Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le citta invisibili, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Anichka0872 (2018)

История

  1. — Добавяне

IX

Великият хан притежава атлас, в който всички градове и съседни царства са нарисувани — палат, улица по улица, стени, реки, мостове, пристанища, коралови рифове. Той знае, че е излишно да очаква от докладите на Марко Поло новини за тези места, които впрочем добре познава: знае, че в Камбалук, столица на Китай, три квадратни града се вместват един в друг, всеки с по четири храма, които се отварят според сезоните; че на остров Ява връхлита носорог с убийствения си рог; че на дъното на морето край бреговете на Маабар се ловят бисерни миди.

Кублай хан пита Марко Поло:

Като се завърнеш на запад, ще повториш ли на твоя народ същите неща, които разказваш на мен?

Аз говоря ли говоря, но който ме слуша, запомня само думите, които очаква. Едно е описанието на света, на което ти даваш благосклонно ухо, друго — описанието, което ще обиколи насъбралите се носачи и гондолиери край дома ми в деня на моето завръщане, и трето — онова, което бих продиктувал на старини или ако попадна в плен на генуезки пирати и ме поставят в една и съща килия с писач на приключенски романи. Не гласът води разказа, а ухото.

Понякога ми се струва, че гласът ти идва до мен отдалече, докато аз съм пленник на едно пищно и неподлежаща на преживяване настояще, в което всички форми на човешко съжителство са стигнали предела на своя цикъл и човек не може да си представи какви нови форми ще се родят. И слушам от твоя глас за невидимите причини, които дават живот на градовете и поради които, навярно след смъртта им, тези градове ще се събудят за нов живот.

 

 

Великият хан притежава атлас, в който е изобразено цялото земно кълбо, континент по континент, границите на най-далечните царства, курсовете на корабите, очертанията на бреговете, плановете на най-прочутите столици и най-богатите пристанища. Той разгръща картите пред очите на Марко Поло, за да докаже познанията си. Пътешественикът разпознава Константинопол в града, разположен на трите бряга на един дълъг провлак край тесен залив в едно затворено море; спомня си, че Ерусалим е разположен на два хълма с нееднаква височина, обърнати един срещу друг; не се колебае да посочи Самарканд и неговите градини.

За други градове пътникът прибягва към описания, предавани от уста на уста, или се опитва да си ги представи, осланяйки се на оскъдни указания. Такъв е случаят с Гранада, безценната перла на халифите, Лубек, спретнатото северно пристанище, Тамбукту, който се чернее от абанос и белее от слонова кост, Париж, където милиони хора се прибират всеки ден вкъщи с дълги франзели в ръка. Атласът съдържа цветни миниатюри на населени места с необичайна форма: оазисът, скрит сред една гънка в пустинята, от който се показват само върховете на палмите, явно е Нефта; замъкът сред подвижни пясъци и крави, които хрупат по осолените от отливите поля, не може да не напомни Мон Сен Мишел; и само Урбино може да е онзи палат, който, вместо да се издига сред стените на един град, съдържа един град сред стените си.

Атласът говори също за градове, за които нито Марко Поло, нито географите знаят дали ги има и къде са, но които не могат да липсват сред формите на възможните градове — един Куско, разположен лъчеобразно и разчленено, отразяващ съвършения порядък на търговските размени, един зеленеещ се Мексико край езерото с двореца на Монтесума, един Новгород с кубета във форма на луковици, една Лхаса, която извисява бели покриви над облачния покрив на света. И за тези градове Марко има някакво име, няма значение какво, дори пояснява маршрута си, за да стигне дотам. Знае се, че имената на местата се променят толкова пъти, колкото са чуждите езици, и че всяко място може да бъде достигнато от други места по най-различни курсове и пътища от оня, който язди, когото возят, който гребе, който лети.

Струва ми се, че ти разпознаваш по-добре градовете по атласа, отколкото ако ги посетиш лично — казва императорът на Марко, затваряйки рязко книгата.

А Марко Поло му отговаря:

Когато човек пътува, забелязва, че различията се губят — всеки град започва да прилича на всички останали градове, — че местата си разменят взаимно форма, ред и разстояния, че неравномерен слой прашец покрива континентите. Твоят атлас съхранява непокътнати различията — онова разнообразие от качества, които са като буквите на името.

