Итало Калвино
Кибернетика и видения (1) (Бележки върху разказа като комбинаторен процес)

I

Всичко започнало с първия разказвач на племето. Хората вече разменяли помежду си артикулирани звуци, изхождайки от практическите нужди на своя живот; съществувал вече и диалогът с неговите задължителни правила; това бил самият живот на племето — един код с много сложни правила, по който трябвало да се моделира всяко действие и всяка ситуация. Броят на думите бил ограничен; в борбата си с многообразния и безкраен свят хората се бранели, противопоставяйки му краен брой от различно комбинирани думи. И така поведението, привичките и жестовете се повтарят едни и същи и никога различни както при събирането на кокосови орехи и диви корени, така и при лов на биволи и лъвове, при сватби за установяване на нови роднински връзки извън племето, при посвещаване в живота и смъртта. И колкото повече изборът на фрази и поведение бил ограничен, толкова повече правилата на езика и обичаите трябвало да се усложнят, за да могат да овладеят все по-нарастващото разнообразие от ситуации: на крайно оскъдния брой понятия, с които хората разполагали, отговарял всеобхватен и подробен регламент.

Разказвачът започнал да произнася думи не в очакване другите да му отговорят с други предвидими думи, а за да опитва до каква степен думите могат да се съчетават една с друга, да се пораждат една от друга: за да извлече обяснение на света от нишката на всеки възможен разказ-дискурс, от плетеницата, която съществителни имена и глаголи, подлози и сказуеми рисуват, пущайки филизи едни от други. Образите, с които разказвачът разполагал, били малко: ягуарът, койотът, туканът, рибата или бащата, синът, зетят, чичото, съпругата, майката, сестрата, снахата; действията, които тези негови герои можели да извършват, били също така ограничени: да се раждат и умират, да се събират на двойки, да ловят риба и дивеч, да се катерят по дърветата, да изкопават дупки, да ядат, да ходят по нужда, да пушат растителни тъкани, да забраняват, да нарушават забрани, да подаряват или да крадат предмети и плодове, чийто каталог бил също така ограничен. Разказвачът изследвал скритите възможности на собствения си език, комбинирайки и размествайки фигурите, действията и предметите, върху които тези действия могли да се прилагат; от това се получавали разкази, линейни конструкции, представляващи винаги определени връзки и съпоставки: небето и земята, водата и огъня, животни, които хвърчат и които си копаят дупки, като всеки термин имал свой комплект от атрибути и репертоар от действия. Развитието на разказите позволявало винаги само точно определени отношения между различните елементи, както и строга последователност: забраната трябва да предшествува нарушението, наказанието идва след нарушението, принасянето на магически дарове — преди превъзмогване на изпитанията. Фиксираният свят, заобикалящ човека от родовото общество, обсипан със знаци на лабилни съответствия между думи и неща, оживявал от гласа на разказвача и се подреждал в потока на разказа-дискурс, вътре в който всяка дума придобивала нови стойности и ги предавала на идеите и образите, означени от нея: всяко животно, всеки предмет, всяко отношение, придобива сила да върши добро и зло, сила, наречена по-късно магическа, но която бихме могли да определим като разказвателна, присъща на думата, на способността й да се свързва с други думи на равнището на дискурса.

Примитивният устен разказ, както и народната приказка, предавана от поколение на поколение, за да стигне до наши дни, се моделира върху фиксирани структури, нещо като сглобяеми елементи, които обаче дават възможност за огромен брой комбинации. Изучавайки руските приказки, Владимир Проп^[1] е стигнал до заключение, че всички те са нещо като варианти на една-единствена приказка и биха могли да бъдат разложени на определен брой разказвателни функции. Четиридесет години по-късно Клод Леви-Строс^[2], изучавайки митовете на бразилските индианци, вижда в тях система от логически операции с предпоставени елементи, които е възможно да бъдат изследвани по математическия метод на комбинаторния анализ.

Както виждаме, народната фантазия не е безбрежен океан, но и не бива да бъде смятана за резервоар с определена вместимост: при еднакво равнище на цивилизация разказвателните действия — също като аритметическите — не могат да бъдат много различни у един или друг народ; но онова, което се изгражда на базата на тези елементарни действия, може да ни даде възможност за безброй комбинации, пермутации и трансформации.

