Итало Калвино
Невидимите градове (2)

Градовете и паметта. 5

В Маурилия канят пътника да посети града и в същото време да разгледа старите илюстровани картички, които показват как е изглеждал този град преди: същият площад с една кокошка на мястото на автобусната станция, павилионът с музикантите на мястото на надлеза, две госпожици с бели чадърчета на мястото на фабриката за експлозиви. За да не разочарова жителите, пътникът трябва да похвали града от картичките и да го предпочете пред новия, като обаче се постарае да обуздае в определени граници чувствата си на съжаление по отношение на извършените промени, да признае, че великолепието и процъфтяването на Маурилия вече като столица, сравнена с предишния провинциален град, не компенсират онази загубена прелест, на която човек може да се наслаждава единствено на старите картички, докато преди, когато Маурилия е била само един провинциален град, не е имало нищо прелестно в нея и никаква прелест не би притежавала, ако беше се запазила същата, но като столица има поне тази привлекателност, че виждайки как изглежда тя сега, човек може с носталгия да си спомни как е изглеждала преди.

Избягвайте да им споменавате, че понякога на същата земя и под същото име се редуват различни градове, раждат се и умират, без да са се познавали, без да са имали връзка помежду си. Понякога и имената на жителите остават същите, както и звученето на гласовете им, та дори и чертите на лицата им. Но боговете, които живеят под имената и над местата, са си отишли, без да кажат нищо, и на тяхно място са се загнездили богове чужденци. Излишно е да се питаме дали са по-добри или по-лоши от древните, след като помежду им не съществува никаква връзка, тъй както старите картички представят не някогашната Маурилия, а един друг град, който случайно се е казвал Маурилия, също като днешния.

Градовете и желанието. 4

В центъра на Федора, столица от сив камък, се намира дворец от метал със стъклена сфера във всяка стая. Поглеждайки вътре във всяка сфера, човек вижда един син град, който е моделът на една друга Федора. Това са формите, които градът би могъл да приеме, ако по една или друга причина не бе станал този, който виждаме. Във всяка епоха някой, гледайки Федора такава, каквато е била, си е представял как тя би станала идеалният град, но докато построявал миниатюрния си модел, Федора вече не била същата и това, което до вчера е било едно нейно възможно бъдеще, вече се превръщало в играчка, затворена в стъклена сфера.

Сега в Двореца на сферите Федора си има своя музей: всеки жител го посещава, избира града, който отговаря на желанията му, съзерцава го, представяйки си, че се оглежда в басейна с медузи, който е трябвало да събира водите на канала (ако не го бяха пресушили), че преминава, седнал под балдахина, по алеята на слоновете (сега прогонени от града), че се спуска по витата стълба на минарето (което не е получило основите, върху които да се издигне).

На картата на твоята империя, о, Велики хане, трябва да намерят място както великата Федора от камък, така и малките Федори от стъклените сфери. Не защото всички те са еднакво действителни, а защото всички са били само предполагаеми. Първата съдържа това, което е прието за необходимо, но все още не се е наложило; а другите — онова, което хората са си представяли за възможно, но миг след това са разбирали, че не е.

Градовете и знаците. 3

Ако не познава още града, който го очаква по пътя, човек се пита как ли изглеждат царският палат, казармата, театърът, пазарът. Във всеки град на империята всяка сграда е различна и разположена по различен начин, но едва-що чужденецът стига до непознатия град и хвърля поглед сред гората от пагоди, капандури и плевници, следвайки криволиците на каналите, зеленчуковите градини и бунищата, веднага различава кои са дворците на принцовете, кои са храмовете на великите жреци, коя е сградата на странноприемницата, на затвора, кой е кварталът с публичните домове. Така — казват някои — се потвърждава хипотезата, че всеки човек носи в ума си един град, съставен само от разлики, един град без фигури и форма, а конкретните градове запълват представата за необикновените градове.

Но не е така в Зое. На всяко място в този град би могъл последователно да спиш, да произвеждаш сечива, да шиеш, да трупаш златни монети, да се събличаш, да царуваш, да продаваш, да разпитваш оракули. Всеки покрив във формата на пирамида би могъл да подслонява както лазара за прокажени, така и терми на одалиски. Колкото повече пътникът обикаля, толкова повече изпитва съмнения: понеже не може да различи отделните точки на града, точките, които пази отчетливо в ума си, също се объркват. Причината е следната: ако битието във всички свои моменти отговаря напълно на себе си, тогава град Зое е място на неделимото битие. Но защо тогава е град? Коя линия разделя вътрешното от външното, трополенето на колелата от воя на вълците?

