрявате тази система.

Но нима вие сте съдия, а човекът, допуснал грешка на езика — обвиняем? Да не би тази грешка да е престъпление?

Може би не бива да отхвърляме дори и такова сравнение. Но вижте само до какви дълбоки несъгласия стигнахме, след като се позадълбочихме в тези на пръв поглед така безобидни проблеми на грешките. Несъгласия, които в момента съвсем не знаем как да преодолеем. Засега аз ви предлагам един компромис, основаващ се на сравнението със съдията и обвиняемия. Ще се съгласите с мен, че смисълът на една грешка не подлежи на съмнение, ако анализираният го съобщава сам. В замяна аз ще ви призная, че не може пряко да се постигне доказване на предполагания смисъл, ако анализираният отказва да дава сведения или естествено, ако не е налице, за да ги даде. В този случай ние, както и в съдопроизводството, сме принудени да се ръководим от улики, които налагат едно или друго решение с по-голяма или по-малка вероятност. По практически съображения в съда се отсъжда виновност и само въз основа на улики. Ние не сме принудени на това, но и нищо не ни задължава да се откажем от употребата на улики. Заблуждение е да се мисли, че една наука се състои само от строго доказани тези, и е неправилно да се изисква такова нещо. Подобно изискване може да поставя само властолюбив дух, който има нужда да замени религиозния си катехизис с друг, макар и научен. Катехизисът на науката съдържа малко безспорни твърдения, повечето са такива, които тя е довела до едно или друго равнище на вероятност. Да можеш да се задоволиш с такава приблизителност и да продължиш конструктивната работа въпреки липсата на окончателни доказателства — това дори е една от чертите на научното мислене.

Откъде обаче вземаме опорните точки за нашите интерпретации, уликите за нашето доказателство, в случаите, когато анализираният не разкрива сам смисъла на грешката си? От различни посоки. Най-напред по аналогия с други феномени, например, когато твърдим, че изопачаването на лични имена при грешка има същия обиден смисъл, както преднамереното им изопачаване. Освен това и от психичната ситуация, в която се е случила грешката, от представата ни за характера на допусналото я лице и от въздействията върху това лице преди грешката, спрямо които тя може би е реакция. По правило най-напред извършваме тълкуването според общи принципи и дотогава то все още е само хипотеза, предложение за тълкуване, после му търсим потвърждение чрез изследване на психичната ситуация. Понякога трябва да изчакаме настъпването на събития, които грешката сякаш предсказва, за да потвърдим предположението си.

Не е лесно да ви приведа доказателства за това, ако трябва да се огранича в областта на говорните грешки, макар че и тук има отделни хубави примери. Младежът, който предложил на дамата едновременно да придружи и обиди (begleitdigen), несъмнено е стеснителен; госпожата, на чийто мъж е позволено да яде и пие това, което тя иска, ми е позната като енергична жена, умееща да налага волята си у дома. Или вземете следния случай: на общо събрание на „Конкордия“^[6] един от младите членове произнася рязко опозиционна реч, в която нарича ръководителите на дружеството „господа Vorschußmitglieder“^[7], което, изглежда, произлиза от „Vorstand“ и „Ausschuß“^[8]. Можем да предположим, че у него се е зародила противоречаща на опозицията му тенденция, която изхожда от нещо, свързано с аванс. И наистина научаваме от наше доверено лице, че ораторът постоянно се намирал в парични затруднения и тъкмо по това време бил подал молба да му се отпусне заем. Тъй че за смущаваща интенция действително трябва да се приеме мисълта: „Бъди по-умерен в нападките си, това са същите хора, които трябва да ти отпуснат аванса“.

Ще ви демонстрирам по-голямо разнообразие от такива доказателства по улики, когато премина към широката сфера на другите видове грешки.

