Итало Калвино
Паломар (3)

Окото и планетите

Господин Паломар е научил, че през целия месец април на настоящата година трите „външни“ планети, видими с просто око (и от него, който страда от късогледство и астигматизъм), са в „опозиция“ помежду си, т.е. видими през цялата нощ, и затова бърза да излезе на терасата.

Небето е ясно поради пълнолунието. Макар близо до голямото лунно огледало, потопено в бяла светлина, Марс изпъква властно с дръзкия си блясък и силно жълт цвят, дотам различен от всички останали жълти цветове на небосвода, че на човек му се иска да го нарече червен, а в моменти на вдъхновение — и да го види червен.

Спускайки поглед на запад по въображаемата дъга, която би трябвало да свърже Регулус със Спика^[1] (но Спика не се вижда), срещаме Сатурн, който ярко се откроява с бялата си, леко студена светлина, а малко по-надолу ето и Юпитер в момент на най-силния му блясък — едно натрапчиво жълто, което клони към зелено. Всички звезди наоколо са избледнели, освен Арктур, която блести някак предизвикателно малко по-нагоре на изток.

За да се възползува по-добре от тройната планетна опозиция, господин Паломар се нуждае от телескоп. Може би защото носи името на прочутата обсерватория, той се радва на някои приятелства сред астрономите и това му дава възможност да доближи носа си до окуляра на един 15-сантиметров телескоп, който може би е малък за научни изследвания, но сравнен с очилата на господин Паломар, е вече нещо.

Например Марс през телескопа ни се разкрива по-сложна планета от тази, която можем да видим с просто око — сякаш има да ни каже много неща, но на фокус попада само малка част от тях както при неясен, задавен разговор. Около планетата изпъква яркочервен харман. Образът може да се изчисти, като се върти регулационният винт, при което изплува тънката кора лед на долния полюс; по повърхността се появяват и изчезват петна, сякаш са разпокъсани облаци — едно от тях се задържа, приемайки формата на Австралия, и господин Паломар се убеждава, че колкото повече поставя на фокус обектива, толкова по-добре се вижда тази Австралия, но в същото време забелязва, че му убягват други сенки на неща, които му се е сторило, че вижда или е искал да види.

В края на краищата му се струва, че ако Марс е онази планета, за която са казани много неща след Скиапарели^[2], събудили илюзии и разочарования, това е причина за трудността му да установи връзка с нея, сякаш е човек с мъчен характер. (Освен ако самият господин Паломар не е човек с мъчен характер; затова той напразно се опитва да избяга от своята субективност, укривайки се сред небесните тела.)

Съвсем различна е връзката, която установява със Сатурн, планетата, възбуждаща повече от всяка друга вълнение у оня, който я гледа през телескоп: ето я, съвсем ясна, снежнобяла, с очертани контури на сферата и пръстена, с леки разчертания от зеброви паралели; по ръба на пръстена личи една по-тъмна окръжност. Този телескоп не улавя други детайли и подсилва геометричната абстракция на предмета — усещането за безкрайна отдалеченост, вместо да се смекчи, изпъква повече, отколкото при наблюдение с просто око.

Обстоятелството, че в небето се върти предмет, толкова различен от всички останали — една форма, съчетаваща всичко най-странно с всичко най-просто и хармонично, — е факт, който прави весел живота и радва мисълта.

„Ако можеха да я видят, както я виждам сега аз — мисли си господин Паломар, — древните биха повярвали, че погледът им е достигнал небесата на Платоновите идеи или мисловното пространство на Евклидовите постулати, а този образ, неизвестно поради какво отклонение, достига до мен и ме е страх, че е много красив, за да бъде истински, твърде приемлив за моя въображаем всемир, за да принадлежи към действителния свят. Но може би именно това недоверие към нашите сетива ни пречи да се чувствуваме удобно във всемира. Може би първото правило, което трябва да си поставя, е: да се придържам към това, което виждам.“

Сега му се струва, че пръстенът леко се клати, а може би планетата в пръстена или пък и единият, и другата се въртят около себе си, в действителност се клати главата на господин Паломар, принуден да извива врат, за да вижда добре през окуляра на телескопа. Но не му се иска да отрече в себе си тази илюзия, която съвпада с очакването му, както и с простата истина.

