Емилиян Станев
Крадецът на праскови (11)

11

В тая съдбоносна вечер учителят бе дошъл при полковника да моли за един лизгар, тъй като неговият беше се строшил през деня.

Той намери семейството на трема. Току-що бяха вечеряли. Върху застланата с бяла покривка маса бяха сложени куп книжа, които полковникът преглужсаше с пенсне на носа. Жена му, седнала на другия край на масата, редеше карти под светлия кръг на газената лампа. Двамата изглеждаха загрижени, всеки погълнат в своите занимания.

Полковникът се показа услужлив, обаче не го задържа, дори не се сети да му предложи стол, докато ординарецът търсеше сечивото. Учителят си отиде малко окърбен.

Когато се прибра във вилата, часът беше девет. Септемврийският месец, издигнат високо, изливаше сребриста светлина. Пътечката се белееше и се виждаше надалеч, телът в лозето тук-там лъщеше. Насрещните хълмове, огрени от луната, светеха съ своите бели като тебешир вили.

Той свари жена си под асмата. Двете деца дремеха — едното върху масата, другото в скута на майка си. Бяха изгасили фенера, да икономисат още малко от газта, понеже тя бе голяман рядкост по онова време.

— Много бързо се върна — забеляза жена му.

— Полковникът няма навик да задържа гостите си — каза той.

— Елисавета не те ли покани?

— Не. Тя бе много заета със себе си: редеше картите.

Той подръпна острата си брадичка и по стар навик започна да я дъвче.

— Днес беше много загрижена. Върна се от града и не се отби, макар че я поканих. Не си ли забелязал, че всеки ден скита из черничевата гора? Какво прави там?

— Кой знае — каза той с такъв тон, който показваше, че все още не може да забрави оскърблението и че не му се иска да говори нито за полковника, нито за жена му.

Тя заведе децата да си легнат и той остана сам, загледан далеч пред себе си. Каква чудна тишина лежеше над земята. Чуваше се всеки звук, всяко шумолене из тревата, където скачаха щурците. Лъчезарното небе сияеше чисто и ласкаво, сенките на дърветата стояха неподвижни и леки, самотно се белееше пътят зад вилата, а чучелото в лозето на полковника напомняше разпятие.

Той си припомни, че утре трябва да отиде с магаренцето за вода, след това да изкорени една изсъхнала вишна, да прескочи до града. После мисълта му се пренесе към Елисавета. Защо тая вечер тя бе тъй загрижена? Кимна му с глава, но не го заговори, наведена над картите. Сигурно гадаеше. Какво правеше наистина в горичката всеки ден? Беше я виждал два пъти, а веднъж му се стори, че не беше сама. Той я познаваше като спокойна жена, а напоследък тя изглеждаше нервна и разтревожена.

Откъм зида изтрака съборен камък. Учителят трепна и се обърна, но не видя нищо. Два бряста хвърляха сенките си там, тъй че зидът оставаше в тъмнина. Той стана от стола да огледа по-далеч и долови друг шум. Като че някой вървеше по пътечката. Стори му се, че видя една сянка да се промъква зад гъстите редици колове, чиито върхове лъщяха като копия под лунната светлина.

В такава нощ, светла като ден, мъчно можеше да се допусне, че ще дойдат крадци.

Той остана прав, скрит в сянката на асмата, като продължаваше да се вслушва напрегнато. Зад него в стъклата на вилата се оглеждаше месецът, стените сякаш бяха огрени от слънце, една дреха на децата се тъмнееше върху перилата на стълбата.

Нищо не се чуваше. Тишаната бе застанала още по-пълна, небето — по-сияещо. Тънка брилянтна ивица опасваше зенита.

Изведнъж видя, че през ливадата премина човек. Той се придвижваше безшумно, приведен, използувайки сенките на дюлите, където пасеше конят. Учителят го загуби от погледа си в следващия миг. Сигурно крадецът се беше вмъкнал в лозето на полковника. Дойде му наум да извика, за да предотврати кражбата, но си спомни, че в лозето спеше ординарецът, който сигурно щеше да го хване. Нямаше смисъл да вика и реши да почака, обзет от любопитство и от силно желание крадецът да бъде заловен.

Чу се тихо подсвирване. Съвсем тихичко се повтори мотив на някаква мелодия. Тя прозвуча меко, зовящо и завърши с дълго легато. Изсвирването напомняше птича песничка, но тъй майсторски и точно бе то, че учуди учителя. Цяла минута не се чуваше нищо. После подсвирването отново се чу, вече за трети път, но сега по-бавно, по-високо и по-отчетливо, с настойчиво подчертана нотка. В същото време учителят чу дрезгавия глас на ординареца и видя червения пламък на изстрела. Гърмът изпълни тихата нощ и с него се сля къс, задавен вик, който замлъкна в свисъка на оловото…

На учителя се стори, че плиснаха в лицето му нещо горещо и парливо. Той се дръпна назад, за да се запази от дробинките, които изчаткаха по сухите колове на лозето.

Един ужасен глас отвърна от колибата на полковника. Някой тичаше по пътечката. После полковникът извика жена си и закрещя нещо на ординареца. Висок женски писък заглуши дрезгавия глас на войника. Нощта се изпълни с говор, трескаво възбуден и неразбран, с плач и ридания и всички кучета от насрещните вили отговориха с цял водопад от лай.

Настръхнал, учителят изтича към вилата, като усещаше по тялото си да пробягват тръпки. Той беше от тия малодушни хорица, които благоразумно отбягват всякакви произшествия. Жена му, събудена от изстрела и от виковете, излезе навън. Тя видя, че Елисавета се бори с мъжа си, който се опитваше да я отведе в колибата…

* * *

Сутринта учителят нерешително слезе по пътечката. От колибата на полковника не идваше нито звук. Не се виждаше и димът, който се появяваше там всяка сутрин.

Той надникна в лозето и забеляза убития, паднал възнак, с отхвърлена назад глава. Кракат му, обути с ботуши, бяха изровили сухата пръст. Сигурно беше агонизирал продължително. Учителят погледна младото мургаво лице и позна пленника, когото бяха хванали в лозето…

Той остана няколко минути неподвижен, уловил замислено козята си брадичка, после бавно се упътил към колибата. Тя беше затворена. На трема стоеше масата, на нея картите така, както Елисавета ги бе наредила преди убийството, лампата и една чинийка, изцапана със сладко. До нея се виждаше пенснето на полковника.

Учителят поиска да се върне, учуден, че след всичко това полковникът и жена му още спят, но отведнъж почувствува, че някой го наблюдава. Той се обърна и видя ординареца да лежи на пейката, изтегнат с целия си ръст, подпрял глава на едната си ръка. Лицето му беше подпухнало и застаряло, като лице на скопец.

— Спят ли? — попита учителят, като посочи към вратата.

Ординарецът направи неопределен жест със свободната си ръка.

— Няма ги — каза той. — Нощес отидоха в града.

Учителят кимна с глава. Войникът продължаваше да го гледа с мижавите си очи. Той преглътна някак неестествено, сякаш на гърлото му бе заседнало нещо, и добави:

— Госпожата се застреля към четири часа с револвера на господин полковника. Откарахме я с файтон в града. Беше още жива…