 

 

Великият хан притежава атлас, в който са събрани картите на всички градове: ония, чиито стени се издигат върху яки основи, ония, които, тънещи в разруха, са погълнати от пясъка, ония, които ще съществуват един ден и на чието място все още зеят леговищата на зайците.

Марко Поло разгръща картите, разпознава Герико, Ур, Картаген, посочва устието на Скамандър, където корабите на ахейците чакали десет години завръщането на обсаждащите, докато накрая сглобеният от Одисей кон не бил изтеглен със скрипци през левия отвор на градските стени. Но говорейки за Троя, му се искаше да й придаде формата на Константинопол и да предвиди обсадата, в която щеше да го пристегне за дълги месеци не по-малко хитрият от Одисей Баязид, заповядвайки да повлекат корабите нагоре по стръмнините, от Босфора до Златния рог, заобикаляйки Пера и Галата. И от смесицата на тези два града произлизаше трети, който би могъл да се нарича Сан Франциско и да протегне дълги леки мостове над Златните врата и залива, да пусне да се катерят трамваи на зъбчато съединение по стръмните улици и да разцъфне като столица на Тихия океан след едно хилядолетие, след дълга обсада от триста години, която щеше да слее жълтите, черните и червенокожите с оцелелите родове на белите в една империя, по-обширна от тази на Великия хан.

Атласът има това свойство; разкрива формата на градовете, които още нямат форма и име. В него има град във формата на Амстердам — полукръг с концентрични канали, обърнат на север, град на принцове; на господари, на императора; тук има град във формата на Йорк, издигнат по високите пущинаци, целият в зидове и кули; има и град във формата на Нови Амстердам, наречен Ню Йорк, претъпкан от стъклени и стоманени кули и разположен на остров, който се издължава между две реки, с улици като дълбоки канали, всичките прави, освен Бродуей.

Списъкът на формите е безкраен: докато всяка форма не намери своя град, ще продължат да се раждат нови градове. Там, където формите изчерпват разнообразието си и се разпадат, започва смъртта на градовете. В последните карти на атласа се разстилат мрежи без начало и без край, градове във формата на Лос Анджелес, във формата на Киото-Осака, без форма.

Градовете и мъртвите. 5

Като всеки град, и Лаудомия има до себе си друг град, чиито жители се наричат със същите имена — това е Лаудомия на мъртвите, гробището. Но особеното качество на Лаудомия е, че тя е не двойствена, а тройствена, сиреч обхваща и една трета Лаудомия, която е тази на неродените.

Особеностите на двойствения град са известни. Колкото повече се изпълва с хора и се разширява, толкова повече расте пространството с гробове извън градските стени. В Лаудомия улиците на мъртвите са широки колкото да мине колата на гробаря; оградите по тях са без прозорци, но трасето на улиците и редът на жилищата повтарят тези на живата Лаудомия и също като в живота семействата тук все повече се сгъстяват в тесните помещения, струпани едно над друго. В следобедите, когато времето е хубаво, живото население посещава мъртвите и разчита собствените си имена върху техните каменни плочи. Подобно на града на живите този тук съдържа низ от мъки, ядове, илюзии, чувства, само че в него всичко е станало необходимо. Изтръгнато от случайността, поставено в рамка, подредено. И за да се чувствува сигурна, живата Лаудомия има нужда да търси в Лаудомия на мъртвите обяснението на самата себе си дори с риск да открие нещо повече или нещо по-малко. Фактически това са повече обяснения, отколкото са нужни за една Лаудомия, обяснения за различни градове, които са могли да съществуват, а не са, или странични, противоречиви, разочароващи съображения.

