Итало Калвино
Кибернетика и видения (2) (Бележки върху разказа като комбинаторен процес)

II

Ето че някои от вас ще запитат защо обявявам с такъв тържествуващ тон перспективи, които предизвикват у по-голямата част от литераторите сълзливи ридания, съпровождани с викове на омраза и отвращение. Причината е в това, че макар повече или по-малко смътно, винаги съм знаел, че нещата стоят именно така, а не както обикновено се смяташе. Различните естетически учения поддържаха, че поезията била въпрос на вдъхновение, слязло от не знам какви си висоти, или бликаща от не знам какви си дълбочини, или пък чиста интуиция, или не съвсем идентифициран момент от живота на духа, или пък глас на времето, посредством който световният дух решава да говори чрез поета, или огледално отражение на социалните структури, които посредством неизвестен оптически феномен се отразяват върху страницата, или пък пряко заснемане на психологията на дълбините, което позволява да разкрием образите на индивидуалното или колективното подсъзнание, въобще нещо непосредствено, автентично и глобално, което кой знае как се появява, с две думи — нещо еквивалентно, символичен хомолог на нещо друго. Но в тези теории винаги оставаше празнина, която те не знаеха как да запълнят, една тъмна зона между причината и следствието: как се стига до писаната страница? По какви пътища душата, историята, обществото или подсъзнателното се превръщат в наниз от черни редове върху бялата страница? По този въпрос мълчаха и най-значимите естетически теории. И ето че аз се чувствувах като човек, попаднал по недоразумение сред хора, обсъждащи неща, които не го засягат: литературата, такава, каквато я познавах аз, бе упорита серия от опити да се накара една дума да застане зад друга, следвайки определени правила (най-често и неопределени, и неопределими), които обаче могат да бъдат извлечени от серия примери, протоколи, правила, които сме си измислили за случая, т.е. които сме почерпили от други правила, следвани от други братя по перо. И в тези действия личността, моят явен или скрит Аз, се разпада на един Аз, който пише, и на друг, който стои зад гърба на Аз-а, който пише, и в един митичен Аз, който служи като модел на пишещия Аз. В процеса на писането личността на автора се разединява: така наречената „личност“ на писателя е имплицитна на акта на писане, тя е продукт и начин на писането. И една електронна машина, в която би била заложена подходяща за случая инструкция, ще може да изгради върху листа отчетлива, определена „личност“ на писател или пък би могла да бъде настроена по начин да може да предава своята „личност“ в развитие и да я променя с всяка творба. Писателят, такъв, какъвто бе досега, вече представлява електронна съчиняваща машина или е такава, когато „функционира“ добре: онова, което романтичната терминология обозначаваше като гений, талант, вдъхновение или интуиция, не е нищо друго, освен способност да се открива верният път емпирично, по нюх, по преки пътеки там, където машината би следвала един едновременно системен и осъзнат, мигновен, но и многопосочен маршрут.

След като процесът на литературното съчиняване бъде демонтиран и отново монтиран, решаващият момент ще бъде четенето. В този смисъл, макар и поверена на машината, литературата ще продължи да бъде привилегирован кът на човешкото съзнание, едно разгъване на потенциалните възможности, съдържащи се в системата от знаци на всяко общество и на всяка епоха: творбата ще продължава да се ражда, да бъде оценявана, унищожавана или непрекъснато възобновявана в контакта с окото, което чете; онова, което ще изчезне, е фигурата на автора, този персонаж, на когото продължаваме да придаваме неприсъщи нему черти, автора, чиито сетивни и тълкувателни възможности са по-силно развити от средното ниво и който излага непрекъснато на показ своята душа през душите на другите, автора — този анахроничен герой, носител на послания, водач на съзнанията лектор на сбирките на културните дружества. Ритуалът, който извършваме и на настоящата сбирка, би бил абсурден, ако не му придадем смисъла на погребална церемония за придружаване на фигурата на автора до жертвената клада и за честване на вечното възкръсване на литературната творба; ако не бихме могли да придадем на нашата сбирка малко нещо от ликуването по време на погребалните банкети, на които древните са възобновявали контакта с онова, което остава да живее.

И така, нека изчезне авторът — това галено дете на несъзнателното, за да отстъпи мястото си на един по-съзнателен човек, комуто е известно, че авторът е само една машина, и който ще знае как функционира тя.