Когато някой забрави иначе добре познатото му име или го запомня с мъка въпреки всичките си старания, това ни навежда на предположението, че той има нещо срещу носителя на името, че не обича да си спомня за него. Вземете за пример анализа на следната психична ситуация, в която се е случила такава грешка:

„Господин Y. се влюбва безответно в една дама, която скоро след това се омъжва за господни X. Макар че Y. отдавна познава X. и дори има с него делови връзки, той непрестанно забравя името му, тъй че многократно трябвало да пита за него други хора, когато му се налагало да пише на X.“^[9]

Очевидно господин Y. не желае да чува за своя щастлив съперник.

„Да изчезне всеки спомен.“^[10]

Или: Една жена пита лекаря за здравето на обща позната, но я нарича с моминското й име. Забравила е името, което приятелката й е приела след сватбата си. По-късно си признава, че била много недоволна от нейния брак и не можела да търпи мъжа й.^[11]

За забравянето на имена ще говорим и в други аспекти; засега ни интересува главно психичната му ситуация.

Забравянето на намерения може най-общо да се разглежда като причинено от противоположен импулс, според който изпълнението на намерението е нежелано. Така мислим не само ние в психоанализата, такова е всеобщото разбиране на хората, в живота всички се придържат към него и само на теория го отричат. Покровителят, който се извинява пред своето протеже, че е забравил молбата му, не е оправдан в неговите очи. Протежето веднага ще си рече: „Той не дава пет пари за мен; обеща, но всъщност не иска да го направи“. Така в някои отношения забравянето бива осъждано и в живота и като че ли няма разлика между популярното и психоаналитичното схващане за тази грешка. Представете си домакиня да посреща госта си с думите: „Как, идвате днес? Аз съвсем забравих, че за днес съм ви поканила“. Или младеж, комуто се налага да признае на любимата си, че е забравил да иде на последната им среща. Той положително няма да си го признае, а ще измисли на бърза ръка най-невероятни пречки, поради които не е могъл нито да отиде, нито по-късно да й се обади. Че в армията забравянето не е никакво извинение и не предпазва от наказание, това е всеизвестно и трябва да се съгласим, че е правилно. В този случай хората изведнъж стават единодушни, че грешката има определен смисъл. Защо тогава не са достатъчно последователни да приемат същото и за другите видове грешки? Разбира се, и това си има обяснение.

След като забравянето на намерения има несъмнен смисъл дори за лаиците, сигурно няма да ви изненада, че и писателите го използват в този му смисъл. Който от вас е чел или гледал „Цезар и Клеопатра“ от Б. Шоу, ще си спомни как в последната сцена отиващият си Цезар е преследван от мисълта, че е забравил да извърши нещо. Най-сетне си спомня какво е то: да се сбогува с Клеопатра. Чрез тази малка перипетия писателят е искал да придаде на Цезар превъзходство, каквото той не е имал и не се е и старал да има. От историческите източници ще научите, че Цезар е наредил Клеопатра да го последва в Рим и че тя е била там със своя малък Цезарион по време на Цезаровото убийство, след което е трябвало да избяга от града.

Случаите със забравянето на намерения са по правило толкова ясни, че стават непригодни за нашата цел — да разкриваме смисъла на грешката по особеностите на психичната ситуация. Затова нека се обърнем към друга особено многозначна и неясна грешка — загубването и затурянето на вещи. Сигурно ще ви се види неправдоподобно, че може да сме вложили умисъл в загубването, една случайност, която често преживяваме твърде болезнено. Но има много наблюдения като следното: млад човек загубил молива си, на който много държал. Предния ден бил получил писмо от свой роднина, завършващо с думите: „В момента нямам нито желание, нито време да подкрепям твоето лекомислие и мързела ти“^[12]. А моливът му бил подарък именно от този роднина. Разбира се, без това съвпадение на загубата с получаването на писмото не бихме могли да твърдим, че в нея има пръст желанието за освобождаване от неприятното преживяване. Подобни случаи са твърде чести. Човек загубва предмети, когато си е развалил отношенията с онзи, от когото ги е получил или когато на самия него са му вече омръзнали и си търси повод да ги замени с по-добри. На същото намерение спрямо предмета служат естествено и изпускането, счупването, повреждането му. Можем ли да приемем за случайност, че едно дете тъкмо преди рождения си ден изгубва или счупва свои вещи, например училищната чанта или часовника си?

