Итало Калвино
Невидимите градове (8)

Градовете и името. 5

Ирена е град, който човек вижда веднага зад платото в часа, когато пламват светлините и в бистрия въздух там, в дъното, се очертава картата на града и се вижда къде той става по-гъст от множеството прозорци, къде се разредява в едва осветени улички, къде струпва сенки на градини, къде издига кули със сигнал ни огньове. И ако вечерта е мъглива, меката светлина нараства като млечна гъба край малките морски заливи.

Пътниците по платото, овчарите, които водят стадата, птичарите, които наглеждат мрежите, отшелниците, които берат цикория, всички гледат надолу и говорят за Ирена. Вятърът донася понякога далечна музика от тъпани и тръби, пукота на празнични ракети; а понякога — тракане на картечница, избухване на барутен погреб в пожълтялото от пожарите на гражданската война небе. Ония, които гледат отгоре, правят предположения какво може да се е случило в града и се питат дали е добре или зле човек да е по този час в Ирена. Не че имат намерение да отидат там, пък и пътищата, които се спускат към долината, са лоши, но Ирена привлича погледите и мислите на ония, дето са нависоко.

Сега Кублай очаква, че Марко ще му разкаже как изглежда Ирена отвътре. Но Марко не може той не е успял да разбере какъв е градът, който ония от платото наричат Ирена; впрочем това няма голямо значение, защото, ако човек наблюдавал отвътре града, той би изглеждал съвсем друг. Ирена е името на град, видян отдалеч, доближи ли го човек, той се променя.

Един е градът за оня, който минава, без да влезе в него; друг е за този, който е в негов плен и не може да излезе. Един е градът, в който пристигаме за първи път, друг — градът, който напускаме, за да не се завърнем повече в него. Всеки един от тях заслужава различно име. Може би вече съм говорил за Ирена под други имена, а може би винаги съм говорил само за Ирена.

Градовете и мъртвите. 4

Това, по което Арджия се различава от другите градове, е, че вместо въздух има пръст. Улиците й са напълно затрупани, стаите са пълни с глина до таваните, на стълбите се опират други, преобърнати стълби, над покривите на къщите лежат пластове скален насип, като облачно небе. Дали жителите могат да се движат из града, разширявайки подземните ходове на червеите и пукнатините, образувани от корените, не знаем; влагата просмуква телата и им оставя малко сили, а толкова е тъмно, че им е по-удобно да стоят неподвижни и излегнати.

Отгоре нищо не се вижда от Арджия. Някои казват: „Там долу е“, и трябва да им се вярва. Местността е пуста, но нощем, ако човек постави ухо на земята, понякога чува да се затръшва врата.

Градовете и небето. 3

Който пристигне в Текла, вижда малко от града зад плътните стобори, зад защитните платна от чул, зад скелетата, металните арматури, увесените на въжета или придържани от триножници дървени мостове, зад витите стълби и решетъчните конструкции. На въпроса „Защо строителството на Текла трае тъй дълго?“ жителите, без да престават да издигат кофи, да спускат отвеси, да размахват нагоре-надолу дълги четки, отговарят: „За да не започне разрушението.“ А ако ги попитате дали се страхуват, че като свалят скелетата, градът ще почне да се руши и ще се разбие на парчета, добавят бързешком, полугласно: „Не само градът.“

Недоволен от отговорите, някой може да надникне през процепа на дървената ограда — той ще види кранове, които теглят нагоре други кранове, панели, които облицоват други панели, греди, които подпират други греди.

— Какъв смисъл има вашето строителство? — пита човекът. — Каква е целта на един град в строеж, ако не самият град? Къде ви е планът, проектът, по който работите?

— Ще ти го покажем веднага щом свърши денят, сега не можем да прекъсваме — отговарят.

На залез-слънце работата спира. Над строежа пада нощ. Звездна нощ.

— Ето проекта — казват.