Лаудомия правилно отрежда не по-малка жилищна площ и за онези, на които предстои да се родят. Безспорно пространството не е в съотношение с техния брой, за който се предполага, че е безкраен, но тъй като мястото е празно, обкръжено от една архитектура, изобилствуваща с ниши, вдлъбнатини и хлътнатини, и след като на неродените може да се отреди желаното пространство, независимо от това колко ще бъдат големи — като мишки или копринени буби, като мравки или яйца на мравки, — нищо не пречи на човек да си ги представи изправени или сгушени върху всеки предмет или лавица, която се издава от стените, върху всеки капител или цокъл, в редица или пръснати, замислени върху мисията на бъдещия си живот, съсредоточени да съзерцават в една мраморна жилка цялата Лаудомия след сто или хиляда години, изпълнена с невиждани дотогава пъстроцветни тълпи, например всички в лилави бурнуси или всички с паунови пера на тюрбана, тълпи, в които да разпознаят своите потомци или потомците на приятелски или вражи семейства, на длъжници и кредитори, които идват и си отиват, увековечавайки търговията и сделките, отмъщенията, годежите по любов или по сметка. Живите в Лаудомия посещават дома на неродените и им задават въпроси. Стъпките им кънтят под празните сводове, а въпросите задават мълчаливо, защото те винаги питат за себе си, а не за ония, които ще дойдат след тях. Някои се грижат да оставят добър спомен за себе си, други — да заличат греховете си; всички биха желали да узнаят последствията от своите действия, но колкото повече се вторачват, толкова по-трудно откриват праволинейна следа — ония, които предстои да се родят, изглеждат точкообразни като прашинки, откъснати от миналото и бъдещето.

Лаудомия на неродените внушава не някаква сигурност у жителите на живата Лаудомия както тази на мъртвите, а само уплаха. Пред мислите на посетителите се откриват два пътя и не е ясно кой от тях крие повече страх и тревога — от една страна, те мислят, че броят на ония, на които предстои да се родят, далеч надхвърля броя на всички живи и на всички мъртви, и тогава във всяка пукнатина на камъка виждат загнездени невидими тълпи, струпани в процепа като по стъпалата на стадион, а понеже с всяко поколение потомството на Лаудомия се множи, всеки процеп се разтварят стотици процепи, всеки с милиони хора, които трябва да се родят и протягат вратове, разтварят уста, за да не се задушат; а от друга страна, си представят, че Лаудомия също ще изчезне някога и че всички нейни граждани ще изчезнат заедно с нея, т.е. че поколенията ще се редуват, докато стигнат определена цифра, без да я надхвърлят, и тогава Лаудомия на мъртвите и тази на неродените ще бъдат като двете кълба на пясъчен часовник, който не се преобръща, и всеки преход от рождението към смъртта е песъчинка, която преминава през стеснението, докато не дойде редът на един последен бъдещ жител на Лаудомия — последната песъчинка, която ще падне, но сега, очакваща, е тук, на върха на купчината.

Градовете и небето. 4

Повикани да уточнят правилата за основаването на Перинция, астрономите определили мястото и деня според положението на звездите, очертали кръстосаните линии, свързващи изтока със запада и севера с юга, първата, сочеща хода на слънцето; а другата — оста, около която кръжат небесните тела, разделили плана според дванадесетте дома на зодиака, така че всеки храм и всеки квартал да получи правилно въздействие от подходящи съзвездия, посочили точките на стените, където да се отварят вратите, като предвидили всяка от тях да обхване по едно лунно затъмнение през следващите хиляда години. Перинция, уверявали те, щяла да отразява хармонията на небосвода; разумът на природата и благоволението на боговете щели да дадат форма на съдбините на жителите.

Перинция била изградена точно според изчисленията на астрономите; дошли да я обитават различни народи, първото поколение, родено в Перинция, взело да расте сред стените й, на свой ред и то стигнало възрастта да се жени и да има деца.

По улиците на Перинция сега срещаш сакати, джуджета, брадати жени. Но най-лошото не се вижда — гърлени викове се издигат от мазетата и хамбарите, където семействата крият деца с три глави и шест крака.

Астрономите на Перинция се намират пред труден избор — или да приемат, че всичките им изчисления са погрешни и числата им не успяват да опишат небето, или да разкрият, че волята на боговете е именно тази, която се отразява в града на чудовищата.