Който е изпитвал достатъчно често досадата да не се сеща къде е сложил някоя вещ, не ще иска да повярва, че и при затурянето има умисъл. И все пак не са рядкост примерите, когато обстоятелствата около затурянето говорят за намерение да се отстрани предметът временно или трайно. Може би най-хубавият пример от този вид е следният:

Един млад човек ми разказа: „Преди години в моя брак имаше недоразумения. Намирах жена си прекалено студена и макар да признавах с готовност големите й достойнства, ние живеехме един до друг без нежност. Веднъж тя ми донесе от разходката си книга, която купила, защото мислела, че ще ме интересува. Благодарих й за тази проява на «внимание», обещах да прочета книгата, прибрах я при себе си и повече не я видях. Изминаха месеци, през които аз от време на време си спомнях за изгубената книга, но напразно я търсех. Около половин година по-късно се разболя обичната ми майка, която живееше отделно от нас. Жена ми отиде да се грижи за свекърва си. Състоянието на болната сериозно се влоши и даде възможност на жена ми да се прояви откъм най-добрите си страни. Една вечер се връщам вкъщи, изпълнен с възхищение и благодарност. Пристъпвам към писалището, отварям едно от чекмеджетата неволно, но сякаш с увереността на сомнамбул, и най-отгоре намирам така дълго липсвалата, затурената книга“.

С угасването на мотива идва краят на затурянето на предмета.

Дами и господа! Бих могъл да продължа до безкрай с описанието на подобни примери. Но не искам да го правя тук. В книгата ми „Психопатология на всекидневието“ (излязла за първи път през 1901 г.) можете да намерите пребогата казуистика за изучаване на грешките.^[13] Всички тези примери показват едно и също: вероятността грешките да имат свой смисъл и начина, по който този смисъл може да се отгатне или докаже чрез съпътстващите ги обстоятелства. Днес ще бъда по-кратък, тъй като се ограничихме до намерението да извлечем от изучаването на тези феномени полза за въведението в психоанализата. Трябва да се спра само още върху две групи наблюдения, върху струпването и комбинирането на грешки и върху потвърждаването на нашите тълкувания от настъпили по-късно събития.

Верижните и комбинирани грешки са несъмнено най-висшите представители на своя вид. Ако нашата задача беше само да докажем, че грешките могат да имат смисъл, щяхме поначало да се спрем единствено на тях, тъй като смисълът им е ясен дори за най-непрозорливия ум, издържа и най-критичната преценка. Подобно натрупване на грешки разкрива една упоритост, която трудно може да бъде плод на случайност — присъща е на преднамереността. И накрая взаимозаменянето на отделните видове грешки ни показва кое е важното и същественото при грешката: не нейната форма или средства, които използва, а намерението, на което самата тя служи и което трябва да се постигне независимо по какъв начин. Ще ви приведа един случай на многократно забравяне. Ъ. Джоунс разказва, че веднъж, необяснимо защо, оставил едно писмо да лежи на бюрото му в продължение на няколко дена. Най-сетне решил да го изпрати, но от пощата му го върнали, понеже бил забравил да напише адреса. След като го адресирал, го занесъл отново на пощата, но този път забравил пък да му залепи марка. И тогава вече трябвало да си признае, че не му се иска да изпрати това писмо.

В друг случай се комбинират вземането на предмет по погрешка и загубването му. Една дама заминава за Рим със зет си, прочут артист. Живеещите в Рим немци му устройват тържествено посрещане и между другото му подаряват античен златен медальон. Дамата се огорчава, че зет й не оценил достатъчно хубавия подарък. Когато сестра й идва на нейно място и тя се връща обратно вкъщи, открива при разопаковането на багажа, че е взела — неизвестно как — медальона. Веднага пише за това на зет си, като му обещава, че още утре ще му изпрати задигнатата вещ. На следващия ден обаче медальонът се оказва така ловко затурен, че е невъзможно да бъде открит и изпратен, и тогава на дамата започва да й се изяснява какво означава нейната разсеяност, а именно — че иска да задържи медальона за себе си.

