Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (29)

Лекция XXVIII
Аналитична терапия

Дами и господа! Знаете за какво ще говорим днес. Попитахте ме защо в психоаналитичната терапия не си служим с прякото внушение, след като признаваме, че въздействието ни се дължи главно на пренасянето, тоест на внушение, и във връзка с това изразихте съмнение дали при такова преобладаване на внушението можем да гарантираме обективността на нашите психологични открития. Аз обещах да ви дам подробен отговор.

Прякото внушение е насочено срещу симптомите, то е борба между вашия авторитет и мотивите на болестта. При това вие не се интересувате от тези мотиви, само искате от болния да потисне тяхната проява в симптомите. Няма принципна разлика дали хипнотизирате болния, или не. Бернхайм с присъщата си проницателност твърдеше, че внушението е най-същественото в хипнотичните явления, но че самата хипноза е вече резултат от него, внушено състояние, и предпочиташе да упражнява внушението в състояние на будност, тъй като резултатите са същите, както при внушение в хипноза.

Кое искате да чуете най-напред по този въпрос — наблюденията или теоретичните разсъждения?

Да започнем с наблюденията. Аз съм ученик на Бернхайм, през 1889 година отидох при него в Нанси, превел съм на немски книгата му за внушението. Години наред практикувах хипнотичното лечение, отначало като внушение на забрани, а по-късно — в комбинация с Бройеровото разпитване на пациента. Така че мога да говоря за резултатите на хипнотичната, или сугестивна, терапия от доста голям опит. Ако според една стара медицинска максима идеалното лечение трябва да бъде бързо, надеждно и да не е неприятно за болния, то методът на Бернхайм изпълняваше две от тези изисквания. Той бе многократно, несравнимо по-бърз от аналитичния и за болния не бе свързан нито с усилия, нито с неприятни усещания. За лекаря той с времето ставаше монотонен — при всеки случай да забраняваш с един и същи ритуал съществуването на най-различни симптоми, без да можеш да схванеш нещо от смисъла и значението им. Беше рутинна работа, а не научна дейност и напомняше магия, заклинание или фокусничество; но в името на болния ние не обръщахме внимание на това. Третото изискване не бе изпълнено; методът изобщо не беше надежден. При едного бе приложим, при другиго не; при едного постигахме много, при другиго — много малко, защо, не беше ясно. По-неприятна от тази капризност на метода бе липсата на траен успех. След известно време страданието се възвръщаше или се заместваше от ново. Можехме наново да започнем хипнотизирането. Но съществуваше изрично предупреждение на опитни специалисти да не се отнема самостоятелността на болния чрез прекалено често хипнотизиране, да не привиква той към терапията като към наркотик. Наистина понякога всичко ставаше точно както го желаехме — с малко работа се постигаше пълен и траен успех. Но условията за този благоприятен изход оставаха неизвестни. Веднъж ми се случи едно тежко състояние, което бях отстранил изцяло чрез кратко хипнотично лечение, да се възвърне непроменено, след като болната ме намрази, без да съм й дал повод за това; щом се сдобрихме, успях отново и много по-пълно да отстраня състоянието, но когато тя за втори път се отчужди от мен, то се появи пак. Друг път една болна, на която няколкократно бях облекчавал чрез хипноза невротичните състояния, се хвърли внезапно на шията ми, докато се занимавахме с лечението на един особено упорит пристъп. При такова положение, иска или не, човек започва да се пита откъде идва сугестивният му авторитет и каква е неговата природа.

Това са наблюденията. Те ни показват, че отказвайки се от прякото внушение, не сме се лишили от нещо незаменимо. Нека сега добавим в тази връзка някоя разсъждения. Хипнотичната терапия предявява малко изисквания както към пациента, така и към лекаря. Тя отлично се съгласува с едно виждане за неврозите, споделяно все още от повечето лекари. Такъв лекар казва на нервноболния: „Няма ви нищо, това са само нерви, затова с няколко думи за няколко минути ще премахна оплакванията ви“. Но това противоречи на енергетичните ни разбирания — да се отмести голяма тежест с нищожно усилие, с голи ръце, без подходящи приспособления. Доколкото може да се направи съпоставка, опитът показва, че такъв фокус не се получава и при неврозите. Знам обаче, че този аргумент не е безспорен; има и „отприщвания“.

