Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palomar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Anichka0872 (2018)

История

  1. — Добавяне

Паломар в зоологическата градина

Как тичат жирафите

Господин Паломар се спира пред заградената площ с жирафи в зоопарка на Венсен. От време на време възрастните жирафи се затичват, последвани от своите жирафчета, засилват се и за малко да се блъснат в оградната мрежа, но бързо се обръщат, изминават още няколко пъти същото разстояние в кариер, после спират. Господин Паломар неуморно наблюдава как тичат жирафите, захласнат от дисхармоничността на техните движения. Не може да реши дали галопират, или препускат в тръс, защото ходът на задните им крака няма нищо общо с този на предните. Като изкълчени, предните крака се огъват до гърдите и се отпускат на земята, сякаш несигурни на коя от многото стави да се опрат точно в тази секунда. Много по-къси, задните крака следват предните с подскоци, малко напреки, сковано, сякаш са дървени крака или клатушкащи се патерици, но ей така, на шега, като че съзнават колко са смешни. През това време протегнатият врат се люлее насам-натам като стрелата на кран, без всякаква връзка с движенията на краката.

Забелязва се и едно трепване на гърба, но това е люлеенето на врата, което действува като лост върху останалата част на гръбначния стълб.

Жирафът прилича на механизъм, сглобен от разнородни части, но който въпреки това действува съвършено. Докато наблюдава тичащите жирафи, господин Паломар си дава сметка за сложната хармония, която управлява дисхармоничния тропот на копитата, за вътрешната съразмерност, която свързва явните анатомически несъразмерности, за вродената грация, която издават тези неграциозни движения. Обединяващият елемент е заложен в петната на козината, разположени в неправилни, но еднородни фигури с ясни, но криви контури; те прилягат на насечените движения на животното като точен графичен еквивалент. В случая би трябвало да се говори не толкова за отделни петна, колкото за черен плащ, чиято еднообразност е нарушена от светли жилки, разположени в ромбоиден рисунък — една непоследователност на пигментацията, която предизвестява непоследователността на движенията.

В този момент дъщеричката на господин Паломар, отегчена от дългото наблюдаване на жирафите, го дърпа към пещерата с пингвините. Господин Паломар, който изпитва тягостно чувство от гледката на пингвините, тръгва неохотно след детето и се пита за причината на интереса си към жирафите. Може би интересът му се основава на това, че светът около него се движи по дисхармоничен начин, а той все се надява да открие един рисунък, една постоянна величина? Може би самият господин Паломар чувствува, че се придвижва, ръководен от несъгласувани движения на ума, които сякаш нямат нищо общо помежду си и които е все по-трудно да постави в рамката на какъвто и да е модел за вътрешна хармония?

Горилата албинос

В зоопарка на Барселона съществува единственият познат в света екземпляр на горила албинос, докаран от Екваториална Африка. Господин Паломар си проправя път сред тълпата, която се трупа около нейната клетка. Зад стъклената преграда „Copito de nieve“ (Снежинката, така я наричат) представлява планина от плът и бяла козина. Облегната на стената, тя се пече на слънце. Лицето и — като маска — е с човешки, розов цвят, набраздено от бръчки; под космите на гърдите й също прозира гладката розова кожа на хората от бялата раса. От време на време това огромно лице на тъжен великан се обръща към тълпата посетители пред стъклото, застанала на не повече от метър, и отправя бавно към нея поглед, изпълнен с отчаяние, печал и досада — поглед, който изразява цялото примирение да бъдеш като тази горила: единствен екземпляр в света, мразена от себеподобните си, обречена да мъкне цялото бреме на собствената си своеобразност, цялата мъка да заема пространството и времето със своето тъй огромно и пищно присъствие.

Зад стъклото може да се види място, оградено от високи зидове, което прилича на затвор, но в действителност е „градината“ на дома-клетка на горилите, от чийто пръстен под се издигат дърво без листа и желязна стълба като онези в гимнастическите салони. В дъното на дворчето стои женската — голяма черна горила, която държи в ръце своето малко, също черно. Белотата на кожата не се наследява. Снежинката остава единственият албинос сред всички горили.

Бяла и неподвижна, голямата маймуна събужда в ума на господин Паломар представата за незапомнена древност също както планините или пирамидите. Фактически горилата албинос е младо животно; само контрастът между розовото лице и късия бял косъм, който го обрамчва, и най-вече бръчките около очите й придават вид на достопочтен старец. По отношение на останалото Снежинката прилича повече на другите маймуни, отколкото на човека. На мястото на носа има дълбоко вдълбани ноздри, ръцете й са космати и не твърде подвижни и всъщност й служат повече като крака, щом вземе да върви, подобно на всяко четириного.