Вече ви дадох пример за съчетаването на забравяне със заблуждение, когато един човек най-напред забравил за уговорената среща, а следващия път, внимавайки много да не я забрави, отишъл в погрешен час. Съвсем аналогичен случай от собствения си опит ми разказва мой приятел, който освен научни има и литературни интереси: „Преди няколко години приех да бъда избран в ръководството на едно литературно дружество, защото мислех, че дружеството би могло да ми помогне да прокарам една моя пиеса. Затова участвах редовно, макар и без особен интерес, в заседанията, които се провеждаха всеки петък. Преди няколко месеца театърът в град Ф. обеща да постави драмата ми и оттогава редовно ми се случва да забравя за заседанията на дружеството. Когато получих от тях писмено напомняне, се засрамих много, упреквах се, че е подло да занемарявам задълженията си сега, когато вече нямам нужда от хората, и твърдо реших следващия петък да не забравя за заседанието. Напомнях си за това отново и отново, докато най-сетне се изправих пред вратата на заседателната зала. За мое смайване тя беше заключена, заседанието беше свършило; оказа се, че съм сбъркал деня — беше вече събота“.

Би било занимателно да изреждаме още подобни наблюдения, но нека продължим нататък. Искам да хвърлим поглед върху онези случаи, в които нашето тълкуване трябва да чака потвърждение от бъдещето.

Разбира се, главната тяхна особеност е, че моментната психична ситуация им е непозната или е недостъпна за нашето изследване. Затова тълкуването ни представлява само предположение, на което самите ние не придаваме голяма тежест. По-късно обаче се случва нещо, което ни показва колко основателно е било тълкуването ни още тогава. Веднъж бях на гости у новобрачна двойка, където младата жена със смях разказа последното си преживяване: В деня след завръщането си от сватбеното пътешествие отишла при неомъжената си сестра, за да излязат, както по-рано, заедно на покупки, докато съпругът й бил зает със своите си работи. Изведнъж един господни от отсрещния тротоар й направил впечатление и тя извикала, смущавайки сестра си: „Виж, господин Л.“. Била забравила, че от няколко седмици този господин е неин съпруг. Аз се ужасих от разказа, но сам не посмях да повярвам в налагащите се изводи. Спомних си тази малка история години по-късно, когато въпросният брак бе приключил по възможно най-нещастния начин.

А. Медер разказва за една дама, която в деня преди сватбата си забравила да изпробва сватбената си рокля и за отчаяние на шивачката си спомнила чак късно вечерта. Той свързва това забравяне с последвалия скоро след сватбата развод. Аз познавам една разведена дама, която и преди развода често подписваше документи с моминското си име. Познавам също жени, изгубили по време на сватбеното пътешествие брачната си халка, на която случайност изходът на брака им придава ясен смисъл. А ето ярък пример с по-добър завършек. За един прочут немски химик разказват, че бракът му не се осъществил, защото той забравил часа на бракосъчетанието и вместо в черквата отишъл в лабораторията си. Той проявил достатъчно благоразумие да не повтаря опита и доживял като ерген до дълбока старост.

Може би и на вас ви минава през ума, че в тези примери грешките са заели мястото на прокобите или предзнаменованията от древността. И наистина част от предзнаменованията не са били нищо друго, освен грешки, напр., когато някой се спънел или паднел. Други обаче са имали характера на обективни случки, не на субективни действия. Но едва ли ще повярвате колко трудно е понякога да се реши дали дадено събитие спада към едната или към другата грешка. Действията така често успяват да се маскират като пасивни преживявания!

Всеки от нас, който има зад себе си малко по-голям житейски опит, навярно ще си каже, че е щял да си спести много разочарования и болезнени изненади, ако е намирал кураж и решителност да разглежда дребните грешки в отношенията между хората като предзнаменования и като признаци за скритите им намерения. Обикновено човек не се решава, защото му се струва, че така би станал отново суеверен, този път чрез посредничеството на науката. При това не всички предзнаменования се сбъдват, а вие ще разберете от нашите теории, че няма и защо да се сбъдват всичките.