По време на своите пътувания всяка година спирам в Прокопия и отсядам в една и съща стая на една и съща странноприемница. Още от първия път взех да съзерцавам пейзажа, който се разкрива, когато отмествам перденцето на прозореца ров, мост, малък зид, офиково дърво, нива с царевични мамула, къпинак, кокошарник, жълт хребет на един хълм, един бял облак, къс синьо небе във формата на трапец. Сигурен съм, че първия път не видях жива душа, но следващата година при едно движение на листата можах да различа някакво кръгло лице, което гризеше мамул. Година по-късно по малкия зид видях три лица, а при завръщането ми те бяха станали шест, седнали в редица, с ръце на колената и по няколко мамула в чиния. Всяка година, едва-що влязъл в стаята, повдигах перденцето и изброявах лица в повече — шестнадесет, включително ония в рова, двадесет и девет, от които осем сгушени край офиковото дърво, четиридесет и седем, без да се броят ония в кокошарника. Приличаха си, изглеждаха любезни, по страните им забелязах бенки, усмихваха се, някои от тях с изцапана от къпините уста. Скоро видях целия мост отрупан с кръглолики типове, наблъскани един до друг, без да могат да помръднат; всички люпеха мамулите, после гризяха кочаните.

Така, година след година, видях как изчезват ровът, дървото, къпинакът, скрити от стена спокойни усмивки и издути бузи, които дъвчеха листа. Човек не може да си представи колко души могат да се съберат в малкото пространство на онази царевична нивичка, особено ако са седнали, с ръце около колената, неподвижни. Изглежда, бяха много повече, отколкото ми се струваха — тълпите по билото на хълма ставаха все по-гъсти, а откак ония на моста бяха придобили навика да се възсядат един друг, погледът ми не можеше да стигне отвъд тях.

Най-накрая, когато тази година повдигнах перденцето, видях море от лица, от единия до другия край, на всички нива и разстояния — кръгли, неподвижни, плоски лица със загадъчна усмивка и много ръце помежду тях, които се протягаха към раменете на ония отпред. Бе, изчезнало и небето. Нямаше какво повече да гледам, затова се отдалечих от прозореца.

А не ми беше лесно да се движа. В стаята ми бяха настанени още двадесет и шест души и не можех да прекрача налягалите по пода, без да ги настъпя, проправях си път сред колената на седналите върху скрина и лактите на ония, които, редувайки се, се облягаха на леглото — за щастие все мили хора.

Скритите градове. 2

Животът в град Раиса не е радостен. По улиците хората ходят, чупейки пръсти, хокат децата, които плачат, облягат се на парапетите на реката с притиснати към слепите си очи юмруци, сутрин се събуждат от лош сън, за да започнат друг. Всеки момент на тезгяха те си сплескват пръстите с чука или се убождат с иглата, пишат разкривени цифри в търговските тефтери, висят пред празните чаши на цинковия плот на кръчмите, но добре, че наведените им глави не позволяват човек да види мрачните им погледи. В къщите им е още по-зле и няма защо да влизаш там, за да разбереш какво става вътре — лете стаите кънтят от свади и счупени чинии.

И все пак всеки миг в Раиса има по някое дете, което се смее от прозореца на някакво куче, скочило върху нечий навес, за да лапне качамака, изпуснат от един зидар, който от върха на скелето е възкликнал: „Радост моя, дай да си топна!“, към една млада кръчмарка, която носи чиния с рагу под перголата, доволна да го поднесе на чадърджията, който празнува добра сделка — важна дама е купила слънчобран от бяла дантела, за да се перчи с него на конните състезания, защото е влюбена в един офицер, който й се усмихнал, преди да прескочи последното препятствие, за което бил щастлив, но още по-щастлив бил конят му, който летял над препятствията, виждайки в небето да лети една лещарка — щастливо пиле, освободено от клетката от един художник, щастлив, че го е нарисувал перце по перце на червени и жълти точици, както в миниатюрата на онази страница в книгата, където философът казва: „И в Раиса, град тъжен, преминава невидима нишка, която свързва за миг едно същество с друго и се разпада, после отново се изопва между две движещи се точки, бележейки нови, бързи фигури. Така всяка секунда нещастният град съдържа един щастлив град, който дори не знае, че съществува.“

Градовете и небето. 5

Андрия е построена така изкусно, че посоката на всяка нейна улица следва орбитата на някоя планета, а обществените места повтарят реда на съзвездията и положението на най-ярките звезди — Антарес, Алферац, Капела. Градският календар е устроен така, че работата, учрежденията и церемониите да се движат по план, който отговаря на небето в тази дата; по този начин дните на земята и нощите на небето се оглеждат едни в други.