Сега тези ръце или крака притискат към гърдите външна автомобилна гума. В безкрайната празнота на своите часове Снежинката не изпуска никога тази гума. Какво ли представлява за нея този предмет? Играчка, фетиш, талисман? Паломар има чувството, че отлично разбира горилата, нуждата й да стиска нещо в ръце, докато всичко останало й убягва — нещо, с което да уталожи мъката си от уединението, от несходството си, от присъдата да бъде винаги смятана за жив феномен не само от страна на посетителите на зоопарка, но и от семейството си.

И женската притежава автомобилна гума, но за нея тя представлява предмет за битова употреба: седи в нея като в кресло, грее се на слънце и пощи малкото си. За Снежинката обаче контактът с гумата прилича на чувствено влечение, израз на притежание и в известен смисъл символ. Гумата й открива пролука към онова, което за човек е търсене на изход от житейските проблеми, позволява й да се отъждестви с нещата, да се разпознае в знаците, да преобразува света в общност от символи, тоест представлява едва ли не първото зазоряване на културата в дългата биологична нощ. За тази цел горилата албинос разполага само с една автомобилна гума, фалшификат на човешкото производство, чужда на нея, лишена от всякакъв символичен потенциал, оголена от значения, абстрактна. Не би могло да се каже, че от съзерцанието й горилата извлича нещо повече. При това кое друго, ако не празният кръг би могъл да поеме всички значения, които искаме да вложим в него? Може би отъждествявайки се с него, горилата се опитва да достигне дъното на мълчанието, изворите, от които бликва езикът, да установи цял ред отношения между своите мисли и безпощадната, няма очевидност на фактите, които определят живота й…

Господин Паломар напуска зоопарка, но не може да прогони от ума си образа на горилата албинос. Опитва се да заговори за нея с ония, които среща по пътя си, но никой не иска да го изслуша. През нощта в часовете на будуване и по време на краткия сън голямата маймуна му се явява постоянно. „Както горилата си има своята автомобилна гума, която й служи като осезаема опора за един безсмислен и безсловесен разговор — казва си той, — тъй аз си имам този образ на бялата маймуна. Всички въртим в ръцете си по една стара автомобилна гума, чрез която бихме желали да достигнем трайния смисъл, недостижим за думите.“

Подклас люспести

Господин Паломар иска да разбере защо го привличат игуаните. От време на време посещава сбирката от влечуги в „Жарден де Плант“ и никога не съжалява. Това, което е необикновено, дори единствено в изгледа на игуаната, му е съвсем ясно, но усеща, че има нещо повече, без да може да каже какво.

Игуаната е покрита със зелена кожа, сякаш съшита от съвсем дребни, ковани люспи. Кожата й е повече, отколкото е необходимо: образува гънки, торбички, ширини по врата и краката, като дреха, която би трябвало да лежи по тялото, а виси от всички страни. По протежение на гръбначния стълб се издига назъбен гребен, който продължава чак до опашката; опашката също е зелена до едно място, после избледнява и се начупва на пръстени с редуващи се светлокафяви и тъмнокафяви цветове. На зелената й люспеста муцуна се отваря и затваря окото и точно това „еволюирало“ око, надарено с поглед, с внимание, с тъга, внушава чувството, че друго същество се е скрило под тази змейска външност — едно животно, по-сходно на ония, с които общуваме, едно живо присъствие не толкова отдалечено от нас, колкото ни изглежда…

Следват други бодливи гребени под брадичката, две кръгли бели плаки на врата, издути като слухов апарат — цял куп принадлежности и залъгалки, защитни шипове и гердани, един мострен панаир от форми, заимствувани от животинския свят и на разположение на останалия свят… Толкова неща върху един-единствен звяр? Дали не прикриват някой друг, който ни гледа отвътре?

Предните лапи на игуаната биха приличали повече на птичи нокти, ако не се захващаха за истински ръце, мускулести и добре изваяни, за разлика от задните крачета, дълги и меки, с пръсти, напомнящи растителни израстъци. Но като цяло, дори със сънливата си неподвижност, животното излъчва сила.

