Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 156 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)
Източник
Литературен клуб

История

  1. — Добавяне (от Литературен клуб)
  2. — Допълнителна корекция от zelenkroki

10

През следващите дни пленникът не се вести. Напразно тя го чакаше под дървото, напразно се вслушваше да чуе познатото подсвирване, уговорения знак, че той е наблизо. Околността мълчеше, в глухата знойност на следобеда се чуваше само бръмченето на насекомите, край нея нямаше никого освен собствената й сянка, която я слядваше неуклонно.

Елисавета отиваше до зида и оттам поглеждаше прашния път — празен и пуст в тия часове.

Желанието да го види придобиваше безумна и нетърпима властност, тя обикаляше из черничевата горичка с надежда, че той ще се появи, макар че времето за тяхната среща бе отминало, отиваше до колибата, после пак се връщаше към липата. През тия пет дни посещаваше всяка вечер семейството на учителя, чиято вила бе до самия път. Сядаше под асмата и неспокойните й очи чакаха прибирането на пленниците в лагера. Тоя поток от изпити лица я замайваше, но тя ги забравяше тутакси, защото очите й диреха само едно лице. После се връщаше в колибата сломена, разсеяна и мрачна, а след вечерята стоеше на пейката и мълчаливо гледаше луната, която изгаряше насреща й.

Казваше си, че трябва да бъде търпелива. Може би Обретенович беше изпратен на работа в града? Може би французкият майор бе толкова зле, че той не можеше да го напусне през деня? Оставаше й да чака и да търси начин да узнае какво се е случило. Най-вече я безпокоеше мисълта, че може да се е разболял от тая ужасна епидемия, която вземаше най-много жертви тъкмо между пленниците. Тая мисъл я караше да става от пейката и да се разхожда към лозето, където никой не можеше да забележи нейното вълнение.

На следващия ден тя отиде в града без определен план, разчитайки на случая да узнае нещо. Мина из познатите улици, между напечените къщи и усети миризмите, които бяха изпълнили града. Търново изглеждаше като посипано с тебешир — един обезлюден град, неметен и непочистван. Пресъхналите чугунени чешми напомняха коленичили бабички, плътно притворените врати й обръщаха гърбове, редките минувачи я поглеждаха уморено и жално. Тук-там се виждаха некролози и черни крепове и да висят по вратите, а из училищните дворове и по площадите играеха полуголи деца.

Тя стигна в дома си, изморена от горещината и от обилната светлина, без да срещне познати. Когато отвори входната врата, водеща в преддверието с цветни стъкла, лъхна я миризма на върбици, на застоял въздух и на прах. Полутъмните стаи с плътно спуснати завеси я приеха гостоприемно с хладината си. Къщата продължаваше да живее своя живот. Тя сякаш я канеше да остане тук, припомняйки й миналите дни. Елисавета мина през стаите, отвори няколко чекмеджета, прегледа гардероба и побърза да излезе. Беше почувствала отново развоението в душата си и съмнението, че никога не ще има сили да напусне тоя дом.

Тя се озова на Марно поле и там видя умиращите волове, току-що докарани от фронта. Те се белееха отдалеч, като същински гробища от бял камък. Налягали един до друг, някои агонизираха с изпънати напред шии и крака, други чакаха смъртта със замислени и кротки очи. Равнодушни вече към всичко, те не издаваха нито един звук, но тяхното мълчание бе по-ужасяващо от всякакъв рев.

Между тях сновяха старци, жени и деца, дошли от селата да се простят със своите верни и неуморни работници, които бяха гладували и теглили тежките коли по каменливите и стръмни пътища на Македония до последния момент, когато преуморените им тела са отказали да вършат повече това. С тежки, навъсени лица и със стиснати устни се щураха между тях селяните и когато някой от тях познаеше своя Сивчо или Белчо, чуваше се пронизлив женски плач, който нареждаше като на мъртвец и високо кълнеше виновниците за това.

Никой не пазеше тия пресилени животни, никой не се грижеше за тях. На стопаните им беше съобщено да дойдат да си ги приберат. И те си отиваха само с кожата на вола или пък го натоварваха умиращ на колата и го откарваха вкъщи.

Елисавета мина наблизо, развълнувана от зрелището. Напразно търсеше да види пленници по копите. Край тях нямаше никого освен часовоите, които мрачно пушеха в сенките на караулните будки. Беше принудена да напусне града, без да научи нещо, след като бе скитала край болницата, където срещна един познат лекар. Тя го разпита предпазливо. Лекарят не й каза нищо и тя си тръгна съкрушена.

Оставаше да провери в лагера. Реши да отиде там още на следващия ден, защото научи от съпруга си, че някои от пленниците ще бъдат преместени в други лагери.