Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 134 гласа)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)
Източник
Литературен клуб

2

В един такъв следобед, когато сянката на ореха лежеше върху сухата напукана земя като траурно знаме, Елисавета почиваше в трема. Полковникът току-що беше заминал и във въздуха още се усещаше киселата миризма на конете. Ординарецът отиде за вода, а Марьола, която измоли позволение да се качи на капрата, отпътува в града.

Напечената земя излъчваше топлина. Въздухът трептеше, омара замрежваше хоризонта. По старите керемиди на покрива се припичаха гущери. Заблуден щурец се обаждаше под стряхата и неговото меланхолично скърцане напомняше за приближаващите вечерни часове.

Неочаквано Елисавета чу, че скритият в чучелото звънец издрънча. След това тя го чу още два пъти. Неведнъж й бе минавало през ума, че когато е сама, може да дойдат крадци. Тя не бе страхлива и не се боеше — кой би дръзнал да влезе в лозето на коменданта посред бял ден? Обаче ако се намереше такъв човек, трябнаше да се кара с него, както се кара с няколко гамени преди седмица. Тогава беше се обърнала за помощ към стария учител, техен съсед, с когото полковникът не се държеше враждебно. Тя обу пантофите си на бос крак, неохотно стана и бавно тръгна към лозето. Там не се виждаше никакъв човек. Прасковите се червенееха, изгорелите листа на лозите бяха пожълтели. Тишина и покой лежаха наоколо.

„Трябва да е куче“ — каза си тя и реши да го прогони. Тия гладни животни правеха големи пакости, понеже събаряха повече грозде, отколкото изяждаха.

Продължи да върви по пътеката, усещайки топлия въздух да се блъска в тялото й, а горещата земя да пари краката й през тънките подметки на пантофите. Но и куче не се виждаше никъде. Нито една лоза не се поклащаше, нито едно клонче не помръдваше. В тишината се чуваше жужукането на оси.

Тя подвикна:

— Ху! Ху-ху!

Викът се блъсна в горещия въздух и в миг замря. В лозето нямаше нищо освен чучелото. Елисавета го погледна и се разтревожи. Плашилото бе политнало настрана.

В тоя следобед старият учител също чул звънеца и тъй като от неговата вила се вижда лозето на полковника, излязъл навън да прогони крадеца.

— Видях полковнишата — разказваше той — да върви между редовете и да оглежда лозите. Беше облечена в тънка резедева рокля, която стигаше до коленете й. Косата й отражаваше силното слънце като златен шлем. Вървеше бавно, ала от походкатай личеше, че е смутена.

Така достигна средната праскова и уплашено извика. Помислих, че се е изплашила от някой смок, каквито често се срещаха по тия места. После я чух да крещи с разтреперан глас:

— Кой си там? Излез, излез веднага!

Завтекох се да й помогна да се справи с крадеца. Когато се озовах на мястото, зад лозите се раздвижи човек и пред смаяните ни погледи се изправи млад мъж. Беше гологлав, тъй като войнишкото му кепе бе пълно с току-що набрани праскови и грозде. Той го държеше притиснато към гърдите си.

Крадецът беше сръбски военнопленник.

Няколко секунди ние се гледахме мълчаливо. Под окъсаната офицерска униформа се показваше измършавяла плът, обгорена от слънцето. Явно се виждаше, че той няма долни дрехи. Краката му бяха боси и одраскани. Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник. От своя страна той гледаше Елисавета учудено, сякаш нямаше сили да отмести погледа си от нея.

Все още изплашена, тя каза строго:

— Как посмяхте да влезете тук? Знаете ли чие е това лозе?

— Ради Бога, госпожо… гладен бях.

Гласът му беше спокоен, вежлив и малко насмешлив. Очевидно нямаше представа на каква опасност беше се изложил. Той дори се усмихна, макар и виновно. Тънките му устни откриха два реда зъби, чиято белота лъсна и придаде на откритото му лице юношески безгрижен израз.

Елисавета ме погледна въпросително. Разбрах, че е готова да му прости.

— Трябваше да ме помолите, щях да ви откъсна каквото пожелаете — каза тя и се смути, защото бе разбрала нелепостта на това нравоучение. Какво знаеше за нея тоя нещастник, за да я помоли? Той имаше късмет, че ординарецът не беше тук. Иначе работата щеше да вземе лош край.

Тя млъкна, обзета от стеснение пред пленника, който продължаваше да я гледа. После, като преодоля неловкостта си, каза твърдо:

— Ако сте толкова гладен, елате с мене.

Аз се намесих:

— Знаете ли, че има патрули, които стрелят по всеки пленник, който напусне лагера?

