Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palomar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Anichka0872 (2018)

История

  1. — Добавяне

Мълчанието на Паломар

Пътешествията на Паломар

Пясъчната леха

Малък двор, покрит с едрозърнест бял пясък, почти чакъл, разстлан с гребло на успоредни бразди или концентрични кръгове около неправилно струпани камъни и ниски скали — така изглежда един от най-известните паметници на японската цивилизация, скалната и пясъчна градина на храма Рьоанджи в Киото — типична картина на съзерцанието на абсолюта, постижимо с най-прости средства и без помощта на понятия, изразими с думи, според учението на монасите Дзен, най-духовната будистка секта.

Правоъгълната площ от безцветен пясък е оградена от трите си страни със зидове, покрити с керемиди, отвъд които се зеленеят дървета. Четвъртата страна е заета от дървена пътека на стъпала, където посетителите могат да минават и да поседят. „Ако нашето вътрешно зрение е погълнато от гледката на тази градина — обяснява листовката на японски и английски, която се предлага на посетителите, подписана от настоятеля на храма, — ще се почувствуваме освободени от относителността на нашия личен Аз, докато усещането за абсолютния ни Аз, ще ни изпълни с ведро удивление, прочиствайки помрачените ни умове.“

Господин Паломар е склонен да следва доверчиво тези съвети и сяда на стъпалата, наблюдава камъните един по един, следва вълнообразните извивки на белия пясък, оставя неопределимата хармония, която свързва елементите на картината, да навлезе полека-лека в него.

Тоест опитва се да си представи всички тези неща така, както би ги почувствувал някой, който в самота и мълчание би се съсредоточил да гледа градината Дзен. Защото — това забравихме да кажем — господин Паломар е притиснат на пътеката от стотици посетители, които го блъскат от вси страни, и от други, с фотоапарати и кинокамери, които си пробиват път с лакти и колена и снимат камъните от всички възможни положения, използувайки естествената светлина или светкавиците си. Рояци крака във вълнени чорапки (както винаги в Япония обувките се оставят на входа) го прескачат, многобройни домочадия биват тикани към първата редица от родители педагози, тълпи ученици в униформа се бутат насам-натам, нетърпеливи да приключат час по-скоро посещението на прословутия паметник, наложено им от училище; прилежни посетители кимат ритмично с глава, докато проверяват дали всичко, писано в пътеводителя, отговаря на истината и дали всичко, което се вижда в действителност, е описано в пътеводителя.

„Можем да видим пясъчната градина като архипелаг от скалисти острови в безкрайния океан или като върхове на високи планини, които се показват над море от облаци. Можем да я видим като картина, обрамчена от зидовете на храма, или да забравим за рамката и да си внушим, че морето от пясък се разпростира до безкрай, покривайки целия свят.“

Тези инструкции за „начина на употреба“ се съдържат в листовката и изглеждат напълно приемливи и лесно приложими според господин Паломар, стига човек да е уверен, че притежава индивидуалност, от която да се освободи, и че може да гледа света от вътрешността на един Аз, който е в състояние да се разпадне и да се превърне само в зрение. Но именно този начален момент изисква допълнително усилие на въображението, особено трудно за постигане, когато собственият Аз се е затлачил в гъстата тълпа, която гледа чрез хилядите, си очи и изминава с хилядите си крака задължителен маршрут на туристическото посещение.

Значи на човек не му остава нищо друго, освен да заключи, че мисловните техники на Дзен за постигане на крайното смирение, за откъсване от всяко желание за притежание и от гордостта имат за задължителен фон привилегиите на аристократа, че предполагат индивидуализма във времето и пространството, хоризонтите на една самота, лишена от страх и тревога?

Но това заключение, което води до обичайната тъга по един рай, изгубен вследствие на ширещата се масова култура, звучи много наивно за господин Паломар. Той предпочита да тръгне по по-труден път, да се опита да долови онова, което градината Дзен може да му даде, като я гледа в единственото положение, в което може да бъде гледана днес, т.е. издавайки собствения си врат между многото други.

