Итало Калвино
Невидимите градове (7)

Градовете и очите. 5

След като прегази реката и мине през прохода, човек се озовава изведнъж пред град Мориана с неговите алабастрови врати, прозрачни на слънчевата светлина, с кораловите му колони, които носят фронтоните, инкрустирани със серпентини, с вилите му изцяло от стъкло, подобни на аквариуми, където плуват сенките на танцувачки със сребърни люспи под полилей във форма на медуза. Ако не пътува за първи път, човек вече знае, че градове като този имат обратна страна — достатъчно е да направи полукръг и ще види скритото лице на Мориана, — едно пространство от ръждясала ламарина, чул, дъски със стърчащи пирони, затлачени със сажди кюнци, купища тенекиени кутии, слепи зидове с избледнели надписи, изтърбушени кресла, въжета, годни единствено за бесене на някоя изгнила греда.

От единия до другия си край градът сякаш продължава в перспектива, множейки резервите си от образи, но няма плътност, състои се само от лице и опако, подобно на лист хартия с една фигура оттук и една от обратната страна, шито нито могат да се откъснат и разделят, нито да се видят едновременно.

Градовете и името. 4

Град славен, Клариса има бурна история. Няколко пъти западала и процъфтявала, тя винаги имала за модел недостижимата по блясък първоначална Клариса, в сравнение с която сегашното състояние на града често поражда нови въздишки с всеки изминал сезон.

През вековете на упадък, опустошен от чумните епидемии, смален от срутващите се гредореди, стрехи и свлачища, градът, затънал в ръжда и смет, поради нехайството или отсъствието на работна ръка отново се населявал бавно с изплувалите от мазета и бърлоги орди на оцелелите, които подобно на плъхове пъплели и гризели или като птици виели гнезда и събирали вещи оттук-оттам, за да скърпят своя дом. Обсебвали всичко, което могло да бъде изтръгнато и преместено, за да послужи за друга цел: от брокатовите завеси правели чаршафи, в мраморните погребални урни засаждали босилек, използвали откъртените прозоречни решетки от ковано желязо на гинекеите, за да изпичат котешкото месо върху огньове от инкрустирано дърво. От разпилените отломки на ненужната Клариса се издигала една оцеляла Клариса от бараки и бордеи, замърсени вади и клетки за зайци. И все пак от стария блясък на Класира почти нищо не се загубило, всичко било там, само че разположено в друг ред и пригодено не по-зле отпреди към нуждите на жителите.

След бедняшките години настъпили по-щастливи времена — разкошна Клариса-пеперуда се излюпила от парцаливата Клариса-какавида. Градът преливал от изобилието на нови материали, сгради и вещи; придошли много хора отвън; вече никой нямал нищо общо с Клариса или с предишните Клариси и колкото повече новият град заемал тържествуващо мястото и името на първоначалната Клариса, толкова по-ясно ставало, че се отдалечава от нея, че я разрушава също като плъховете и мухълът. Макар да се гордеела с разкоша си, в дъното на своето сърце новата Клариса се чувствувала чужда, несъответствуваща, узурпаторски настъпателна.

И ето че тогава отломките, оцелели от първия блясък, пригодени към по-долнопробна употреба, отново били преместени и съхранени под стъклени похлупаци, затворени в касетки, поставени върху кадифени възглавници, и то не защото можели да послужат за нещо, а защото чрез тях хората се готвели да възстановят един град, за който вече никой нищо не знаел.

Нов упадък, ново процъфтяване последвали в Клариса. Жителите и нравите се променяли многократно; останали името, местонахождението и по-нечупливите предмети. Всяка нова Клариса, компактна като живо тяло, със своите миризми и своето дихание, излагала на показ като накит онова, което оставало от старите, разчленени и мъртви Клариси. Никой не помнел кога коринтските капители увенчавали своите колони; само за един от тях се знаело, че дълги години служел за подставка на кошницата в един кокошарник, в която кокошките снасяли яйцата си, и че оттам минал в Музея на капителите наред с другите, екземпляри от колекцията. Последователният ред на епохите се загубил; останало вярването, че имало една първоначална Клариса, но и за това нямало доказателства. Капителите могли да бъдат първоначално в кокошарниците вместо в храмовете, мраморните урни — засадени първо с босилек, преди да послужат за съхранение на костите на покойниците. Със сигурност се знае само едно: известен брой предмети се изместват в известно пространство, ту затрупани от нови предмети, ту разрушавайки се безвъзвратно. Правилото е да бъдат смесвани всеки път и да се прави отново опит да бъдат подредени. Може би Клариса винаги е била само един хаос от овехтели дреболии, зле подбрани и неупотребяеми.