Уреден в най-малки подробности, животът в града протича спокойно като движението на небесните тела и следва развоя на явленията, неподвластни на човешката воля. Като възхвалявах умелия труд и душевното благоразположение на жителите на Андрия, поиска ми се да заявя:

— Добре разбирам защо вие, смятайки се част от неизменното небе и за зъбни колела от един прецизен механизъм, избягвате да внасяте и най-малката промяна във вашия град и в нравите. Андрия е единственият град, за който мога да кажа, че трябва да остане неподвижен във времето.

Спогледаха се озадачени.

— Но защо? Къде е казано? — рекоха и ме заведоха да видя една новооткрита висяща улица над бамбукова гора, после един театър на сенките в строеж, на мястото на общинския кучкарник, сега преместен в павилионите на древния лазарет, вече негоден за лечение на чумави; показаха ми и едно речно пристанище, една статуя на Талет и един тобоган, току-що открити.

— Тези нововъведения не смущават ли небесния ритъм на вашия град? — попитах.

— Тъй съвършено е съотношението между нашия град и небето, че всяка промяна в Андрия допринася за някоя новост сред звездите — отговориха ми. — Астрономите наблюдават с телескопите след всяка промяна, настъпила в Андрия, сигнализират за експлозията на някоя звезда или за преминаването от оранжево в жълто на отдалечена точка в небосвода, за разширяването на една мъглявина, за изкривяването на някоя спирала в Млечния път. Всяка промяна води до верижни промени както в Андрия, така и сред звездите — градът и небето не остават никога постоянни.

Две качества в характера на жителите на Андрия заслужават да бъдат споменати: самоувереността и предпазливостта им. Убедени, че всяко нововъведение в града влияе на небесната карта, преди всяко решение те изчисляват рисковете и преимуществата за себе си и общо за градовете и световете.

Непрекъснатите градове. 4

Упрекваш ме, че всеки мой разказ те пренася точно в средата на един град, но не ти споменавам нищо за пространството, което се разкрива между два града — дали го изпълват морета, ниви с ръж, гори от листокапна борика, тресавища. Ще ти отговоря с един разказ.

По улиците на Чечилия, град знаменит, срещнах веднъж козар, който подтикваше звънкото си стадо покрай зидовете.

— Благословени човече — рече ми той и спря, — можеш ли да ми кажеш името на града, в който се намираме?

— Боговете да са ти на помощ! — възкликнах. — Как не можеш да разпознаеш прочутия град Чечилия?

— Съжали ме — отвърна оня, — аз съм скитащ козар. Понякога на мен и на козите ми ни се случва да прекосяваме градове, но не умея да ги различавам. Питай ме за имената на пасбищата, знам ги всичките: Пасбището край скалите, Зеленият склон, Тревата на сянка. За мен градовете нямат имена, те са места без листа, които разделят едно пасбище от друго и където козите се плашат на кръстопътищата и се разпиляват. Аз и кучето тичаме да събираме стадото.

— Аз пък разпознавам само градовете и не различавам онова, което е извън тях — казах. — В необитаваните места очите ми не могат да различат един камък или стрък трева от другите камъни и треви.

Оттогава изминаха много години; опознах още много градове и прекосих континенти. Един ден вървях край ъглите на ред еднакви къщи — бях се загубил. Попитах един минувач:

— Боговете да те закрилят, можеш ли да ми кажеш къде се намираме?

— В Чечилия, кълна се! — отвърна ми. — От дълго време вървим по нейните улици, аз и козите, и не можем да излезем от тях…

Познах го въпреки дългата бяла брада — беше някогашният козар. След него вървяха няколко мършави кози, които дори не воняха, защото се бяха превърнали в кожа и кости. Хрупаха хартиите в кофите за смет.

— Не може да бъде! — викнах. — Аз също не знам откога влязох в един град и оттогава продължих да затъвам все повече в улиците му. А как съм могъл да стигна докъдето ти казваш, след като се намирах в друг град, безкрайно далеч от Чечилия, без да съм излязъл от него?

