Итало Калвино
Кибернетика и видения (5) (Бележки върху разказа като комбинаторен процес)

V

Във връзка с този двойствен аспект на литературата мисля, че в заключение много добре ще прилегне да спомена труда на Ханс Магнус Енценсбергер^[1] „Топологически структури в съвременната литература“. Той прави преглед на многобройните случаи на лабиринтни разкази от древността до Борхес и Роб-Грийе, на онези разкази, вместени един в друг като руските матрьошки, и се замисля над настойчивостта, с която съвременната литература се занимава с тази тема. Енценсбергер рисува образа на един свят, в който е лесно да се загубиш и в който опитите да откриеш отново вярната посока, придобиват особена стойност на нещо като обучение за оцеляване. „Всяко ориентиране — пише той — предполага дезориентиране. Само онзи, който се е загубвал, може да открие верния път. Но тези игри на ориентиране са същевременно и игри на дезориентиране. В това именно е тяхната привлекателност и техният риск. Лабиринтът е създаден, за да може онзи, който влезе в него, да се загуби и да блуждае. Но лабиринтът е също така предизвикателство за посетителя да пресъздаде неговия план и да превъзмогне властта му. Ако успее, той ще е разрушил лабиринта; лабиринтът съществува за оня, който го е преминал.“ И Енценсбергер заключава: „В момента, в който една топологична структура се представя като метафизична, играта губи диалектическото си равновесие и литературата се превръща в средство, целящо да ни покаже, че светът е по същество непроницаем, че не е възможно абсолютно никакво общуване. По този начин лабиринтът престава да бъде предизвикателство за човешкия интелект и се превръща в автентичен отпечатък на света и обществото.“ Казаното от Енценсбергер може да бъде разпростряно и върху всичко онова, което днес, след Нойман, виждаме в литературата и културата като математическа комбинаторна игра. Играта може да функционира било като предизвикателство за разбирането на света, било като разубеждение да се вникне в него: литературата може да въздействува както в критичен смисъл, така и в смисъл на утвърждаване на установения ред. Границата невинаги е добре очертана; бих казал, че в това отношение решаващо значение придобива начинът, по който тя бива четена: от читателя зависи дали литературата ще разгърне своята критична сила и това може да стане, независимо от намеренията на автора.

Надявам се, че това именно е смисълът, който може да бъде даден на последния написан от мен разказ, поместен на края на новата ми книга „Те-нулево“. В разказа се говори как Александър Дюма извлича романа си „Граф Монте Кристо“ от един хиперроман, съдържащ всички възможни варианти на историята на Едмон Дантес. В една глава на „Монте Кристо“ Едмон Дантес и абат Фариа са затворници. Седнали да съставят план за бягство, те обсъждат кой от възможните варианти ще бъде най-добър. Абат Фариа прекопава тунели, за да се измъкне от крепостта, но винаги бърка посоката и се озовава в килии все по-дълбоко под земята; въз основа на грешките на Фариа Дантес се опитва да начертае план на крепостта Докато Фариа се стреми да си представи идеалното бягство копаейки слепешком, Дантес се опитва да си представи идеалния затвор, от който е невъзможно да се избяга. Неговите разсъждения са обяснени в следния пасаж, който ще ви прочета: „Ако успея по мисловен път да създам крепост, от която е невъзможно да се избяга, то тази измислена крепост ще бъде еднаква с действителната — и в такъв случай е сигурно, че никога не ще се измъкна оттук, но поне ще бъдем спокойни, че сме тук, защото не можем да се намираме другаде. Ако ли пък създам крепост, от която бягството е още по-невъзможно, отколкото от тази, това ще означава, че възможност за бягство оттук съществува: за да открием тази възможност, ще бъде достатъчно да се намери точката, в която измислената крепост не съвпада с действителната.“

Това е най-оптимистичният край, който успях да дам на моя разказ, на моята книга и на настоящата беседа.