Градовете и мъртвите. 3

Няма град, склонен повече от Еуспазия да се наслаждава на живота и да избягва тревогите. И за да не бъде скокът от живота към смъртта тъй рязък, жителите са построили под земята идентично, копие на своя град. Изсушени така, че по скелетите да остане само жълтата кожа, труповете биват отнасяни долу, за да продължат предишните си занимания, и най-вече тези занимания, които се отличават с безгрижието си: някои трупове са разположени около наредени маси, други са замръзнали в танцови пози, трети са захапали детски тромпетчета. Под земята съществуват и всички търговии и занаяти на Еуспазия на живите или поне ония, които живите са изпълнявали повече със задоволство, отколкото с досада: посред спрелите часовници в дюкяна си часовникарят е долепил съсухреното си ухо до раздрънкан стенен часовник; бръснар сапунисва със суха четка кокалестите скули на един актьор, докато той препрочита ролята си, загледан в сценария с празните си очни кухини; момиче с усмихнат череп дои скелета на юница.

Разбира се, много са живите, които искат след смъртта си да получат по-различна участ от съдбата, която са имали приживе — некрополът е изпълнен с ловци на лъвове, мецосопрани, банкери, цигулари, херцогини, държанки, генерали. И всички те са много повече, отколкото същите в кой да е жив град.

Грижата да се съпровождат долу мъртвите и подреждат на желаното място е поверена на едно монашеско братство. Никой друг няма достъп до Еуспазия на мъртвите и всичко, което се знае за долния град, идва от монасите.

Казват, че същото братство съществувало и сред мъртвите и че то всячески помагало на живите монаси, които на свой ред щели да продължат делото си и в подземната Еуспазия. Сякаш някои от тях вече са мъртви, но продължават да сноват нагоре-надолу. Безспорно властта на това братство се чувствува силно в Еуспазия на живите.

Казват, че щом слезели, винаги намирали нещо променено в долната Еуспазия; мъртвите внасяли нововъведения в своя град — не много, но разумни, обмислени нововъведения, а не преходни прищевки. Казват, че с всяка изминала година Еуспазия на мъртвите се променяла. За да не останат назад, живите, които слушали от монасите за новостите в града на мъртвите, искали и те да получат същите. Така Еуспазия на живите започнала да подражава на своето подземно подражание.

Говори се, че това не се случвало отсега; в действителност мъртвите били ония, които построили горната Еуспазия по подобие на своя град. Казват, че в двата града-близнаци вече нямало начин да се разбере кои са живите и кои — мъртвите.

Градовете и небето. 2

От поколение на поколение в Берсабеа се предава вярването, че увиснала в небето, има друга Берсабеа, където са съсредоточени най-възвишените чувства на града, и че ако земната Берсабеа вземе за образец небесната, ще се слее в едно единно цяло с нея. Представата, захранвана от поверието, е тази на град от масивно злато, със златни панти и диамантени врати — един град-украшение с инкрустации от най-скъпоценни камъни и материали. Подвластни на това вярване, жителите на Берсабеа почитат всичко, което им напомня за техния небесен град — събират благородни метали и редки камъни, въздържат се от мимолетните слабости, изработват норми на добро поведение.

Тези жители вярват също така, че под земята съществува трета Берсабеа, находище на всичко позорно и недостойно, което притежават, затова тяхна постоянна грижа е да заличават от горната Берсабеа всяка връзка или прилика с долната й близначка. Представят си, че вместо покриви долният град има преобърнати кофи за смет, от които се сипят кори от сирене, мазни хартии, помия, остатъци от спагети, мръсни парцали. Или че мрачното естество на града е лепкаво и гъсто като катрана, който се стича от клоаките, следвайки потока на човешките вътрешности от една черна яма в друга, и се трупа най-накрая в последното подземно дъно, където расте спираловидно, образувайки сградите със завити, остри върхове на един фекален град.

Има част истина и част лъжа във вярванията, които съществуват в Берсабеа. Истина е, че на града отговарят две проекции — една небесна и една адска; но за естеството им се греши. Адът, който градът таи в дълбините си, е проектиран от най-видни архитекти, построен е с най-скъпи материали, действува безгрешно с всеки свой механизъм, украсен е с пискюли, ресни и ширити по всички тръби и стълбове.

Заета да трупа своите карати на съвършенство, Берсабеа смята за добродетел да запълва собствения си празен калъп; не знае, че единствените й моменти на щедра всеотдайност са онези, в които тя откъсва или излива част от себе си.

Освен това около Берсабеа кръжи едно небесно тяло, което блести с всичките богатства на града, съдържащи се в съкровището от изхвърлени неща — една планета, от която стърчат картофени обелки, издънени чадъри и стари чорапи, планета, искряща от стъклени паници, загубени копчета и обвивки от шоколадени бонбони, облепена с трамвайни билети, изрезки от нокти и мазоли, черупки от яйца. Този е небесният град и в неговото небе преминават комети с дълги опашки, изхвърлени да кръжат в пространството вследствие на единственото свободно и успешно действие, на което са способни жителите на Берсабеа — град, който не проявява пресметливото си скъперничество само когато отива да дриска.