— Местата са се смесили — каза козарят. — Чечилия е навсякъде; тук някога трябваше да бъде Поляната на ниската салвия. Козите ми сега познават само тревата на зелената ивица, разделяща двете платна на магистралата.

Скритите градове. 3

Запитана за участта на Марозия, една сибила казала:

— Виждам два града: единия на мишката, другия на ластовицата.

Предсказанието било изтълкувано така: днес Марозия е град, където всички тичат в оловни улеи като стада от мишки, които си издърпват изпод зъбите остатъците, отронени от зъбите на по-наглите мишки; но предстои да започне нов век, в който всички в Марозия ще полетят като ластовиците в лятното небе, излезли сякаш за игра и надпревара с прибрани криле, докато чистят въздуха от комари и мушици.

— Време е векът на мишката да приключи и да започне този на ластовицата — казали по-решителните. И наистина, изпод мрачното и гадно господство на мишките сред обикновените хора вече назрявал един порив, присъщ на ластовиците, които се стрелват в прозрачния въздух с ловък удар на опашката и чертаят с острието на крилете си кривата на един разширяващ се хоризонт.

Върнах се в Марозия след години; пророчеството на сибилата се бе оказало отдавна истина. Старият век бе погребан, новият бе в разгара си. Безспорно градът се бе променил и може би в добър смисъл. Но крилете, които видях наоколо си, бяха тези на недоверчиво разтворените чадъри, под които тежки клепачи се спускат над погледите; има и хора, които вярват, че летят, но успяват да се повдигнат само едва-едва от земята, размахвайки като прилепи широките си палта.

Случва се също така, когато минаваш покрай яките стени на Марозия и най-малко очакваш, пред очите ти да се разкрие отвор и да се появи един различен град, който след миг вече е изчезнал. Може би тънкостта е в това да знаеш какви думи ще произнесеш, какви жестове ще направиш и в какъв ред и последователност, или пък е достатъчен нечий поглед, отговор или кимване, достатъчно е някой да направи нещо заради самото удоволствие да го направи или за да достави удоволствие другиму, и в този момент всички пространства, височини и разстояния се променят, градът се преобразява, става кристален, прозрачен като водно конче. Но всичко трябва да има характера на случайност, човек не бива да му отдава голямо значение или да има претенцията, че извършва някакво важно действие, защото предишната Марозия всеки момент отново ще спои тавана си от камък, паяжина и мухъл над главите на хората.

Грешеше ли предсказанието? Не е речено. Аз го тълкувам по този начин: Марозия се състои от два града — града на мишката и града на ластовицата, които еднакво се променят във времето; но не се променя тяхната взаимозависимост — вторият е този, който вече се откъсва от първия.

Непрекъснатите градове. 5

За да говоря за Пентезилея, би трябвало да опиша входа на града. Човек си представя един град със стени, който се издига от прашната равнина, представя си, че предпазливо приближава към градските врати, надзиравани от митничари, които вече поглеждат с лошо око към дисагите му. Докато не си стигнал до вратата, оставаш извън нея, после минаваш под извития фриз на една арка и се озоваваш в града, който те обгръща със своята масивност. Врязан в камък, има един план, който ще ти стане ясен, щом проследиш начупения му чертеж.

Но ако вярваш в това, грешиш — в Пентезилея всичко е различно. Напредваш с часове и не ти става ясно дали си посред града или все още извън него. Подобно на езеро с ниски брегове, което изтича в мочурища, така и Пентезилея се разлива с мили из равнината; тук избелели жилищни блокове си дават гръб един на друг сред поляни с бодлива трева, дъсчени стобори и ламаринени навеси. Понякога встрани от пътя зачестяват постройки с вяли фасади, тънки и високи или много ниски, подобно на гребен с изпочупени зъбци, сякаш сочат, че оттам нататък бримките на града се затягат. Вместо това ти вървиш и отново срещаш празни терени, после някакво предградие, потънало в ръждата на работилници и складове, едно гробище, панаир с въртележки, една кланица, навлизаш в улица със схлупени дюкяни, която се губи сред петната на проскубано поле.

Ако попиташ хората, които срещаш: „Кой път води за Пентезилея?“ — посочват наоколо си и ти не разбираш дали искат да кажат „тук“, „по-нататък“, или „обратно“.

— За града — настояваш на въпроса си.

