Итало Калвино
Кибернетика и видения (3) (Бележки върху разказа като комбинаторен процес)

III

Надявам се, че с казаното успях да обясня достатъчно ясно защо с чисто сърце и без съжаление констатирам, че моето място може да бъде заето много добре от машина. Но сигурно мнозина от вас няма да бъдат много убедени в моето обяснение и ще сметнат, че моето открито себеотричане, този отказ от писателските прерогативи не са плод на любовта към истината, че аз все пак не го намирам за справедливо и че под него се крие нещо друго; вече усещам как търсите зад отношението ми не чак дотам ласкателни мотивировки. Нямам нищо против подобно разследване: под всяка идейна позиция може да се открие пружината на практическия интерес, а по-често и на най-елементарна психологическа мотивировка. Да видим каква е моята психологическа реакция, като приемем, че писането е само комбинаторен процес от дадени елементи: е, добре, онова, което изпитвам инстинктивно, е чувство на облекчение и сигурност. Същото чувство на облекчение, на сигурност, което изпитвам, когато едно привидно неопределено и неясно пространство се окаже с точна геометрична форма, всеки път, когато, затрупан от лавина събития, успея да различа в тях серии от факти и да направя избор сред краен брой възможности. Пред зашеметяващия вихър на неизброимото, некласифицируемото, непрекъснатото предпочитам сигурността на крайното, систематизираното, ясно определеното. Защо? Не стои ли на дъното на това мое поведение страхът от неизвестното, едно желание да огранича моя свят, да се свия в черупката си? Моята позиция, афиширана като дръзка и нетрадиционна, като „демитологизираща“, оставя обаче място за съмнение, че всъщност е продиктувана от интелигентска агорафобия, че е заклинание за защита от вихрите, с които литературата е в непрекъсната борба.

Нека сега се опитаме да погледнем нещата от обратната им страна. Това винаги е най-добрият начин да не остане човек в плен на спиралата на собствените си мисли. Казахме, че литературата е изцяло имплицитна на езика, че е само пермутация на краен брой елементи и функции. Но дали напрежението в литературата не е всъщност непрекъснатото усилие да излезе тя извън това крайно число, не се ли опитва тя непрестанно да каже нещо, което не знае как да изрази, нещо, което не може да се каже, нещо, което не знае, което не може да се научи? А едно нещо не може да се знае, когато думите и понятията, нужни, за да бъде то казано и мислено, не са били още употребени в тази позиция, не са били разположени в този ред и смисъл. Битката, която води литературата, е именно в усилието й да излезе извън границите на езика; тя винаги се стреми да надхвърли рамките на изразимото; двигателят на литературата е в зова на онова, което е извън речника.

Племенният разказвач „реди“ фрази, образи: малкият син се загубва в гората, вижда далечна светлинка и върви, върви, приказката се разплита от дума на дума, но накъде ни води? Към точката, в която нещо още неизказано, нещо, което само смътно сме предчувствували, се разкрива, върху нас се нахвърля и ни разкъсва вещицата човекоядка: срещнали сме съдбата. В гората на приказките, като шумолене на вятър, преминава тръпката на мита.

Митът е скритата част на всеки разказ, неговата подземна част. Тя е все още неизследвана, все още ни липсват думите, за да стигнем до нея. За да бъде разказан митът, не е достатъчен гласът на разказвача на всекидневните събирания на племето, необходими са определено място и историческо време, тайни сбирки; словото не достига, нужен е сборът от поливаленти знаци, т.е. ритуалът. Митът живее не само от словото, но и от мълчанието: премълчаваният мит присъствува в примитивния разказ, във всекидневните думи; той е езиков вакуум, който всмуква думите във вихъра си и дава форма на приказката.

Но какво друго е езиковият вакуум, ако не следа от табу, от забрана да се говори за нещо, да се произнасят някои имена, следа от древна или съвременна възбрана? Литературата върви по самата граница на забраните или прекрачва техните бариери, тласка ни да кажем онова, което не е могло да бъде казвано, води до откриване, което винаги е преоткриване, на думи и случки, заличени от колективната и индивидуалната памет. Затова митът въздействува върху приказката като репетитивна сила, принуждава я да се върне по утъпкания от самата нея път тъкмо когато изглежда, че се е запътила към незнайни страни.

Подсъзнанието е морето на неизказуемото, на прогоненото извън границите на езика, на отстраненото от прастари възбрани. И докато литературата не избави тези територии и не ги върне към всекидневната словесна употреба, подсъзнанието ни ги нашепва — в сънищата, в грешките, в моментните асоциации — с думи, взети на заем, откраднати символи и езикова контрабанда.

Силата на съвременната литература е в съзнанието й, че дава думата на всичко, останало неизказано в общественото и индивидуалното подсъзнание. Това е нейното вечно предизвикателство. Защото колкото повече нашите домове стават по-светли и богато уредени, толкова повече те се препълват с видения; „бляновете“ за прогрес и рационалност се навестяват от кошмари. Шекспир ни предупреждава, че триумфът на Възраждането не е заличил виденията на средновековието, които се надвесват от кулите на Дънсинейн и Елсинор; на върха на Просвещението се появяват маркиз Дьо Сад и „черният роман“; Едгар По слага началото едновременно на естетизма и на масовата литература, давайки име и измерение на призраците, които пуританска Америка носи със себе си; с Лотреамон^[1] избухва синтаксисът на въображението, визионерският свят на „черния роман“ се разширява до размерите на Страшен съд; сюрреалистите откриват в автоматичните асоциации на думи и образи един обективен разсъдък, противоречащ на логиката на нашия ум.

Не е ли това триумфът на ирационалното? Или пък е нашият отказ да вярваме, че ирационалното съществува, че въобще нещо съществуващо може да бъде смятано за чуждо на логиката на нещата, макар да се изплъзва от логиката на нашия ограничен, отбранителен и самозван рационализъм, породен от историческите условия и обстоятелства?

Ето ни пренесени сред един идеологически пейзаж, доста различен от онзи, който си бяхме избрали за местожителство, сред релетата и диодите на електронните машини. Но наистина ли сме много далеч от него?