В светлината на получените от психоанализата познания можем да опишем разликата между хипнотичното и психоаналитичното внушение по следния начин: хипнотичната терапия се стреми да прикрие и замаже нещо в душевния живот, а аналитичната — да оголи и отстрани нещо. Първата работи като козметика, втората — като хирургия. Първата използва внушението, за да забрани симптомите, тя усилва изтласкванията, но оставя непроменени всички явления, довели до симптомообразуването. Аналитичната терапия се насочва по-надолу, към корените, към конфликтите, породили симптомите, и си служи с внушението, за да постигне ново разрешение на тези конфликти. Хипнотичната терапия оставя пациента пасивен и непроменен и с това — беззащитен спрямо всеки нов повод за заболяване. Аналитичното лечение изисква и от лекаря, и от пациента усилна работа за преодоляване на вътрешна съпротива. С преодоляването й душевният живот на болния се променя трайно, издига се на по-високо равнище и вече е защитен от нови възможности за заболяване. Това преодоляване е основното постижение на аналитичната терапия, то трябва да се извърши от болния, а лекарят му помага чрез внушение, действащо като възпитание. Затова с право наричат психоаналитичното лечение вторично възпитание.

Надявам се, че успях да ви изясня по какво се различава нашето терапевтично използване на внушението от онова, което единствено е възможно при хипнотичната терапия. Познавайки пренасянето, вие ще разберете и капризността на хипнотичната терапия, докато аналитичната, като оставим настрана ограниченията й, има предвидими резултати. Прилагайки хипнозата, ние сме зависими от способността на болния за пренасяне, без да можем да окажем влияние върху нея. Може пренасянето на хипнотизирания да е негативно или, както бива най-често, амбивалентно, може той да се защитава от него чрез особени нагласи — ние не узнаваме нищо за това. В психоанализата работим върху самото пренасяне, отстраняваме онова, което му пречи, подготвяме си инструмент за въздействие. Така съумяваме да извлечем съвсем различна полза от силата на внушението; ние го овладяваме, болният не си внушава сам произволни неща, а ние направляваме внушението, доколкото той е изобщо податлив към него.

Ще кажете обаче, че независимо дали движещата сила на анализа е пренасянето или внушението все пак има опасност повлияването на пациента да накърнява обективността на данните ни. Онова, което е полезно за терапията, е вредно за научното изследване. Това е най-честото възражение срещу психоанализата и трябва да признаем, че макар да не е вярно, в него има логика. Ако беше основателно, психоанализата не би била нищо друго, освен особено добре прикрито, особено действено сугестивно лечение и не бива да се гледа много сериозно на твърденията й за влиянието на жизнените обстоятелства, за психичната динамика, за несъзнаваното. Точно така мислят противниците ни; според тях ние сме „втълпили“ на болния най-вече значението на сексуалните преживявания, ако не и самите преживявания, след като в извратената ни фантазия са се зародили съответните идеи. Тези упреци можем по-лесно да оборим, като се позоваваме на опита, отколкото с помощта на теорията. Който сам се е занимавал с психоанализа, е имал безброй пъти случай да се убеди, че е невъзможно да се внушат на болния подобни неща. Разбира се, не е трудно да го спечелим за някоя теория, така че да сподели евентуално заблуждение на лекаря. Тогава той се държи по друг начин, като ученик, но с това ние сме повлияли само разума му, не и болестта. Разрешение на конфликтите и преодоляване на съпротивите му може да се постигне само ако у него се създадат такива представи, които да съответстват на вътрешната му реалност. Невярното в предположенията на лекаря отпада в хода на анализа, то трябва да се оттегли и замени с нещо по-правилно. Съществува грижливо разработен способ за предотвратяване на преждевременни ефекти от внушението; но възникването им не е много опасно, защото ние не се задоволяваме с първия успех. Анализът не се смята за завършен, преди да са изяснени тъмните петна в случая, преди да са запълнени празнините в спомените, преди да са открити поводите за изтласкванията. На преждевременните резултати ние гледаме по-скоро като на пречки в аналитичната работа и ги отстраняваме, като разрушаваме пренасянето, върху което се основават. Тази последна особеност разграничава всъщност аналитичното лечение от чисто сугестивното и освобождава аналитичните резултати от подозрението, че са ефекти на внушение. При всяко друго сугестивно лечение пренасянето се пази грижливо, непокътнато; при анализа то самото е обект на манипулиране и подлежи на разрушаване независимо в каква форма се проявява. В края на аналитичната терапия то трябва да изчезне и тогава постигнатият успех вече не се основава на внушение, а на осъщественото с помощта на внушението преодоляване на вътрешните съпротиви, на вътрешната промяна у болния.

