Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 134 гласа)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)
Източник
Литературен клуб

6

На другия ден вятърът престана и над земята легна чудна тишина. Околността бе оголяла, като че една преждевременна есен неусетно бе заместила лятото. Насрещните хълмове се приближиха. Спокойният, избистрен въздух бе чудно мек, изпълнен с уморена и кротка светлина. Вилите по хълма се белееха отдалеч край редките и леки акациеви горички, кръгозорът се разшири и светлината проникваше напред в посивялата бледозелена растителност. Сянката на колибата бе станала по-къса, по-лека, по пътечката се търкаляха пожълтели листа, в ливадата, изтъпкана от коня, тревата бе оредяла, а купчината камъни, струпани край синора на лозето, сухо блестеше на слънцето и напомняше стари кости, извадени от земята.

Елисавета бе накарала ординареца да изнесе масата навън и сега шиеше на машината от една своя дреха рокличка, която искаше да подари на Марьолиното дете. Тракането на машината се чуваше далеч и под нейния бърз ритъм Елисавета си тананикаше една песничка, която бе запомнила от майка си. Може би беше я слушала, когато майка й също бе шила на машината, докато тя бе пипала материята с детските си ръце, упоена от миризмата на новия плат, но тая песничка винаги я изпълваше с печал, каквато човек изпитва при някой от спомените за своето детство.

До нея на пейката седеше Марьола и пореше тегел от старата рокля. Лицето на слугинята бе дребно и сбръчкано, рядка коса надничаше от забрадката, а изпод яката на нейната избеляла от пране дреха се показваше почернялата от слънцето шия, с тънки бръчки и малка гуша. Тя бе останала тук без позволението на полковника и сега се чувствуваше твърде щастлива. Големите й пръсти с нарязани от кухненския нож палци сигурно и чевръсто разпаряха плата.

Двете жени бързаха да ушият роклята в тоя следобед и погълната в работа, малко разговаряха.

Часът бе три и ординарецът, както всякога, замина за вода. Елисавета го изпрати със загрижен поглед. След вчерашната случка тоя човек й беше станал противен. За пръв път тя забеляза полегатия му врат, превитите му рамене, потните и жълти длани на дългите му ръце. Но онова, което беше я поразило, бе неговият отблъскващ тил, покрит с рядка, окелявяла коса. Преди да тръгне с коня, беше я изгледал нахално, тъй поне тя изтълкува неговия тъмен поглед.

Продължаваше да шие на машината, въртейки малката ръчка на колелото. Белият й лакът и хубавата охранена китка, на която висеше златна гривна, проблясваха в меката светлина, а буйната коса хвърляше сянка по челото й.

Вдадена в работата, тя следеше отдръпващия се плат под краката на машината. Неочаквано вдигна глава и погледът й падна на редица дюли, чиито стъбла бяха закрити от подрасти, гъсти като жив плет. Оттам я гледаха две познати очи…

Елисавета наведе глава, после пак я повдигна, да се убеди, че нейните очи не я лъжат, и пак срещна същия поглед, пълен с нямо възхищение. Тя побледня и си даде вид, че не е забелязала нищо и е погълната от работата. Но пръстите й станаха несигурни и кракът на машината излезе от ръба на плата. Тя скъса конеца нервно и без да иска, извади черната нишка от ушите на иглата. Трябваше да я вдене, но преди да направи това пак погледна към дюлите. Очите продължаваха да я гледат…

Пулсът й се ускори и тя почувствува, че беше настъпила решителната минута. Трябваше да избира между желанието да продължи това неравно познанство и собствената си гордост и срамежливост. Знаеше, че сега той е дошъл да я види, а не да проси храна.

„Трябва да му кажа да не идва повече“ — помисли си тя и се опита да провери в себе си дали е способна на това. Но тая мисъл предизвика в душата й мъчително раздвоение и усещане за пустота. Елисавета разбра, че изпитва към него неочаквана близост, сякаш беше го срещнала някога в своя живот и той бе стоял в мислите й. Това я учуди и още по-силно я развълнува. Едната половина от нейното същество искаше да отиде при него, докато другата й заповядваше студено: „Стой си на мястото и се прави, че не си го видяла. Той ще си отиде, когато разбере.“ Обаче тя избра нещо средно. Реши да му обясни, че не бива да идва повече. Ами ако мъжът й узнаеше за неговите посещения?

Тая мисъл я разтревожи не на шега и нейното решение придоби устремеността на порив. Ръката й престана да трепери, самочувствието й се върна и тя каза на Марьола с хубавия си алтов глас:

— Стори ми се, че звънецът в лозето издрънка. Ще отида да видя дали не е влязло някое куче.

Гласът й прозвуча спокойно, ала тя го чу като чужд, сякаш някой друг беше произнесъл тия думи. А когато стана от стола, усъмни се в искреността на своите намерения, но това не промени решението й.

Запъти се към дюлите, минавайки от другата им страна, да остане скрита от погледа на слугинята. Там теренът образува малка хлътнатина, в която се криеше пленникът. Елисавета го видя седнал, опрял гръб о едно стъбло. Той я чакаше. Тя пристъпваше несигурно, като гледаше настрана, мъчейки се да сподави усмивката, която се показваше на лицето й. Мина край него и докато той остана учуден, че го отминава, чу я да казва: „Елате след мене.“

Той се повдигна и полуприведен я последва, използувайки закритието на дърветата.