— Ние идваме да работим тук всяка сутрин — отговарят ти някои, а други:

— Ние се връщаме тук да спим.

— Но къде е градът, в който се живее? — питаш.

— Трябва да е натам — казват и някои размахват неопределено ръка към многостенни каменни образувания на хоризонта, докато други сочат призрака на островърхи сгради зад гърба ти.

— Значи съм го подминал, без да забележа, така ли?

— Не, опитай да вървиш все напред.

Така ти продължаваш, преминавайки от едно предградие в друго, докато настъпи часът да си тръгнеш от Пентезилея. Питай кой път да хванеш, за да излезеш от града; прекосяваш наниза от покрайнини, пръснати като съсиреци в течна среда. Идва нощ, прозорците светват ту по-начесто, ту по-нарядко.

Дали в някой залив или гънка на тази нащърбена околност съществува една Пентезилея, която посетителят може да разпознае и запомни, или Пентезилея е само предградие на самата себе си със свой център във всяко предградие, отказал си се да разбереш. Въпросът, който сега започва да те човърка, е най-мъчителният: дали извън Пентезилея съществува едно извън? И ще успееш ли да излезеш от него, макар че уж се отдалечаваш от него, преминавайки от едно селение в друго?

Скритите градове. 4

Постоянни нашествия опустошавали град Теодора през многовековната му история; след всеки сразен враг се надигал друг, заплашвайки живота на населението. След като изчистили небето от кондорите, хората трябвало да се заемат с нарастващия брой змии, изтреблението на паяците благоприятствало за размножението на мухите; победата над термитите оставила града на произвола на дървесния червей. Един по един вредните за града видове отмрели. В устрема си да изтребват насекоми, влечуги и птици хората придали на Теодора изключителния образ на човешкия град, който и сега го отличава от другите градове.

Но преди това, в течение на дълги години, не било ясно дали крайната победа няма да бъде спечелена от последния животински вид, останал да оспорва на хората владението на града — мишките. Малкото оцелели от всяко поколение гризачи, което хората успявали да изтребят, раждали едно по-ожесточено потекло, неуловимо в капани и неподатливо на каквато и да било отрова. Само за няколко седмици подземията на Теодора отново се изпълвали с орди плъхове. Най-после, след едно последно клане, убийственият и находчив човешки гений взел надмощие над устойчивите жизнени навици на враговете.

Голямо гробище на животинското царство, градът се затворил обеззаразен, над последните мърши, погребани заедно с техните последни въшки и микроби. Човекът възстановил най-после реда на разстроения от самия него свят — не съществувал никакъв друг животински вид, който да смути този ред. Като спомен за изчезналата фауна, библиотеката на Теодора щяла да съхранява по своите лавици томовете на Бюфон[1] и Линей[2].

Така поне вярвали жителите на Теодора, които въобще не предполагали, че една забравена фауна се събужда от летаргия. Изолирана в течение на много ери в отдалечени скривалища, след като била свалена от власт от системата на изчезналите видове, другата фауна се връщала за живот от мазетата на библиотеката, където се пазели старопечатните книги, връхлитала със скокове от капителите и водосточните тръби, лягала върху възглавниците на спящите. Сфинксовете, грифоните, химерите, змейовете, харпиите, хидрите, еднорозите и ламите отново ставали господари на своя град.

Скритите градове. 5

Вместо да разказвам за Береника, град несправедлив, който украсява с фризове и капители механизмите на своите месомелачни машини (когато служителите в службата по излъскването на детайлите повдигат глава над перилата и се загледат в преддверията с колонади и стълбищата с широки стъпала, чувствуват, че се смаляват на ръст, запленени от толкова разкош), би трябвало да разкажа за скритата Береника, града на справедливите, които боравят с подръчни материали в сянката на вътрешните стаи на дюкяните и помещенията под стълбите, свързвайки цяла мрежа от жици, тръби, скрипци, бутала и противотежести, която се вплита, като пълзящо растение в големите зъбчати колела (щом те засекат, приглушено потракване ще предупреди, че един нов, точен механизъм управлява града); вместо да ти представя благоуханните басейни на термите, около които несправедливите от Береника редят красноречиво своите сплетни и оглеждат със собственически поглед закръглените меса на къпещите се одалиски, би трябвало да ти кажа как справедливите, винаги нащрек, за да се предпазят от доносите на клеветниците и уловките на ласкателите, се разпознават по начина на говорене, и най-вече — на произнасяне на запетайките и скобите; по нравите, които те пазят строги и неопетнени, избягвайки сложните и мрачни душевни състояния; по скромната, но вкусна кухня, която напомня за една стара, златна ера: оризова супа с керевиз, варена бакла, пържени цветове на тиквички.