Леките градове. 2

Сега ще разкажа за град Зенобия, чиято чудатост е следната: макар построен на сухо място, градът се издига върху много високи колове, а къщите са от бамбук и цинк, с много чардаци и балкони, разположени на кокили на различна височина, свързани с вити стълби и висящи мостове, засенчени от панорамни площадки с конусовидни покриви, резервоари от варели за вода, от които стърчат ветропоказатели, макари, въдици и кранове. Никой не помни кои са били необходимостта, заповедта или желанието, подтикнали основателите на Зенобия да дадат тази форма на своя град, и затова не може да се каже дали градът е откликнал на едно или друго, добивайки днешния си вид най-вероятно чрез последователни наслоявания върху първия, вече неразгадаем проект. Но сигурното е, че всеки жител на Зенобия, запитан какво значи щастлив живот, ще говори, че си представя град като Зенобия с неговите наколни сгради и висящи стълби, може би една съвсем различна Зенобия с развети знамена и ленти, но винаги получена от комбинацията на елементите, включени в първоначалния модел.

След казаното излишно е да установяваме дали Зенобия се числи към щастливите или към нещастните градове. Безсмислено е да се търси определението на града в един от тези два вида, по-скоро трябва да го потърсим в други два: тези, които продължават да дават форма на желанията през годините и промените, и онези, при които желанията или успяват да заличат града, или биват заличени от него.

Градовете и размените. 1

На осемдесет мили, вървейки срещу източния вятър, човек стига до град Еуфемия, където търговците от седем народа се стичат при всяко равноденствие — пролетно и есенно. Лодката, която акостира тук с товар от джинджифил и памук, ще се върне с трюм, препълнен с фъстъци и маково семе, а керванът, който току-що е разтоварил чували с индийско орехче и стафиди, вече реди на самарите топове златист муселин. Но това, което кара търговците да изкачват реките и да прекосяват пустините, за да дойдат дотук, не е само размяната на стоки, същите, които могат да се намерят по всички пазари в и извън империята на Великия хан, пръснати пред краката на купувача върху същите жълти рогозки, под сянката на същите тенти против мухи, на същите намалени, лъжливи цени. В Еуфемия се идва не само за продажби и покупки, а и затова че нощем край огньовете около пазара, седнали на чували или варели или излегнати върху купчините килими, при всяка дума, която някой каже, например „вълк“, „сестра“, „скрито съкровище“, „битка“, „краста“, „любовници“, другите разказват своята история за вълци, сестри, съкровища, краста, любовници, битки. А ти знаеш, че по време на дългия път, който те очаква, когато, за да останеш буден при клатушкането на камилата или на джонката, започваш да прехвърляш един по един всичките си спомени, твоят вълк става друг вълк, сестра ти — различна, твоята битка — съвсем друга, така е при завръщането ти от Еуфемия, града, в който хората споделят спомените си при всяко равноденствие, пролетно и есенно.

… Новопристигнал и напълно несведущ по езиците на Изтока, Марко Поло не можеше да се изрази другояче, освен като вади вещи от дисагите си: барабани, солени риби, огърлици от зъби на тапир; като ги сочи с жестове, подскоци и викове на учудване и ужас и като имитира лая на чакала или бухането на бухала.

Невинаги връзките между един и друг елемент на разказа ставаха ясни на владетеля; вещите можеха да означават различни неща — един колчан, пълен със стрели, можеше да изразява или наближаваща война, или изобилен дивеч, или дюкян на оръжейник; един пясъчен часовник можеше да означава както време, което е минало или минава, така и пясък, и защо не и работилница за изработване на пясъчни часовници.

Но това, което правеше за Кублай ценен всеки факт или новина, донесена му от неговия ням пратеник, беше пространството, което оставаше наоколо им — незапълненото с думи празно пространство. Описанията на градовете, посетени от Марко Поло, имаха това качество, че човек можеше да кръжи с мисълта си сред тях, да се губи сред тях, да спира там на хладина или бързо да ги напуска.

С течение на времето думите на Марко започнаха да заместват вещите и жестовете — първоначално възклицания, отделни имена, сухи глаголи, а после откъслечни фрази, разклонена и богата реч, метафори и слова с преносен смисъл. Или чужденецът се беше научил да говори езика на хиена, или ханът — да разбира езика на чужденеца.

Но сега сякаш връзката помежду им не беше тъй щастлива, както преди: безспорно думите помагаха повече от вещите и жестовете при изброяването на най-важните неща във всяка провинция или град — паметници, пазари, нрави, фауна и флора; и все пак, когато Марко започваше да обяснява какъв е животът по ония места, ден след ден, вечер след вечер, думите започваха да му липсват и той неусетно прибягваше до жестове, правеше гримаси, пулеше очи.

Така към основните данни за всеки град, изразени с точни думи, се прибавяше немият му коментар, при което той вдигаше ръце с разперени пръсти или обръщаше длани навътре, а друг път ги поставяше косо, като острие, движейки ги напред или встрани, рязко или плавно. Помежду двамата се установи нов вид диалог: белите ръце на Великия хан, отрупани с пръстени, отговаряха със сдържани жестове на движенията на ловките мазолести ръце на търговеца. С нарастване на разбирателството помежду им ръцете почнаха да приемат трайни пози, всяка от които отговаряше на едно душевно състояние. И докато речникът на вещите се подновяваше с образците от стоки, репертоарът на немите коментари полека-лека застиваше в определени форми. И за двамата бе удоволствие да прибягват към тези коментари, защото при своите разговори повечето време оставаха мълчаливи и неподвижни.