Непрекъснатите градове. 2

Ако, приземявайки се в Труде, не бях прочел името на града, изписано с големи букви, щях да си мисля, че съм пристигнал на същото летище, от което съм заминал. Предградията, през които ме преведоха, не бяха по-различни от предишните, които имаха жълтеникави и зеленикави къщи. Следвайки същите стрелки, аз се движех по същите алеи и същите площади. Улиците на центъра излагаха на показ стоки, амбалажи и фирми, които не се различаваха по нищо от другите. Идвах за първи път в Труде, но вече познавах хотела, в който попаднах случайно; вече бях чул и разговарял с продавачи и купувачи на железария; други дни, еднакви с онези, бяха изминали, докато гледах през същите чаши същите поклащащи се бедра.

Защо да идвам в Труде, питах се. И вече бях готов да си тръгна отново.

— Можеш отново да отлетиш, когато поискаш — казаха ми. — Но ще стигнеш до друга Труде, досущ еднаква с тази; светът е покрит от една-единствена Труде, която няма начало и край, мени се само името на летището.

Скритите градове. 1

Който върви с лупа и внимателно се вглежда, може да намери някъде в Олинда една точка, не по-голяма от главичката на карфица. Погледната под лупа, в тази точка се виждат антени, покриви, капандури, градини, басейни, лозунги по дължината на улиците, павилиони по площадите, хиподрум. Тази точка не остава никога на едно място — след година човек може да я намери голяма колкото половин лимон, после колкото гъба масловка, после колкото супена чиния. И ето че става град с естествена големина, обхванат от предишния град — един нов град, който си проправя място сред предишния, изтиквайки го навън.

Безспорно Олинда не е единственият град, който расте в концентрични кръгове подобно на стволовете на дърветата, които всяка година увеличават окръжността си с един слой. Но при другите градове остава по средата, тесният кръг на някогашните стени, от които стърчат охлузени камбанарии, керемидени покриви, кубета, докато новите квартали се разливат наоколо като разпасан колан. Не е така в Олинда; там старите стени се разширяват, мъкнейки със себе си някогашните квартали, които, нараснали, запазват съразмерността си върху една по-просторна площ в края на града. Те заобикалят не толкова старите квартали, също нараснали по периметър и изтънели, за да отстъпят място на по-скорошните, който напират отвътре; и така нататък до сърцевината на града — една съвсем нова Олинда, която в смалените си размери запазва чертите и притока на сокове от първоначалната Олинда и на всички Олинди, поникнали една след друга. А в най-вътрешния кръг вече никнат — но е трудно да бъдат различени — бъдещата Олинда и онези, които ще израснат впоследствие.

… Великият хан се опитваше да се отъждестви с играта, но сега му убягваше отговорът на въпроса защо хората играят шах. Целта на всяка партия е една победа или една загуба. Но на какво? Какъв беше истинският залог? При положението „мат“ под отместения от ръката на победителя цар остава едно черно или едно бяло квадратче. В желанието си да свали обвивката на своите завоевания, за да остане същността им, Кублай хан бе стигнал до крайната операция: окончателното завоевание, за което многообразните съкровища на империята не бяха нищо друго, освен измамливи обвивки, се свеждаше до една излъскана дървена черна или бяла плочка.

Тогава Марко Поло рече:

— Господарю, твоята шахматна дъска е инкрустация от дървета, абанос и клен. Квадратчето, на което се спира възвишеният ти поглед, е било отсечено от ствол, израснал през сушава година. Виждаш ли как са разположени жилките? Тук откриваме едва забележим чеп — една пъпка, която се е опитала да разцъфне в ранен пролетен ден, но е била възпряна от нощната слана.

До този момент Великият хан не си бе дал сметка, че чужденецът може най-сетне да се изразява свободно на неговия език, но не това го изненадваше.

— Ето една по-дълбока пора, може би гнездо на ларва, не, на дървесен червей, който би продължил да дълбае, не, по-скоро — на гъсеница, която е наяла листата и по тази причина дървото е било белязано за отсичане… Този край бил одялкан от длетото на дърводелеца, за да прилепне до съседната, по-изпъкнала плочка…

Множеството неща, които можеха да се прочетат в едно късче гладко дърво, потискаха Кублай; Марко Поло вече му бе разказал за абаносовите гори, за саловете от дънери, които се спускат по реките, за пристаните, за жените по прозорците…