Итало Калвино
Кибернетика и видения (4) (Бележки върху разказа като комбинаторен процес)

IV

В центъра на най-съвременната и убедителна естетическа теория стоят отношенията между комбинативната игра и подсъзнанието в художественото творчество — една формулировка, която черпи сокове както от психоанализата, така и от практическия опит в изкуствата и литературата. Известно е, че що се отнася до изкуствата и литературата, Фройд е бил човек с традиционни вкусове и не ни е оставил в тази област насоки на висотата на своя гений. Едва един от последователите му, историкът на изкуствата Ернст Крис, изведе на преден план, като ключ на една възможна естетика на психоанализата, труда на Фройд върху игри с думи; друг гениален историк на изкуствата Ернст Гомбрич разви тази идея в труда си „Фройд и психологията на изкуството“.

Насладата на вица, каламбура и другите игрословици се получава според имплицитните на езика възможности за пермутации и трансформации; изходна точка тук е насладата, която ни дава всяка комбинативна игра; в даден момент сред множеството комбинации на думи със сходно звучене една от тях придобива специално качество, способно да предизвика смях; понякога случайното съчетание на понятия предизвиква неочаквано използуване на подсъзнателната идея. Тя е лежала дотогава полузаровена на дъното на нашето съзнание или пък е била само отстранена от него и може да се появи на повърхността, ако е предизвикана не от наше намерение, а от обективен процес.

Подходът при изкуствата и поезията — казва Гомбрич — е аналогичен на този при играта на думи; всъщност тъкмо детското удоволствие от комбинаторната игра тласка художника да изпробва разполагане на линии и цветове, а поета — да експериментира съчетаване на думи; в даден момент щраква машинката, чрез която една от получените комбинации, следващи автоматичния си механизъм, независимо от каквото и да било търсене на значение или ефект на друго ниво, придобива неочакван заряд или предизвиква непредвиден ефект, до който съзнанието не стига преднамерено: едно подсъзнателно значение или само подсказване на подсъзнателно значение.

Ето че двата маршрута, следвани от моите разсъждения, се събраха: вярно е следователно, че литературата е комбинаторна игра, която черпи от възможностите, скрити в собствения й материал, независимо от личността на поета, но това е игра, в даден момент придобиваща неочаквано значение, което не е обективно за езиковия пласт, в който сме се движили, а е дошло от друг пласт и е способно да вкара в играта нещо, което вълнува на друго равнище автора и обществото, към което той принадлежи. Литературната машина може да извършва всички възможни пермутации в даден материал: поетичният резултат обаче ще бъде единствено особеният ефект от една от тези пермутации върху човека, притежаващ съзнание и подсъзнание — т.е. върху емпиричния и историческия човек. Това е шокът, който се проявява само дотолкова, доколкото около съчиняващата машина бродят скритите за индивида и за обществото видения.

И ако се върнем отново към племенния разказвач, ще го видим да продължава невъзмутимо да пермутира ягуари и тукани до момента, в който от една от тези безобидни историйки внезапно изскочи ужасно откритие: един мит, който изисква да бъде изречен тайно, на свещено място.

Но ето сега си давам сметка, че това мое заключение противоречи на най-авторитетните тези за отношението между мит и приказка: досега винаги се е твърдяло, че приказката, т.е. примитивният разказ, идва след мита, като го покварява и вулгаризира, или пък че приказката и митът съществуват редом и се противопоставят като различни функции на една и съща култура. А логиката на моите разсъждения — докато нови, по-убедителни доказателства не я опровергаят — води до заключение, че създаването на приказката предхожда митотворчеството: митичната стойност е нещо, което можем в последна сметка да срещнем само като продължаваме упорито играта с разказвателните функции.

Откритият по посочения начин мит моментално проявява склонност да изкристализира, да приеме стабилни форми, минава от митотворческата към ритуалната фаза — от ръцете на разказвача към ръцете на племенните институции, натоварени със запазването и чествуването на митовете. Системата от знаци на племето се нагажда към мита, определен брой знаци стават табу и примитивният разказвач не може да си служи пряко с тях. Той продължава да се върти наоколо им, откривайки нови композиционни развития, докато сред тази своя методична работа не се натъкне на ново просветление на подсъзнателното и забраненото, което принуждава племето да смени отново своята система от знаци.

В тези рамки функцията на литературата се променя според ситуациите: за дълги периоди тя сякаш работи за освещаването, за утвърждаването на ценностите, за приемането на авторитета; в определен момент обаче нещо прещраква в механизма и литературата става инициатор на процес в обратна посока, водещ към отказ нещата да се движат и изказват така, както са били виждани и разказвани малко преди това.

Това е главната тема на книгата „Двете напрежения“, в която са събрани неиздадените бележки на Елио Виторини^[1]. Според Виторини досега литературата е била прекалено верен „съзаклятник на природата“, т.е. споделяла е погрешното схващане за неизменността на природата, за една природа-майка, докато нейната истинска стойност се проявява в моментите на критика на света и на начина, по който го възприемаме. В една от може би окончателно редактираните глави Виторини, изглежда, поставя основите на студия за мястото на литературата в човешката история. Когато се раждат писмото и книгите — твърди той, — човечеството е вече разделено: от една страна, цивилизован свят, хората, преминали първи в неолита, и от друга — останалите, т.нар. диваци, тези, които са си още в палеолита и които неолитите вече не признават за свои прародители.

Неолитите приемат, че всичко е било така открай време, както вярват, че и открай време са съществували господари и роби. Писмената литература носи по рождение тежкия товар да освещава, да утвърждава съществуващия ред. Тя се освобождава от този товар много бавно, в течение на хилядолетия, като се превръща в частен факт, което дава възможност на поетите и писателите да изказват собствените си терзания, да ги изваждат „на бял свят“ от своите съзнания. Литературата стига до това състояние — добавям аз — посредством комбинаторни игри, които в определен момент се зареждат с предсъзнателни заряди, на които дават най-сетне гласност; и по този път на свободата, разчистен от литературата, хората добиват критичен дух, който предават на културата и на колективната мисъл.