Но дали това важи само за устните разказвателни традиции, или може да бъде приложено и към литературата в цялата й сложност и разнообразие от форми? Още през двадесетте години руските формалисти бяха започнали да анализират съвременни разкази и романи, разлагайки комплексната им структура на функционални сегменти: днес във Франция семиологичната школа на Ролан Барт^[3], след като наточи инструментите си върху структурите на рекламата и на модните журнали, се зае най-сетне с художествената литература и посвещава брой 8 на списание „Комюникасион“ на структурния анализ на разказа. Естествено, материалът, който най-лесно се поддава на подобен род анализ, и днес си остават различните популярни разказвателни форми; и ако навремето русите проучваха разказите за Шерлок Холмс, то днес тези за Джеймс Бонд предлагат най-подходящ илюстративен материал на структуралистите. Но това е само първото стъпало на граматиката и синтаксиса на художествения разказ: комбинативната игра на разказвателните възможности надхвърли бързо границите на съдържанието, за да постави въпроса за отношението на онзи, който разказва, към разказваната материя и към читателя — т.е. навлизаме в по-трудната проблематика на съвременната художествена проза. Неслучайно френските структуралистични изследвания вървят заедно — а понякога съвпадат в едни и същи лица — с творческия труд на писателите от групата „Тел Кел“, за които — парафразирам определенията на един техен оторизиран тълкувател — писането, вече не се състои в разказването, а в казването, че се разказва, и това, което се казва, се идентифицира със самия акт на казването, психологическата личност се заменя с една лингвистична или направо граматична личност, определена единствено от мястото й в дискурса. И тези резултати от една литература на квадрат и на куб, каквато е френската литература, последвала „новия роман“ отпреди десет години, и за която един друг техен представител предложи етикета „скриптурализъм“, също могат да бъдат сведени до определен брой логико-лингвистични или по-скоро синтактико-риторични действия, които от своя страна да се поддават на схематизиране в колкото по-общи, толкова по-малко сложни формули.

Няма да навлизам в технически подробности, на каквито бих могъл да бъда само неупълномощен и не твърде меродавен изразител; моето намерение е да обобщя състоянието на нещата, като свържа помежду им няколко появили се неотдавна студии, и да потърся мястото им в рамките на някои общи размишления. В начина, по който днешната култура вижда света, съществува тенденция, която се проявява едновременно на много места: светът в различните му аспекти бива виждан все повече като квантова, отколкото като непрекъсната величина. Терминът „квантов“ употребявам в математическия му смисъл на величина, състояща се от отделни части. Днес сме склонни да виждаме мисълта — която до вчера ни се струваше нещо течно, извикващо у нас или линейни образи (река, която тече, нишка, която се разплита), или пък мъгляви образи (нещо, подобно на облак), именно поради което бе наричана „дух“ — като серия от разделени състояния, комбинации от импулси върху определен, краен (огромен, но все пак краен) брой сетивни и контролни органи. Електронните мозъци, макар засега да са далеч от възможността да възпроизвеждат всички функции на човешкия мозък, все пак са вече в състояние да ни дадат убедителен теоретичен модел на най-сложните процеси на нашата памет, на умствените ни асоциации, на нашето въображение и нашето съзнание. Шенън, Винер, Нойман^[4] промениха коренно представите за нашите умствени процеси. На мястото на онзи променлив облак, който носехме в главите си до вчера и за чието сгъстяване и разпръскване се опитвахме да си дадем сметка, описвайки неосезаеми психически състояния и прозрачни душевни пейзажи — на мястото на всичко това днес чуваме преминаващите светкавично сигнали на преплетените вериги, свързващи релетата, диодите и транзисторите, с които е претъпкана нашата черепна кутия. Известно ни е, че също както никой играч на шах не ще може да живее толкова дълго, че да изчерпи всички комбинации от възможни ходове на тридесет и двете фигури на шахматната дъска, така и — имайки предвид, че нашият ум представлява шахматна дъска със стотици милиарди фигури — един живот, траещ колкото самата вселена, няма да стигне да се изиграят на нея всички възможни партии. Но знаем също така, че всички ходове са имплицитни спрямо общия код на умствените партии, чрез които всеки от нас формулира във всеки момент своите мълниеносни или мързеливи, мъгляви или кристални мисли.

Бих могъл да кажа, че изброимостта, крайното им число, надделява над неопределеността на възприятията, които не се поддават на измерване и определение, но има опасност подобна формулировка да ни даде опростяваща представа за това как действително стоят нещата, докато всъщност е вярно тъкмо обратното: всеки аналитичен процес, всяко деление на части, ни дава все по-усложняваща се представа за света, така както Зенон^[5], отказвайки да приеме пространството като непрекъснато, е открил в линейното разстояние между костенурката и Ахил едно безкрайно подразделяне на междинни точки. Но математическата сложност може да бъде превъзмогната моментално от електронните мозъци. Техният код от две цифри може да прави моментални изчисления с недостъпна за човешкия мозък сложност; на тях им е достатъчно да знаят да броят на два пръста, за да почнат светкавично да бълват матрици с астрономически числа. Едно от най-смелите интелектуални достижения на средновековието — „арс комбинаториа“, изкуството да се комбинира, разработено от каталонския монах Раймунд Лулий^[6] — едва днес намира пълната си актуалност.

Протичащият днес процес представлява реванш на непрекъсваемостта, делимостта и комбинативността над всичко онова, което някога течеше плавно и непрекъснато, като гама от затъмняващи се една друга отсенки. Деветнадесетият век — от Хегел до Дарвин — видя триумфа на историческия и биологическия континуитет, превъзмогващ всички скокове на диалектическите антитези и на генетичните мутации. Днес тази перспектива е променена от корен: в историята не следим вече хода на един дух, иманентен на онова, което става в света, а кривите на статистическите диаграми; историческите изследвания все повече се математизират. А що се отнася до биологията, Уотсън и Крик^[7] ни посочиха, че предаването на характерните черти на вида се състои в удвояването на определен брой спирални по форма молекули, образувани от определен брой киселини и основи: безкрайното разнообразие на формите на живот може по този начин да бъде сведено до комбинацията на определен брой кванти. И в тази област теорията на информацията налага своите математически модели.