Сатурн е точно такава планета. След експедицията на „Войъджър 2“ господин Паломар е прочел всичко, писано за пръстените: че са съставени от микроскопични частици; от ледени скали, отделени от пропасти; че разделенията между пръстените представляват бразди, в които се въртят сателитите, и помитайки материята, я сгъстяват отстрани подобно на овчарски кучета, които тичат около стадото, за да го събират. Проследил е откритието на кръстосани пръстени, които впоследствие се разпадат на прости, тънки кръгове; и откритието на тъмни черти, разположени като спици на колело, по-късно отъждествени с ледени облаци. Но новите данни не опровергават този основен образ, не по-различен от онзи, който Джан Доменико Касини^[3] пръв видял през 1676 г., откривайки разделението между пръстените, получило неговото име.

Естествено е за случая един старателен човек като господин Паломар да се опре на енциклопедии и справочници. Сега Сатурн, постоянно изменяща се планета, се представя в очите му тъй учудваща, както при първото й откриване, събуждайки отново съжалението, че Галилей успял с мътния си далекоглед да си състави само неясна представа за нея — като за тройно тяло или сфера с две дръжки, а когато бил на прага да разбере как е устроена, зрението му отслабнало й всичко потънало в мрака.

Дългото наблюдение на едно светещо тяло уморява зрението; господин Паломар затваря очи, после ги отмества към Юпитер.

С внушителния си, но не строг силует Юпитер излага на показ две екваториални ленти като пояси на небеснозеленикави бродерии. Последици от страхотни атмосферни бури са предадени в спокоен и скромен рисунък. Но истинското великолепие на тази луксозна планета са четирите й искрящи спътника, сега видими по протежение на една полегата линия като скиптър, заблестял от скъпоценни камъни.

Открити от Галилей и наречени от него „Medicea sidera“, „звезди на Медичите“, прекръстени малко след това от един холандски астроном с имена, взети от творчеството на Овидий — Ио, Европа, Ганимед, Калист, — малките планети на Юпитер сякаш излъчват последните блясъци на един неоплатонически Ренесанс, неподозиращи, че несмутимият порядък на небесните сфери се е разпаднал именно по причина на техния откривател.

Класицистичен блян обвива Юпитер; докато го наблюдава през телескопа, господин Паломар е в очакване на някакво олимпийско превъплъщение. Но не може да задържи ясен образа — за момент трябва да притвори клепачи, да позволи на заслепената зеница да намери точното възприятие на контурите, цветовете и сенките, но също така да накара въображението си да се отърси от учебникарските представи.

Ако е вярно, че въображението идва на помощ на слабото зрение, тогава то трябва да е мигновено и целенасочено като погледа, който го възпламенява. Кое е било първото сходство, което му е дошло наум, но е прогонил като неподходящо? Видял е планетата да се полюшва заедно с редицата сателити, подобно на мехурчета въздух, които излизат от хрилете на кръгла светеща риба, изплувала от бездните…

Следващата нощ господин Паломар се връща на терасата, за да погледне планетите с просто око: сега голямата разлика е, че е принуден да държи сметка за пропорциите на планетата спрямо останалата част от небосвода, запълнил тъмното пространство отвсякъде, и спрямо самия него, който гледа, но това не става, ако отношението се ограничи между отделния обект-планета, поставен във фокуса на лещата, и него — субекта, застанал в илюзорното положение на двубой. В същото време той си спомня подробно образа на всяка планета от предишната вечер и се опитва да го включи в това миниатюрно петно светлина на небето. Така той се надява, че наистина е обсебил планетата за себе си или поне онова от нея, което може да се побере в едно око.