Тя го чакаше на двадесетина крачки до дюлите, в напуснатото, засадено с черничеви дървета място, където растеше грамадна липа с черни, траурно разкошни листа. Край нейния беше рязал меките липови подрасти. Мястото оставаше скрито, тъй като черничевите дървета го прикриваха отвред.

Тя поиска да даде на лицето си израз на обезпокоена и малко сърдита жена, ала устните й се усмихваха против волята й. Пленникът вече стоеше пред нея и едва сега тя разбра, че е постъпила неразумно, като е дошла тук. Съзна това, изплашена от себе си и същевременно обзета от любопитство да узнае как ще се държи той. Беше приготвила в себе си думите: „С какво мога да ви услужа?“ — или: „Защо забравяте, че се излагате на голяма опасност?“ — но щом видя топлата и радостна светлина в очите му, не се реши да ги каже.

Той й подаде ръка и Елисавета я прие, макар и колебливо. От него лъхаше на изпрано и на карбол, бричът му бе изгладен лошо — сигурно беше го слагал под сламеника, — ботушите му, които му бе дала, го правеха по-внушителен и докато се приближаваше към нея в меката светлина на следобеда, тя беше поразена от неговия лек, ритмичен вървеж, от благородната и мъжествена осанка на фигурата му. Сега тя виждаше пред себе си спокойните и малко полегати плещи, мургавата и гладка кожа на лицето му, леко издадената напред брадичка, подчертаната енергична челюст. Дълбоко в душата й нещо трепна и събуди там смътна радост и неясна надежда. Това я разтревожи и тя направи в себе си усилие да заглуши тоя надигащ се в гърдите й копнеж.

— Пак дойдох — каза той неловко и се усмихна несигурно.

— Но как излизате от лагера? — попита тя окуражена от неговото смущение.

— Там прислужвам на един французки майор. Той боледува от нерви и аз го пазя да не пие. По това време той спи пиян.

— Но нали вие не трябва да му позволявате това?

— Войниците му носят ракия. Иначе не може. Не може да не пие.

— Значи, сте болногледач — каза тя, колкото да продължи разговора.

Той поклати глава и лицето му се намръщи:

— Майорът е нещастен човек. Служил е петнадесет години в колониалните войски и там е разсипал здравето си. Не е лош, когато има ракия и вино, но когато няма, става нетърпим.

Той откъсна един лист от липата и го завъртя между пръстите си. Очевидно не знаеше как да продължи разговора или искаше да го промени. Елисавета почувствува, че се готви да каже нещо, което бе намислил предварително, и отново се развълнува. Той вдигна глава, погледна я и се усмихна нерешително:

— Аз ви безпокоя… нали?

— Нее, защо…

— Идвам вече трети път. И сигурно пак ще идвам, но не да прося храна, а да ви виждам.

Тя усети, че лицето й пламна. Той продължи с несигурен тон, гласът му бе пълен с трепет:

— Кажете ми, защо дойдохте тук, след като забелязахте, че ви гледам? Аз ви гледах как шиехте цял час… Можехте да не идвате.

— Не исках да ви види слугинята. И после да ви помоля да… да не… се излагате на тая опасност.

Тя го погледна плахо. Лицето му беше придобило златист тен, под загорялата кожа се промъкваше бледност, очите му бяха пълни със светлина, а малките му ноздри леко потръпваха. Тоя поглед я изплаши. Никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост. Стори й се, че го опозна в един миг и видя цялата му душа. И тя съзна, че отговаря на тоя поглед, без да иска, с цялото си същество, по един необясним начин, сякаш внезапният издиг на чувствата беше я понесъл като морска вълна. Трябваше да събере волята си да не се поддаде на това зашеметяващо внушение.

Погледна настрана, усещайки как дишането й се затруднява и как кръвта лудо започва да чука в слепите й очи. Искаше й се да избяга от тия влюбени очи, които я магнетизираха и караха всяка клетка от тялото й да затрепти, да се спаси от тяхната светлина, но вместо да направи това, продължаваше да стои и да слуша какво й говори той.

— Трябва да ви виждам — чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. — Леко понасям всичко, когато мисля за вас… Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим… Тия минути ми възвръщат вярата в живота…

Той изговори няколко думи на своя роден език, които тя не разбра, ала почувствува тяхната пламенна искреност.

— Не знам нищо за вас, почти не ви познавам — прекъсна го тя.

— Какво искате да знаете! Аз съм само един пленник, който сам не знае какво е.

Тя чу своя глас да пита: „Нямате ли жена?“ — и това я ужаси.

Той се усмихна и показа ръцете си с дългите голи пръсти. Тя се смути.

— Трябва да си отида — рече тя и погледна към колибата. — Слугинята ще се безпокои и ще тръгне да ме дири.

— Останете още една минута.

— Не бива. Днес съм много заета. — Тя си спомни за роклята, която трябваше да ушие до вечерта. Тая мисъл тутакси я загрижи, нещо притисна гърдите й и помъгли светлината в очите й: „Нима за роклята? — помисли си тя. И отговори: — Не, не за нея, а за друго… За него. Утре той пак ще дойде…“ — И пак усети тоя задъхващ страх да минава по тялото й като тръпка.

— Отивате ли си наистина? — попита той, като взе ръката й.

— Да, трябва — Гласът й бе мек, топъл и загрижен.

Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни…

Тя се изскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам, от страх и от възбуда, съ страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата. И докато тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: „Утре по това време пак…“