От тези данни е възможно да бъде извлечена представа за бъдещата Береника, която ще те доближи до познанието на истината повече от всяко друго сегашно сведение за града. Като държиш сметка за това, което ти казвам, трябва да имаш предвид, че в семето на града на справедливите се крие на свой ред зловреден плевел — убедеността и гордостта на хората, че живеят и постъпват справедливо, дори повече от някои други, които се смятат за най-справедливи. Това им самомнение прераства в омраза, скъперничество и заяждания, а естественото желание за надмощие над несправедливите приема окраската на мания да са на тяхно място и да постъпват като тях. Така че един друг, несправедлив град, макар и различен от първия, си проправя път сред двойната обвивка на справедливата и несправедливата Береника.

След казаното, ако не искам да получиш деформирана представа, трябва да привлека вниманието ти върху едно присъщо качество на този несправедлив град, който покълнва тайно в тайния справедлив град, а това е възможното пробуждане, подобно на припряно разтваряне на прозорци, на една латентна Любов към справедливото, все още неподвластно на правила, в състояние да преустрои един град в по-справедлив от онова, което е бил, преди да стане люлка на несправедливостта. Но ако се вгледаме още по-внимателно в този нов зародиш на справедливото, ще открием в него едно петънце, което се разпростира според увеличаващия се наклон, за да наложи това, което е справедливо, чрез онова, което е несправедливо и което може би е зародишът на една огромна столица…

От разказа ми си извлякъл заключението, че истинската Береника е едно редуване на различни градове във времето, последователно справедливи и несправедливи. Но за друго исках да те предупредя: че всички бъдещи Береники вече присъствуват в този миг, съдържащи се плътно една в друга.

 

 

Атласът на Великия хан съдържа също картите на обетованите земи, посетени от мисълта, но още неоткрити и неосновани: Нова Атлантида, Утопия, Градът на слънцето, Океания, Тамое, Хармония, Ню-Ланарк, Икария.

Кублай хан пита Марко Поло:

Ти, който изследваш наоколо си и виждаш знаците, ще можеш ли да ми кажеш към какви бъднини ни тласкат попътните ветрове?

Не бих могъл да очертая на картата маршрута към тези пристанища, нито да определя датата на пристигането. Понякога ми са достатъчни една пролука, която се разтваря посред неподходящ пейзаж, проблясването на светлини в мъглата, разговорът на двама минувачи, които се срещат сред тълпата на улицата, за да си помисля, че ако тръгна оттам, ще сглобя парче по парче съвършения град, съставен от фрагменти, смесени с останалото, от мигове, отделени от интервали, от сигнали, които някой изпраща, без да знае кой ще ги приеме. Ако ти казвам, че градът, към който съм се упътил, е без продължение във времето и пространството и е разположен ту по-нагъсто, ту по-нарядко, не трябва да смяташ, че е възможно човек да престане да го търси. Може би докато разговаряме, той вече е изплувал, зареян някъде из границите на твоята империя; можеш да го откриеш, но по начина, по който ти казах.

Великият хан вече прелистваше в своя атлас картите на градовете, носещи закана и проклятие: Енох, Вавилон, Яхоо, Бутуа, Брейв Ню Уърлд. Казва:

Всичко е излишно, след като последният пристан си остава адският град, където най-накрая ни всмуква течението по все по-стесняваща се спирала.

А Поло му отговаря:

Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук — пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителството ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина — да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане — да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.

Бележки

[1] Жорж Луи Льоклер, граф Дьо Бюфон (1707–1788) — френски писател и натуралист. — Б.пр.

[2] Карл фон Линей (1707–1778) — шведски натуралист, основоположник на класификацията на растенията. — Б.пр.

Край