Какво вижда? Вижда човешкия род в ерата на големите числа, разпрострял се в една еднозначна тълпа, съставена все пак от отделни индивидуалности, като това море от песъчинки, заляло повърхността на света… Вижда света, въпреки че той му показва само каменните гърбове на своята безразлична към съдбата на човечеството природа, твърдото си, непреклонно пред човешкото възприятие естество… Вижда формите, в които човешкият пясък прави опит да се разположи, следвайки определени линии на движение, рисунки с правилен и неправилен контур, като праволинейни или кръгообразни следи от гребло… И между човечество — пясък и свят — камъни се установява една възможна хармония, подобна на тази между две разнородни хармонии: едната — извън човешкия обхват, чието равновесие на силите, изглежда, не отговаря на никакъв рисунък; и другата — на човешките структури, която се стреми към рационалност на геометричната или музикалната композиция, но никога не е окончателна…

Змии и черепи

В Мексико господин Паломар посещава развалините на Тула, древната столица на толтеките. Придружава го стар приятел мексиканец, страстен и красноречив познавач на предиспанските цивилизации, който му разказва прекрасни легенди за Кецалкоатл. Преди да стане бог, Кецалкоатл бил цар и дворецът му бил тук, в Тула; от този дворец е останала площ с пречупени колони около един имплувиум[1], нещо като дворците от древния Рим.

Храмът на Утринната звезда представлява стъпаловидна пирамида. На върха й се издигат четири цилиндрични кариатиди, наречени „атланти“, изобразяващи бог Кецалкоатл като Зорницата (посредством пеперудата, символ на звездата, която той носи на гърба си), и четири скулптирани колони, представящи Пернатата змия, т.е. все същия бог, но във формата на животно.

Всичко това трябва да се приеме на честна дума — впрочем би било трудно да се докаже обратното. В мексиканската археология всяка статуя, всеки предмет, всеки барелефен детайл означава нещо, което означава нещо, което на свой ред означава нещо. Едно животно означава един бог, който означава една звезда, която означава някакъв елемент или човешко качество и т.н. Намираме се в света на пиктографското писмо. Древните мексиканци използували фигури, когато пишели и дори когато рисували, все едно че пишели: всяка фигура ни се представя като ребус за разгадаване. И най-абстрактните геометрични фризове по стената на някой храм могат да бъдат изтълкувани като стрели, ако в тях се открие мотив от пресечени линии или може да се разчете някаква числова последователност, както е при гръцките. Тук в Тула барелефите повтарят стилизирани животински фигури: ягуари, койоти. Мексиканският приятел се спира на всеки камък, превръща го в космически разказ, в алегория, в морално разсъждение.

Сред развалините минава клас ученици, момчета с черти на индианци, може би потомци на строителите на тези храмове, облечени в проста бяла скаутска униформа със синя кърпа около врата. Учителят, не много по-висок от тях и малко по-възрастен, със същото кръгло и сурово лице, води момчетата. Те изкачват високите стъпала на пирамидата, спират под колоните, учителят казва към коя цивилизация принадлежат, към кой век, от какъв камък са изваяни, после заключава:

— Не се знае какво искат да кажат.

И класът го следва надолу по стъпалата. Пред всяка статуя, пред всяка фигура, изваяна върху някой барелеф или колона, учителят дава някои сведения и неизменно добавя:

— Не се знае какво иска да каже.

Ето един чак-моол — особено разпространен вид статуя: полуизлегната човешка фигура държи поднос, на който — казват единодушно експертите — били показвани кървящите сърца на умъртвените при човешките жертвоприношения. От само себе си тези статуи биха могли да бъдат видени и като добродушни, простовати чучела, но винаги когато господин Паломар съзре някоя от тях, без да иска, потръпва.

Минава редицата ученици. И учителят казва:

— Това е един чак-моол. Не се знае какво иска да каже. — И отминава.

Макар да следи обясненията на учителя, който го води, господин Паломар все се натъква на учениците и на думите на учителя. Очарован е от богатството на митологическите сведения, с които приятелят го отрупва — от тълкувателните варианти и алегоричния прочит, които винаги са му стрували върховно умствено упражнение. Но се чувствува привлечен й от противоположното поведение на учителя — това, което в началото му се е сторило като липса на всякакъв интерес, сега му се разкрива като научна и педагогическа постановка, избор на метод от страна на този млад, сериозен и съвестен учител, правило, от което той не иска да отстъпи. Един камък, една фигура, един знак, една дума, които стигат до нас лишени от своя контекст, са само камък, фигура, знак, дума; можем да се опитаме да ги определим, да ги опишем като такива и нищо повече. Ако извън образа, който ни показват, имат и друг, скрит образ, на нас не ни е дадено да го научим. Отказът да разберем повече от това, което тези камъни ни показват, е може би единственият начин да изразим уважение към тяхната тайна. Да се опитваме да гадаем, е самонадеяност, предателство към истинското, загубено значение.