На появата на частични внушения противодейства това, че по време на терапията непрекъснато се борим срещу съпротиви, съумяващи да се превърнат в негативни (враждебни) пренасяния. Нека не пропуснем да изтъкнем също, че много отделни резултати на анализа, които биха могли да изглеждат като плод на внушение, получават неоспоримо потвърждение от друга посока. Наши гаранти в този случай са болните от деменция и параноя, които, разбира се, са извън всяко подозрение за сугестивно въздействие. Символните значения и фантазиите, разказвани от тези болни, които са достигнали у тях нивото на съзнанието, съвсем точно съвпадат с резултатите от нашите изследвания върху несъзнаваното у болните от преносни неврози и по този начин потвърждават обективната правилност на така често оспорваните ни тълкувания. Мисля, че няма да сбъркате, ако се доверите тук на психоанализата.

Сега нека допълним описанието на лечебния механизъм, като го облечем във формулите на либидната теория. Невротикът е неспособен за наслада и труд, първо, защото либидото му не е насочено към реален обект и, второ, защото използва голяма част от енергията си, за да поддържа либидото изтласкано и да отбива атаките му. Той би оздравял, ако се прекрати конфликтът между неговия Аз и либидото му, ако Азът отново добие власт над либидото. Следователно терапевтичната задача се състои в това да се освободи либидото от сегашните му, недостъпни за Аза връзки и да се постави отново в служба на Аза. Къде се крие либидото на невротика? Не е трудно да се намери: то е свързано със симптомите, които в момента му позволяват единствено възможното ерзац — задоволяване. Значи трябва да овладеем симптомите, да ги отстраним — тъкмо това, което болният иска от нас. За целта е необходимо да се проследят симптомите до момента на възникването им, да се възобнови породилият ги конфликт и да се насочи към друго разрешение с помощта на фактори, които в миналото не са били на разположение. Такова ревизиране на изтласкването само отчасти може да се осъществи по паметовите следи на явленията, довели до това изтласкване. Решаващата част от работата се извършва, като в отношението към лекаря, в „пренасянето“ се създават нови варианти на старите конфликти, в които болният иска да се държи така, както навремето, но ние го принуждаваме към друго решение, мобилизирайки цялата му душевна сила. Така че пренасянето става бойното поле, където се срещат всички противоборстващи сили.

Цялото либидо, както и цялата съпротива срещу него се концентрират върху връзката с лекаря; при това либидото неизбежно изоставя симптомите. Болестта на пациента се замества от изкуствено създаденото болестно пренасяне, различните нереални обекти на либидото — от единствения, също толкова фантастичен обект на лекарската личност. Но с помощта на внушението от страна на лекаря новата борба за този обект се издига на най-високото психично равнище, протича като нормален душевен конфликт. Чрез избягване на повторното изтласкване се слага край на отчуждението между Аза и либидото, възстановява се душевното единство на личността. Когато либидото се освободи от временния обект на лекарската личност, то вече не може да се върне при предишните си обекти, а остава на разположение на Аза. По време на тази терапевтична работа се води борба, от една страна, с отрицателното отношение на Аза към някои ориентации на либидото, проявяващо се като склонност към изтласкване, а от друга — с упорството или лепливостта на либидото, което трудно изоставя веднъж заетите обекти.