Господин Паломар се е спрял пред витрината на Iguana Iguana, след като е съзерцавал дълго друга витрина, с десет малки, струпани едно върху друго игуанчета, които непрекъснато сменят мястото си с ловки движения на лакти и колена; протягайки се, яркозелената им кожа искри с меден блясък там, където би трябвало да са хрилете, бялата им брада е бодлива, а светлите им очи са широко отворени около черната зеница. След това иде „Варанът от саваните“, скрит в пясъка, чийто цвят е като кожата му; наблизо са черно-жълтият „Тегу“, или „Tupinambis“, който е досущ като кайман, и гигантският африкански „Кордил“ с гъсти и остри люспи като щръкнали листа с цвета на пустинята, тъй съсредоточен в желанието си да се изключи от света, че се увива в кръг, притискайки опашката към главата си. Потопена в малък, прозрачен басейн, бронята му, сиво-зелена на гърба и бяла на корема, изглежда мека, месеста; острата му муцуна се подава сякаш не от неговия, а от чужд врат.

Животът в павилиона на влечугите изглежда като безполезно и безпланово разхищение на форми, където всичко е възможно, където животни, растения и скали разменят помежду си люспи, бодли и други рогови образувания, но сред безкрайно възможните комбинации само някои — може би тъкмо най-невероятните — остават непроменени и устояват на природните сили, които ги разединяват, обединяват, претопяват; и веднага всяка една от тези форми става център на един свят, отделена завинаги от другите, както тук, в редицата клетки с витрини, и в този завършен брой от начини на съществуване, всеки характерен със своята чудовищност, необходимост или красота, се съдържа редът, единственият познаваем ред на света. С осветените си витрини, където дремещи влечуги се крият сред клони, скали и пясък, наподобяващи техния действителен лес или пустиня, залата на игуаните в „Жарден де Плант“ представя реда в света, бил той отражение на небесните идеи върху земята, или пък външна проява на тайната на естеството на нещата, на закона, скрит в ядрото на битието.

Влечугите или околната среда, кое всъщност привлича повече; господин Паломар? Въздухът попива влажната лепкава топлина подобно на сюнгер; тежка смрад на гнило кара човек да сдържа дъха си; мракът и светлината тегнат в неподвижна смесица на дни и нощи: дали такова е усещането на онзи, който надзърва отвъд човешкото? Зад стъклото на всяка клетка се намира светът, предшествал появата на човека или дошъл след него, за да докаже, че светът на човека не е нито вечен, нито единствен. Дали за да се убеди в това с очите си, господин Паломар прави преглед на тези обори, в които спят питони, боа, кротали и бермудски смокове?

Но всяка витрина е умален образец на някои от световете, от които човекът е изключен, и този свят е откъснат от една естествена последователност, каквато може би никога не е съществувала — няколко кубически метра пространство, в което съвършени устройства осигуряват определена температура и влажност. Така че животът на всеки екземпляр от този допотопен зверилник се поддържа изкуствено, сякаш е мисловна хипотеза, продукт на въображението, езикова конструкция, парадоксална аргументация, целяща да докаже, че единствено нашият свят е истинският…

Сякаш едва сега миризмата на влечугите е станала непоносима, защото господин Паломар изведнъж чувствува нужда да излезе на открито. Трябва да прекоси голямата зала на крокодилите, да мине покрай редицата малки басейни, отделени с прегради. Отстрани на всеки басейн лежат на сухо крокодилите, сами или на двойки, пепеливи на цвят, едри, груби, ужасни, тежко отпуснати, прилепени към земята по цялото протежение на дългите си жестоки муцуни, на студените си кореми, на широките си опашки. Всички изглеждат заспали, дори тези, които държат очите си отворени, а може би будуват в няма тъга, макар със затворени очи. От време на време някой от тях бавно се надига на късите си крака, пролазва до ръба на басейна, отпуска се с плясък във водата, надигайки цяла вълна, полюшква се потопен наполовина, неподвижен като преди. Безкрайно търпение ли е това тяхното или безгранично отчаяние? Какво очакват или какво са престанали да очакват? В какво време са потопени? В това на животинския вид, откъснато от хода на часовете, които вихрено минават от рождението до смъртта на всеки индивид? Или във времето на геологическите ери, което размества континентите и заякчава хребета на изплувалите земи? Или в бавното изстудяване на слънчевите лъчи? Мисълта за едно време извън нашия жизнен опит е непоносима. Паломар иска да излезе от павилиона на влечугите, който може да се посещава само рядко и набързо.