Отвъд пирамидата минава коридор или проход между две стени, едната от печена глина, другата от скулптиран камък — Стената на змиите. Може би това е най-красивият паметник в Тула. В изпъкналия фриз се преплитат змии, всяка от които държи в отворената си уста човешки череп, сякаш се кани да го погълне.

Минават момчетата и учителят казва:

— Това е Стената на змиите. Всяка змия държи в уста един череп. Не се знае какво означава.

Приятелят на господин Паломар не може да се въздържи:

— Разбира се, че се знае — казва. — Това е последователността на живота и смъртта, змиите са животът, а черепите — смъртта; животът, който носи в себе си смъртта, и смъртта, без която няма живот…

Момчетата слушат със зяпнали уста, с учудени черни очи. Господин Паломар си мисли, че всяка традиция предполага друга традиция и така нататък. Пита се: „Какво ли е означавало смърт живот, последователност на живот и смърт за древните толтеки? И какво би могло да означава всичко това за тези момчета? А за мен?“ Все пак той знае, че никога не ще може да задуши в себе си желанието да тълкува, да преминава от един изказ към друг, от конкретни фигури към абстрактни думи, от абстрактни символи към конкретни обяснения, да тъче постоянно мрежата от аналогии. Невъзможно е човек да не тълкува, както е невъзможно да се въздържи да мисли.

Училищният клас е изчезнал зад един завой, но упоритият глас на учителя подхваща:

— Не е вярно, не е вярно това, което ви каза онзи господин. Не се знае какво означават.

Различният чехъл

По време на пътуването си в една страна на Ориента господин Паломар е купил от пазара чифт чехли. Завърнал се вкъщи, той се опитва да ги обуе, но установява, че единият чехъл е по-голям от другия и се изхлузва от крака му. Спомня си стария продавач, седнал по турски в една ниша на пазара пред огромен куп разбъркани чехли с различни размери. Вижда го как рови из купа, за да намери чехъл по мярка на крака му, и как му го подава, за да го пробва, и как после отново рови и му подава предполагаемия еш, който господин Паломар взема, без да изпробва.

„Може би сега — мисли господин Паломар — някой друг ходи из онази страна с два различни чехъла“ и вижда слабата, прегърбена фигура на човек, който прекосява пустинята, накуцвайки, защото единият чехъл се изхлузва от крака му при всяка крачка или стяга присвитото му стъпало, понеже е тесен. „Може би и той в този момент мисли за мен, надява се да ме срещне, за де си разменим чехлите. Връзката помежду ни е много по-конкретна и по-ясна от отношенията, установени между които и да било двама души. И все пак никога няма да се срещнем.“ Решава, че ще продължи да носи двата различни чехъла от солидарност към непознатия си другар по участ, за да поддържа живо усещането за това тъй рядко допълване, за това отражение на накуцващи стъпки от един континент в друг.

Мъчи се да си представи този образ, но знае, че не отговаря на истинския. Лавина от серийно изработени чехли периодично се изсипва в купа на стария търговец от онзи пазар. В дъното на купа винаги ще останат два различни чехъла, но докато търговецът не е изчерпал всичките си запаси (а може и никога да не ги изчерпи, може да е умрял и дюкянчето му с цялата стока да е преминало към наследниците), достатъчно е човек да потършува в купа и все ще намери еш за своя чехъл. Само с разсеян клиент като него би могло да се случи такава грешка, макар че могат да минат векове, преди последиците от тази грешка да се отразят на друг посетител на онзи стар пазар. Всеки процес на разпадане на реда в света е необратим, но резултатите биват прикрити и забавени от безбройните неограничени възможности за нови симетрии, комбинации и чифтосвания.

Ами ако неговата грешка е допринесла само да заличи някоя предишна грешка? Не би ли могло да се приеме, че разсеяността му е внесла ред, а не безредие? „Може би търговецът много добре е знаел какво прави — мисли си господин Паломар. — Като ми е дал два различни чехъла, той е поправил едно несъответствие, което от векове се е криело в онзи куп от чехли, предаван от поколение на поколение все на същия онзи пазар.“

Може би непознатият му другар по участ е накуцвал в друга епоха и съразмерността на стъпките им сега се повтаря не само от един континент в друг, но и след толкова века. Господин Паломар се чувствува солидарен с него не само по тази причина. Продължава да шляпа мъчително с двата различни чехъла, за да утеши духа му.

Бележки

[1] Имплувиум — каменно корито за събиране на дъждовна вода от покрива, разположено във вътрешния двор на римските къщи. — Б.пр.