И така терапевтичната работа се състои от две фази: в първата цялото либидо се измества от симптомите към пренасянето и се концентрира там; втората представлява борба за този нов обект и освобождаване на либидото от него. Решаващата за благоприятния изход на терапията промяна е отстраняването на изтласкването от възобновения конфликт, така че либидото да не може отново да се изплъзне от Аза, като избяга в несъзнаваното. Тази промяна е възможна благодарение на измененията в Аза, постигнати чрез терапевтичното внушение. Посредством тълкувателната работа, превръщаща несъзнаваното в съзнавано, Азът нараства за сметка на несъзнаваното; напътствията го правят по-благоразположен към либидото и склонен да му позволи някакъв вид задоволяване, а неговата боязън от претенциите на либидото намалява благодарение на възможността част от либидото да се ликвидира чрез сублимация. Колкото по-добре се покриват терапевтичните процеси с това идеално описание, толкова по-успешна е психоаналитичната терапия. Успехът й се ограничава от недостатъчната подвижност на либидото, което може да се съпротивлява на опитите да бъде откъснато от обектите си, и от упорството на нарцисизма, непозволяващ на обектното пренасяне да премине определена граница. Може би ще хвърлим повече светлина върху динамиката на лечебния процес, като поясним, че привличайки чрез пренасянето част от либидото върху себе си, ние впоследствие прехващаме цялото изплъзнало се от властта на Аза либидо.

Не е излишно също да напомним, че от разпределението на либидото, което се създава по време на терапията и в резултат от нея, не бива да съдим непосредствено за неговото разпределение по време на болестта. Ако например сме успели да се справим благополучно с даден случай, като сме създали и преодолели силно пренасяне от бащата върху лекаря, би било погрешно да заключим, че болният преди това е страдал от такава несъзнателна фиксации на либидото върху бащата. Поемането на бащината роля от лекаря е само бойното поле, на което можем да завладеем либидото; но либидото на болния се насочва към него от други позиции. Не е задължително това бойно поле да съвпада с някоя от важните крепости на врага. Отбраната на вражеската столица не е разположена непременно пред градските порти. Разпределението на либидото по време на болестта може да се реконструира мислено едва след преодоляването на пренасянето.

От гледна точка на либидната теория можем да формулираме и едно последно твърдение за сънуването. Сънищата на невротиците, също както грешките и свободните им асоциации, ни помагат да отгатнем смисъла на техните симптоми и фиксациите на либидото им. Чрез осъщественото насън желание те ни показват какви са желанията, претърпели изтласкване, и с какви обекти се е свързало изплъзналото се от Аза либидо. Затова сънотълкуването играе важна роля в психоаналитичното лечение, а в някои случаи за дълги периоди се оказва най-важният инструмент на работата. Вече знаем, че заспиването само по себе си води до известно отслабване на изтласкванията. В резултат от това облекчаване на натиска изтласкваното желание успява да получи чрез съня много по-ясен израз, отколкото денем — чрез симптомите. Това прави изследването на съня най-удобния подстъп към опознаването на изтласканото несъзнавано, към което принадлежи изплъзналото се от Аза либидо.