— Не съм избягал — отговори той безгрижно. — Само се отбих по пътя.

— Нека дойде да му дам нещо за ядене — настоя Елисавета. — Да не се срамува. Обяснете му това.

— Аз разбирам — каза пленникът.

— Тогава елате! — И тя ме помоли да я придружа.

Направих му знак да ни последва. Той тръгна зад Елисавета, като придържаше пълното с плодове кепе под мишницата си.

Когато достигнахме колибата, тя ни остави на пейката. Аз седнах до пленника и поведох разговор. Оказа се, че е роден някъде към Сплит, от бъща хърватин и майка сръбкиня. Бил музикант, преподавател по музика в една от белградските гимназии. Докато разказваше това, поглеждаше към колибата. Когато Елисавета се показа на трема, той се опита да скрие голото си коляно, като кръстоса краката си.

Тя се появи с табла, на която бе сложила храната. Подаде му я. Той я пое с разтреперани ръце, но не се докосна до яденето. Очевидно не се решаваше да яде пред нас, защото се срамуваше от глада си. Ние разбрахме, че ще направим по-добре, ако се оттеглим.

— Мога да му дам някоя дреха — каза Елисавета, когато се отдалечихме от колибата, където аз й предадох разговора ми с пленника.

— И ще направите много добре. Той е наш колега, учител.

— Учител?

— Да, музикант, учител по музика.

Изглежда, че отговорът я порази и трогна. Тя ме остави, влезе в колибата и след няколко минути се появи с един пакет. Ние се върнахме при нашия гост. Той беше се нахранил и сега стоеше замислен. Прасковите и гроздето бяха изсипани на таблата, мазното окъсано кепе бе смачкано в ръката му. Беше върнал откраднатото.

Елисавета му подаде пакета.

— Вземете това — каза тя. — По-късно, ако можете пак да наминете, ще гледам да ви услужа с още нещо. Вземете си и прасковите, защо сте ги изсипали от шапката си?

Би трябвало да го предупреди за опасността, на която се излагаше, и според мене изобщо да не го кани, ала тя нямаше смелост да му каже, че е жена на коменданта, когото той сигурно познаваше и сигурно мразеше. За мое учудване тя повтори думите си, като натърти и подчерта:

— Минете пак по същото време — не по-късно и не по-рано. В същия час, когато съм сама…

Сякаш му даваше рандеву.

Той кимна с глава, очите му светнаха и аз видях, че следи движенията й с възхищение. На тръгване тя го попита за името му.

— Иво Обретенович — каза той просто.

— Иво, значи, Иван — казах аз.

Тогава забелязах, че полковнишата го разглежда крадешком. Той имаше продълговато лице, мъжествена брадичка и открито, интелигентно чело. Колкото и да бяха изхабени ръцете му, все пак личаха тънките, дълги пръсти на артист. Стори ми се, че Елисавета се вълнува твърде силно през време на краткия разговор, който водеше с него. Бяхме вече достигнали зида, зад който беше пътят. Тя му подаде ръка за сбогом. Той я пое бързо и я целуна почтително. Тъмните му очи се изпълниха с топлота, той задържа ръката й в своята по-дълго, отколкото би трябвало, и аз видях, че полковнишата не направи никакво усилие да я издърпа. Напротив, това като че й бе приятно, защото тя му се усмихна.

Когато останахме двамата, тя ме помоли да не казвам нищо на полковника.

— Той мрази сърбите и ще ми се разсърди, ако узнае, че съм помогнала на този човек.

Аз й обещах.

— Нима така живеят пленниците? — попита тя.

— Много по-ужасно. Тоя изглежда добре. Сигурно се ползува с привилегии. Ако искате да ги видите, елате тук привечер, когато те минават по пътя за лагера.

— В какви ужасни години живеем — рече тя и тръгна към колибата.

След малко я видях да стои права на едно място, загледана някъде. Беше замислена. Тя се разходи край колибата, прибра таблата и седна на пейката, където преди няколко минути седеше седеше пленникът. После взе книга, но скоро се отегчи и я захвърли.

Глухотата наистина потискаше. В замрялата околност, обилно заляна от палещата светлина на слънцето, всичко бе унило и увехнало. От колибата идваше хлад и мирис на карбол. Дори в тъмните неподвижни листа на ореха личеше същата угрижена смълчаност, сякаш и дървото се бе поддало на околната печал.

Когато ординарецът се върна, Елисавета го повика и му каза:

— Иди утре в града и вземи старите ботуши на мъжа ми. Ще ги донесеш тук, но никой не бива да знае това. Искам да ги дам на един бос човек.

Войникът я погледна учудено, помълча, сетне кимна с глава и се усмихна лошо с мижавите си очи.