Непрекъснатите градове. 1

Град Леония възпроизвежда самия себе си ежедневно: всяка сутрин населението се събужда сред чисти чаршафи, мие се с току-що разопаковани тоалетни сапуни, облича необличани домашни роби в искрящи тонове, изважда нови-новенички консерви от най-усъвършенствувани хладилници, докато слуша рекламите в стихове от най-нови модели радиоапарати.

Завити в мръсни найлонови чували, остатъците на Леония очакват по тротоарите колите за смет. И не само смачкани туби от паста за зъби, изгорели електрически крушки, вестници, кашони и друг амбалаж, но и бойлери, енциклопедии, рояли, порцеланови сервизи. Така че охолството на Леония се измерва не толкова с вещите, които всекидневно се произвеждат, продават и купуват, колкото с вещите, които всеки ден се изхвърлят, за да отстъпят място на новите — дотам, че възниква въпросът дали истинската страст на гражданите на Леония е, както казват те, да се наслаждават на новите и различни неща, или е всъщност да изхвърлят, да отстраняват от себе си, да унищожават прииждащата нечистотия. Безспорното е, че боготворят боклукчиите като ангели, а задължението им да вдигнат остатъците от предния ден е съпроводено с почтително мълчание като при обред, който вдъхва благочестие, ако, разбира се, мълчанието не е израз на нежеланието на хората да мислят за захвърлените вещи.

Никой не се пита къде боклукчиите отнасят всеки ден своя товар — явно извън града, но всяка година градът се разпростира все повече и колите за смет трябва да стигат все по-надалеч; сметта нараства внушително и купищата се извисяват, наслагват се и се разстилат във все по-широк периметър. Ето защо колкото повече се усъвършенствува способността на Леония да произвежда нови артикули, толкова повече същината на сметта се подобрява, издържа на времето и на неговите капризи, на ферментации и изгаряния, превръща се в крепост от неразрушими останки, която обкръжава града, притиска го от всички страни като планинска верига, заобикаляща плато.

Резултатът е следният: колкото повече вещи изхвърля Леония, толкова повече те се натрупват; пластовете от нейното минало се спояват в броня, която градът не може да свали. Обновявайки се ежедневно, Леония съхранява себе си в единствената окончателна форма — тази на вчерашната смет, която се трупа върху завчерашната и върху сметта от всичките й дни, години и величия.

Сметта на Леония би завладяла малко по малко света, ако отвъд най-далечния гребен на безбрежното й бунище не напираха бунищата на други градове, които също отблъскват далеч от себе си планини от отпадъци. Може би целият свят отвъд границите на Леония е покрит с кратери от смет, в центъра на всеки от които има по една столица в непрекъснато изригване. Границите между чуждите и вражески градове представляват заразни бастиони, в които отпадъците на едните и другите се подпират взаимно, надвисват едни връз други, смесват се.

Колкото повече расте тяхната височина, толкова повече надвисва опасността от срутвания — достатъчно е една консервена кутия, една стара автомобилна гума или бутилка да се търколи към Леония, и лавина от различни обувки, календари от минали години и изсъхнали букети потапя града в собственото му минало, което той напразно се е опитвал да отхвърли — минало, смесено с това на съседните градове, очистили се най-после от своята смет. Един катаклизъм ще изравни отвратителната планинска верига, ще заличи всяка следа от града, нагизден сега винаги с нова премяна. Близките градове вече са готови да изравнят терена с валяци, да се разпрострат върху новата територия, да нараснат, да изтикат надалеч новите бунища.

Марко Поло: … Може би терасите на тази градина гледат само към езерото на нашата мисъл…

Кублай хан: … и колкото далеч да ни отвеждат изстраданите дела на пълководци и търговци, и двамата таим в себе си тази мълчалива сянка, този разговор на пресекулки, тази винаги еднаква вечер.

Марко Поло: Освен ако не приемем обратната хипотеза: че ония, които се трудят по укрепленията и пристанищата, съществуват само защото ние двамата, затворени сред тези, бамбукови огради, неподвижни открай време, мислим за тях.

Кублай хан: Че не съществуват тежкият труд, крясъците, раните, вонята, че на света е само тази азалия.

Марко Поло: Че носачите, каменоделците, метачите, готвачките, които чистят вътрешностите на пилетата, перачките, наведени над камъка, майките, които разбъркват ориза, докато кърмят, съществуват само защото мислим за тях.

Кублай хан: Истина е, че аз никога не мисля за тях.

Марко Поло: Тогава не съществуват.

Кублай хан: Струва ми се, че такова предположение не е в наш интерес. Без тях никога не бихме могли да се люлеем, свити като пашкули в хамаците си.

Марко Поло: Тогава трябва да изключим тази хипотеза. Следователно е вярна другата: че съществуват те, а не ние.

Кублай хан: Нали доказахме, че ако ни е имало, нямаше да ни има.

Марко Поло: Така е, ето че ни има.