Но сънищата на невротиците с нищо съществено не се отличават от тези на здравите хора, дори може би е невъзможно да се разграничат. Би било нелепо да се придава на сънищата на невротиците някакво по-особено значение. Това ще рече, че неврозата и здравето се различават само през деня, не и по време на сън. Налага се да пренесем и върху здравите хора много от допусканията за невротиците, произтичащи от връзката между техните сънища и симптомите им. Не можем да отречем, че и душевният живот на здравия човек съдържа онова, което единствено прави възможно формирането на сънищата и симптомите; налага се заключението, че и здравият осъществява изтласквания, изразходва определени усилия за поддържането им, че и неговата система на несъзнаваното крие изтласкани, все още съдържащи енергия желания и че част от либидото му се е изплъзнала от властта на Аза. Тъй че здравият е потенциален невротик, но съновидението сякаш е единственият симптом, който той може да формира. Това обаче се оказва привидно, ако се изследва по-отблизо животът му в будно състояние. Тогава се разкрива, че този уж здрав живот е изпълнен с безброй дребни, симптомообразувания, нямащи практическо значение.

Следователно разликата между душевното здраве и неврозата е само практическа и се определя от това, дали личността притежава достатъчна дееспособност и способност за преживяване на удоволствие. Тя навярно се дължи на съотношението между свободната и изтласканата енергия и е от количествено, а не от качествено естество. Излишно е да ви казвам, че това разбиране е теоретичната основа на убеждението ни в принципната лечимост на неврозите, въпреки връзката им с конституционалната предразположеност.

Това ни разкрива за характеристиката на здравето идентичността на сънищата при здрави и невротици. За самия сън обаче оттук произтича изводът, че не бива да го откъсваме от връзките му с невротичните симптоми, че не бива да смятаме формулата „предаване на мисли чрез архаична изразна форма“ за изчерпваща същността му, а трябва да приемем, че той издава действителни либидни фиксации и обектни катексиси.

Отиваме към края. Може би сте разочаровани, че в главата за психоаналитичната терапия ви изложих само теория, а не ви казах нищо за условията, при които започва лечението, и за неговите успехи. Отказвам се обаче и от двете неща. От първото, защото не ви предлагам практическо ръководство за упражняване на психоанализата, а от второто — поради редица съображения. Когато започнахме разговора на тази тема, подчертах, че при благоприятни обстоятелства ние постигаме успехи, които не отстъпват на най-красивите резултати на вътрешната терапия. Ще добавя, че тези успехи не могат да бъдат постигнати чрез никакъв друг метод. Ако говоря повече по този въпрос, могат да заподозрат, че искам да заглуша с реклама гласовете на критиката. Психоаналитиците са били многократно заплашвани от „колеги“ лекари, включително и на публични конгреси, че несполуките на психоанализата и нанесените от нея вреди ще бъдат събрани и изложени пред потърпевшата публика, за да й се отворят очите за негодността на това лечение. Дори да оставим настрана злостния и доноснически характер на подобна мярка, такава сбирка не може да даде вярна представа за терапевтичната ефективност на анализа. Както знаете, аналитичната терапия е млада; трябваше да мине много време, докато се определи техниката й, и това можеше да се извърши само в процеса на работата, с натрупването на опит. Поради трудността на обучението в психоанализа начинаещият аналитик е принуден в по-голяма степен от другите специалисти да се самообразова, поради което резултатите от първите години на практиката му в никакъв случай не са показателни за възможностите на аналитичната терапия.