Родена и развила се на друга почва, структурната лингвистика върви към установяване на една игра на съпоставяне, проста като теорията на информацията. И лингвистите започнаха да разсъждават посредством кодове и послания, опитвайки се да установят ентропията на езика във всичките му пластове, включително в литературния.

Човекът започва да разбира как се, демонтира и монтира най-сложната и най-непредвидима от всички негови машини: езикът. Днешният свят, сравнен с онзи, който е обкръжавал първобитния човек, е много по-богат на думи, понятия и символи, много по-сложни са и употребите им в различните езикови пластове. С трансформационните математически модели американската школа на Чомски^[8] изследва дълбоката структура на езика, корените на логическите процеси, които може би представляват вече не историческа, а биологическа характерна черта на човека. Френската структурна семантика на А. Ж. Гремас^[9] от своя страна прилага крайно опростена схема на логически формули, с които анализира разказвателността на всеки дискурс, свеждайки го до отношение между „актанти“.

След интервал от тридесетина години и в Съветския съюз се възроди една неоформалистична школа, прилагаща кибернетичните изследвания и структурната семиология в литературния анализ. Оглавявана от математика Колмогоров^[10], тази школа извършваше прецизни академични изследвания, основани върху изчисляването на вероятността и количеството информация в поетичните текстове.

Друг един допир между математика и литератора се осъществява във Франция под знака на развлечението и шегата. Става въпрос за групата „Ouvroir de Litterature potentielle“ — УЛИПО („Работилница за потенциална литература“), основана от Реймон Кьоно^[11] и неколцина негови приятели математици. Тази почти нелегална група от десетина души е наследница на т.нар. „Академия по патафизика“ — кръжок, основан от Алфред Жари като своего рода академия на интелигентската подигравка, чиито изследвания върху математическата структура на секстината у провансалските трубадури обаче са не по-малко строго научни от тези на съветските кибернетици. Нека не забравяме, че Кьоно е автор на един труд, озаглавен „сто хиляди милиарда стиха“, който прилича повече на рудиментарна машина за изграждане на различни видове сонети, отколкото на книга.

Дали, след като веднъж сме установили методите и сме възложили на един компютър да извършва съответните действия, ще се роди най-сетне машината, способна да замести поета или писателя? Ще имаме ли машини, способни да замислят и съставят стихове и романи, така както имаме машини, които анализират, превеждат и резюмират литературни текстове?

Онова, което ни интересува, не е толкова дали този проблем е разрешим практически — тъй като и без това не би било рентабилно да се произведе толкова сложна машина, — колкото теоретичната й осъществимост, която може да ни разкрие цяла серия от необикновени предположения и догадки. Но нямам предвид машина, способна да произвежда „серийна“ литературна продукция, сама по себе си механична; думата ми е за творяща машина, която да може да пресъздава върху листа всички онези елементи, които сме свикнали да смятаме за ревниво пазени атрибути на интимната душевност, на преживения опит, на непредвидимите смени в настроението, на вътрешните въодушевления, терзания и проблясъци. Какво друго са те, ако не също толкова на брой лингвистични полета, чиито пермутационни качества, лексика, граматика и синтаксис можем много добре да установим?

Какъв би бил стилът на един литературен автомат? Мисля, че истинското му призвание би бил класицизмът: пробният камък за една електронно-поетична машина ще бъде производството на традиционни творби, на стихове със затворени метрични форми, на романи, построени по всички правила на изкуството. В този смисъл начинът, по който литературният авангард използуваше електронните машини, е все още прекалено човешки. При тези опити машината, преди всичко в Италия, е инструмент на случайността, на формалното деструктуриране, на отричането на обичайните логически връзки, бих казал, че тя все още си остава типичен лиричен инструмент, обслужващ една типично човешка необходимост: производството на безпорядък. Истинската литературна машина ще бъде онази, която сама ще почувствува нуждата да произвежда безпорядък, но вече като реакция на едно свое по-ранно производство на порядък, машина, която ще започне авангардно производство, за да деблокира собствените си електрически вериги, претоварени от прекалено дълго производство на класически произведения. Всъщност, тъй като развитието на кибернетиката върви към създаване на машини, способни да се учат, да променят собствените си програми, да развиват собствената си възприемчивост, нищо не ни пречи да предвидим създаването на машина, която в даден момент да почувствува недоволство от собствения си традиционализъм и да започне да предлага нови разбирания за писмото, да обърне с главата надолу собствените си кодове. За да задоволи критиците, които изследват сходството между литературните и историческите, социалните и икономическите явления, машината би могла да свърже промените в собствения си стил с вариациите на определени статистически показатели за производството, националния доход, военните разходи и разпределението на ключовите постове в управлението. Именно това би била литературата, отговаряща на една теоретична хипотеза, т.е. най-сетне Литературата.