Съзерцанието на звездите

Случи ли се красива звездна нощ, господин Паломар казва:

— Трябва да ида да погледам звездите.

Казва именно: „Трябва“, защото смята, че не е правилно да прахоса всичкото това количество звезди, които му се поставят на разположение. Казва „трябва“ и затова, защото няма достатъчно опит в наблюдението на звезди, и това просто начинание винаги му коства известно усилие.

Първата трудност е да намери място, откъдето погледът му да обхваща безпрепятствено целия небесен свод, без да му пречи електрическата светлина, например самотен морски плаж, разположен на нисък бряг.

Друго необходимо условие е да носи със себе си астрономическа карта, без която няма да знае какво гледа; но междувременно забравя как човек се ориентира в нея, при което губи цял половин час. За да разчита картата на тъмно, трябва да си носи и джобно фенерче. Честите сравнения между небето и картата го карат да пали и гаси фенерчето и при тези преминавания от светло към тъмно той остава известно време заслепен и трябва всеки път да нагажда погледа си.

Ако господин Паломар използуваше телескоп, нещата щяха да са по-сложни в известен смисъл и по-опростени в друг. Но това, което го интересува сега, е наблюдението на небето с просто око, както някога са го наблюдавали древните мореплаватели и скитащите пастири. За него, който е късоглед, „просто око“ означава очила и понеже трябва да ги сваля, за да разчита картата, действията се усложняват при това повдигане и сваляне на очилата по челото, при което изминават няколко секунди, докато лещите им поставят на фокус първо истинските, а после написаните звезди. Имената на звездите на картата са написани с черно на син фон и запаленото фенерче трябва да се насочи много точно, за да бъдат разчетени. Повдигне ли поглед към небето, вижда го черно, осеяно с неясни светлини, но ако изчака, звездите започват да се очертават по-ясно и колкото по-дълго погледът му се задържа, толкова повече звезди открива.

Нека добавим, че небесните карти, които господин Паломар иска да разчете, са две, по-право четири: една подробна карта на небето през този месец, половината от която представя север, а другата половина — юг; и втора, на цялото небе, много по-подробна, която показва в дълга ивица съзвездията през цялата година, за средната част на небето около хоризонта, докато тези около Полярната звезда са включени като приложение в една кръгообразна карта. С други думи, локализирането на една звезда налага сравнението на отделните карти с небесния свод, придружено от съответните действия: слагане и сваляне на очилата, запалване и загасване на фенерчето, сгъване и разгъване на голямата карта, намиране и загубване на ориентировъчните точки.

Минали са седмици или месеци, откак господин Паломар за последен път е гледал звездите; сега небето е съвсем променено. Голямата мечка (август е) сякаш е кацнала точно върху короните на дърветата в северозападна посока; Арктур е надвиснал над профила на хълма, помъкнал след себе си цялото хвърчило на съзвездие Водолей; точно на запад е Вега, висока и самотна, а над нея, над морето, е Алтаир, после горе е Денеб, който изпраща студен лъч от зенита.

Тази нощ небето изглежда много по-населено, отколкото на която и да е карта — схематичните конфигурации в действителността се оказват по-сложни и не така ясни. Всеки грозд би могъл да съдържа този триъгълник или онази начупена линия, която търсиш; и всеки път щом вдигнеш очи към някое съзвездие, то ти се струва различно.

За да бъде разпознато едно съзвездие, решаваща е проверката как то отговаря при повикване. Отговорът, който светещото тяло дава на името си, щом го повикат, е много по-убедителен от сходството на някои разстояния и конфигурации с тези, означени на картата; готовността на това тяло да се отъждестви със звука, съдържащ се в името му. За нас, осиротели откъм всякаква митология, имената на звездите ни се струват несъответстващи и произволни, но никому не би минало наум да ги замени. Когато името, което господин Паломар е намерил, е правилното, той веднага установява, това, защото то придава на звездата правдивост и очевидност, които преди тя не е имала; ако обаче името е погрешно, звездата го загубва само след няколко секунди, сякаш се отърсва от него, и човек вече не знае къде е била и коя е била.