В ранния период на психоанализата много опити за лекуване се проваляха поради това, че бяха предприемани със случаи, за които методът изобщо не е подходящ и които днес изключваме от индикациите му. Но тези индикации можеха да бъдат установени само по пътя на опита. Ние не знаехме предварително, че изразените форми на параноя и деменция прекокс не са достъпни за метода, и имахме правото да го изпробваме върху всякакви заболявания. Но повечето несполуки от онези първи години не бяха по вина на лекаря или неподходящия избор на обекта, а се дължаха на неблагоприятни външни обстоятелства. Досега ние говорихме само за вътрешните съпротиви у пациента, които са необходими и преодолими. Външните препятствия пред анализа, създавани от средата и жизнените условия на болния, не представляват голям теоретичен интерес, но за практиката са много важни. Психоаналитичното лечение може да се сравни с хирургическа интервенция и подобно на нея изисква максимално добри външни условия. Знаете какви мерки взема хирургът: подходящо помещение, добро осветление, асистиране, отстраняване на близките и т.н. Помислете сами колко от операциите биха били успешни, ако трябваше да се извършват в присъствието на всички членове на семейството, които да се надвесват над операционната маса и да крещят при всеки разрез. За психоаналитичното лечение вмешателството на близките е направо опасност, и то такава, с която не знаем как да се справим. Ние сме въоръжени срещу вътрешните съпротиви на пациента, които смятаме за необходими, но как да се отбраняваме срещу тези външни съпротиви? Не можем да убедим близките да стоят настрана, а и не бива да заговорничим с тях, защото рискуваме да изгубим доверието на пациента, с право изискващ човекът, комуто се е доверил, да държи неговата страна. Който знае какви раздори могат да се срещнат в едно семейство, като аналитик няма да се изненада, че понякога най-близките хора на болния не са заинтересовани от оздравяването му, а предпочитат да си остане, какъвто е. При така честите случаи на невроза, свързана със семейни конфликти, здравият човек не се колебае дълго, ако трябва да избира между собствения си интерес и оздравяването на болния. Няма нищо чудно в това, че един съпруг не гледа с добро око на лечение, в което, както основателно подозира, ще се разкрият всичките му прегрешения; и ние не се учудваме, но не можем и да се упрекнем, ако усилията ни останат напразни и бъдат прекратени преждевременно, защото към съпротивата на болната жена се е прибавила и тази на съпруга й. Предприели сме нещо, което при дадените обстоятелства не е осъществимо.

Вместо много случаи ще ви разкажа един-единствен, при който скрупулите ми на лекар ме обрекоха на неизгодна роля. Преди много години приех за лечение младо момиче, което от дълго време се страхуваше да излиза на улицата и да остава само вкъщи. Лека-полека болната призна, че въображението й е погълнато от нежностите, които случайно видяла да си разменят майка й и един богат приятел на семейството. Но момичето имаше непредпазливостта (или хитростта) да издаде на майка си какво обсъждаме в аналитичните сеанси, като промени държането си спрямо нея, настояваше единствено тя да облекчава страха й от самотата и препречваше вратата, когато майката искаше да излезе. Преди време майката сама бе страдала силно от нерви, но се бе излекувала в един балнеокурорт. Това ще рече, че там се бе запознала с въпросния мъж и бе създала с него удовлетворяваща я във всяко отношение връзка. Смаяна от настойчивите искания на момичето, майката изведнъж прозря какво означаваше страхът на дъщеря й. Тя се бе разболяла, за да превърне майка си в своя пленница, да й отнеме свободата, необходима за връзката й с любовника. Тогава майката рязко и решително прекрати вредното лечение. Момичето бе изпратено в болница и години наред демонстрирано като „нещастна жертва на психоанализата“. И също години наред ме следваше мълвата за този мой неуспех. Аз мълчах, защото смятах, че лекарската дискретност го изисква. Много по-късно узнах от един колега, посетил онази болница и видял там страдащото от агорафобия момиче, че връзката на майка й с богатия домашен приятел била известна на целия град и вероятно приемана от съпруга и бащата. Ето заради каква „тайна“ беше пожертвано лечението.

През годините преди войната, когато притокът на много хора от различни страни ме направи независим от благоволението на родния ми град, аз имах за правило да не приемам на лечение болен, който не е suijuris^[1], напълно независим във важните житейски отношения от други хора. Но не всеки психоаналитик може да си позволи това. От тези мои предупреждения относно близките може би ще си направите извода, че за целите на психоанализата болните трябва да бъдат отделяни от семействата им, тоест терапията да се провежда само в болниците. Но тук не мога да се съглася с вас; много по-благоприятно е болният — стига да не е във фаза на тежко изтощение — да остане по време на лечението в условията, в които трябва да се справя със своите задачи. Но близките не бива да обезсилват с поведението си това предимство и да се противопоставят на усилията на лекаря. Ала как ще повлияете върху тези недостъпни фактори! Освен това навярно се досещате колко много зависи успехът на лечението от социалната среда и културното равнище на семейството.

Съгласете се, че всичко това очертава мрачни изгледи за ефективността на психоанализата като терапия дори ако сме в състояние да обясним по-голямата част от неуспехите си чрез смущаващите външни моменти! Приятели на психоанализата ни посъветваха да отговорим на изброяването на неуспехите със статистика на успехите си. Но аз не се съгласих и с това. Отговорих, че статистиката е безсмислена, когато включените в нея бройки са прекалено разнородни, а третираните от нас невротични заболявания действително бяха неравностойни в най-различни отношения. Освен това изтеклото време бе твърде малко, за да преценим трайността на успехите, а за много случаи изобщо не можехме да дадем сведения. Става въпрос за хора, които държаха в тайна както болестта, така и лечението си, така че не биваше да говорим и за оздравяването им. Но най-силната ми задръжка беше съзнанието, че по отношение на терапията хората се държат крайно ирационално, така че няма изгледи да се постигне нещо със средствата на разума. Терапевтичната новост се възприема или с възторжено опиянение, както например първият туберкулин, който Кох предложи срещу туберкулозата^[2], или с дълбоко недоверие, както действително благодатната имунизация на Дженър^[3], която до ден-днешен има непримирими противници. Срещу психоанализата имаше очевидно предубеждение. Удадеше ли ни се да се справим с тежък случай, чувахме: „Това не е доказателство, за същото време той щеше сам да оздравее“. А когато една болна, прекарала вече четири цикъла на депресия и мания, дойде при мен на лечение в паузата след меланхолен пристъп и три седмици по-късно отново влезе в маниакална фаза, всички членове на семейството й, а също и потърсеният за съвет високоавторитетен лекар бяха убедени, че новият пристъп може да бъде само последица от извършения с нея опит за психоанализа. Срещу предубежденията не може да се направи нищо; виждате го сега по предубежденията, които всяка група воюващи народи развива срещу другата. Най-разумното е да изчакаме, като ги оставим да се изтъркат с времето. Един ден същите хора започват да мислят за същите неща по съвсем друг начин; защо не са мислели така и по-рано, си остава дълбока тайна.

Предубеждението спрямо аналитичната терапия може би вече е започнало да намалява. За това като че ли говорят все по-широкото разпространение на аналитичното учение, растящият брой занимаващи се с анализ лекари в някои страни. Като млад лекар попаднах в същата буря от лекарско негодувание срещу терапията чрез хипнотично внушение, която днес „трезвомислещите“ противопоставят на психоанализата. Но като терапевтично средство хипнотизмът не изпълни своите обещания; ние, психоаналитиците, с право се смятаме за негови законни наследници и не забравяме колко много кураж и теоретично просветление сме получили от него. Вредите, приписвани на психоанализата, се свеждат до преходно изостряне на конфликтите, когато тя се извършва несръчно или се прекъсне по средата. Вие чухте какво предприемаме с болните и можете сами да прецените дали има опасност то да нанесе някаква трайна вреда. Възможни са различни злоупотреби с анализа; особено пренасянето би се оказало опасно средство в ръцете на някой безсъвестен лекар. Но от злоупотреби не е защитено нито едно средство на медицината; ако ножът не реже, той не ще послужи и за лечение.

Аз свършвам, дами и господа. Като ви признавам, че многото недостатъци на лекциите ми гнетят самия мен, това не е само обичайната за такива случаи фраза. Преди всичко съжалявам, че така често обещавах да се върна на друго място към някоя бегло засегната тема, а после ходът на изложението не позволяваше да изпълня обещанието си. Аз се заех да ви запозная с нещо още неготово, развиващо се и обобщеното ми изложение също се получи непълно. На някои места дадох материал за определени изводи, а след това не ги формулирах. Но целта ми не беше да ви направя специалисти по психоанализа, а само да ви изясня какво представлява тя и да събудя интереса ви към нея.