Господин Паломар решава многократно, че Косите на Вероника (негово любимо съзвездие) е ту този, ту онзи светещ рояк близо до съзвездие Змия, но този път не изпитва предишния трепет, когато е разпознал този толкова великолепен, макар ефирен небесен обект. Едва впоследствие си дава сметка, че ако не може да го открие, то е, защото съзвездието „Косите на Вероника“ не се вижда през този сезон.

Голяма част от небето е на бразди и светли петна; през август Млечният път се сгъстява и сякаш прелива от коритото си; светлото и тъмното са тъй смесени, че лишават окото от перспективния ефект за черна бразда, в чиято далечина са разположени звездите като за показ; всичко остава върху една плоскост — блясък, сребърни облаци и мрак.

Това ли е точното разположение на звездните пространства, към които господин Паломар толкова пъти е изпитвал нужда да се обърне, за да се откъсне от Земята, място на ненужни усложнения и смътни приблизителности? Застанал пред звездното небе, сякаш всичко му убягва. Дори това, към което е смятал, че е най-чувствителен — нищожността на нашия свят в сравнение с безкрайните разстояния, — сега не му влияе директно. Небосводът е нещо, което е горе, което се вижда, но от което не може да се извлече никаква представа за измерения или разстояния.

Ако светещите тела крият толкова съмнения, на човек не остава друго, освен да се довери на тъмнината, на пустинните области в небето. Какво по-трайно от нищото? За жалост и в нищото човек не може да е напълно сигурен. Паломар вижда едно голо пространство на небето, една черна празнина, и впива поглед, сякаш да се проектира в нея. И ето че там също някакво светло зрънце, петънце или бенчица добива форма, но той не е сигурен дали наистина е там, или само му се струва, че вижда. Може да е някакъв проблясък, какъвто човек съзира, като държи очите си затворени (тъмното небе е като опакото на клепачите, набраздено от фосфей^[4]), може да е отблясък на очилата му, но може да е и непозната звезда, която е изплувала от най-далечни дълбини.

„Такова наблюдение на звездите води до несигурно и противоречиво познание — мисли си Паломар, — точно обратното на това, което са умеели да почерпят от него древните.“ Дали защото връзката му с небето е непостоянна и напрегната, а не спокоен навик? Ако той си наложеше да съзерцава съзвездията нощ след нощ и година след година, да следи движенията им по извитите коловози на небесния свод, може би накрая щеше да добие представата за едно трайно и непроменливо време, различно от неустойчивото и откъслечно време на земните случки. Но достатъчно ли ще е наблюдението му на небесните революции, за да си състави това впечатление? Не му ли е нужна най-вече една вътрешна революция, която би могъл да предположи само теоретично, без да си представя значителното й въздействие върху емоциите и умствения му ритъм?

От митическото познание за звездите той долавя само вял проблясък; от научното познание — ехото, дошло от вестниците. Не дава вяра на това, което знае, а онова, което не знае, държи в тягост душата му. Угнетен, несигурен, той стои раздразнен пред небесните карти, сякаш търси по таблото на гарата връзката между влаковете.

Една светеща стрела пресича небето. Метеор ли е? През тези нощи често се наблюдават падащи звезди. Но може да е бил и осветен пътнически самолет. Погледът на господин Паломар е бдителен, зорък, недоверчив.

От половин час седи на тъмния плаж, изтегнат в лежащия стол, върти се ту на юг, ту на север, като от време на време пали фенерчето и доближава до носа си разгънатите върху коленете му карти; после извива врат и отново започва изследването си, тръгвайки от Полярната звезда.

По плажа се движат мълчаливи сенки; влюбена двойка се откъсва от дюната, мярка се рибар или лодкар. Господин Паломар дочува шепот. Оглежда се — на няколко крачки от него се е събрала малка тълпа, която следи движенията му, прилични на конвулсиите на умопобъркан.