Итало Калвино
Невидимите градове (3)

Градовете и желанието. 5

Оттам, след седем дни и седем нощи, човек пристига в Зобеида, бял град, изложен на лунната светлина, чиито улици се въртят около себе си като в кълбо. За неговото създаване се разказва следното: хора от различни народи имали общ сън — видели в гръб една жена да тича в нощта през непознат град, с дълги коси, гола. Сънували, че я преследват. Гонили я, гонили я, накрая я загубили. След съня отишли да търсят онзи град. Не го намерили, но намерили друг и решили да построят град като в съня си. При разположението на улиците всеки повторил изминатия от него път по време на преследванията; в точката, където загубил следите на бегълката, всеки разположил пространствата и стените не както били в съня му, за да не може жената да му убегне.

Такъв бил градът Зобеида, в който всички се установили, очаквайки някоя нощ да се повтори онази сцена. Никой не видял повече тази жена, нито насън, нито наяве. Улиците на града били тези, по които всеки ден отивали на работа, и нямали нищо общо с улиците, по които преследвали жената насън. Впрочем с времето и сънят бил забравен.

Други хора, сънували същия сън, пристигнали от чужди страни и в град Зобеида разпознали нещо от присънилите им се улици, затова се заели да променят местата на колонади и стълби, за да заприличат те повече на пътя на преследваната жена и за да я заловят в точката, където някога изчезнала.

Първите заселници не разбирали какво привлича тия хора в Зобеида, в този грозен град, в този капан.

Градовете и знаците. 4

Измежду всички различия в езиците, на които пътникът се натъква в далечните земи, ни едно не може да се сравни с онова, което го очаква в град Ипация, защото то не се отнася до думите, а до нещата. Влязох в Ипация една сутрин. Магнолиева градина се оглеждаше в сини лагуни, а аз вървях сред живите плетове, убеден, че ще срещна красиви и млади жени да се къпят, но на дъното на водата видях раците да ръфат очите на самоубийки с камък, вързан на шията, и позеленели от водораслите коси.

Почувствувах се измамен и реших да потърся справедливост от султана. Изкачих порфирените стълбища на двореца с най-високите кубета, прекосих шест двора с водоскоци от порцелан. Залата по средата бе запречена от желязна решетка. Каторжници с черни вериги на краката изнасяха базалтови скали от една подземна кариера.

Не ми оставаше нищо друго, освен да разпитам философите. Влязох в голямата библиотека, зареях се сред лавиците, огънати под тежестта на подвързаните пергаменти, проследих по азбучен ред изчезнали азбуки, нагоре-надолу по коридори, стълбички и мостчета. В най-отдалечения кабинет с папируси; сред облак дим, съзрях оглупелите очи на младеж, изтегнат на рогозка и впил устни в лула с опий.

— Къде е мъдрецът? — попитах, а младежът посочи извън прозореца. Там имаше градина за детски игри: кегли, люлки, пумпали. Философът стоеше сред поляната. Каза:

— Знаците образуват един език, но не този, който смяташ, че познаваш.

Разбрах, че трябва да се освободя от образите, които досега ми бяха известявали търсените от мен неща; едва тогава щях да разгадая езика на Ипация.

Сега ми стига да чуя цвиленето на конете и плясъка на камшиците, за да ме побие любовна тръпка: в Ипация трябва да влезеш в конюшните и манежите, за да срещнеш красивите жени, които яздят с голи бедра и кончове на прасците и щом приближи някой чужденец, повалят го върху купчините слама и стърготини, притискайки го с яките си гърди.

А когато душата ми не търси друга храна и стимул, освен музиката, зная, че трябва да я подиря в гробищата; тук свирачите се крият в гробовете и си пригласят с флейти и арфи.

Разбира се, и в Ипация ще дойде ден, в който единственото ми желание ще е да отпътувам. Зная, че трябва не да сляза на пристанището, а да се кача на най-високия връх на крепостта и да чакам оттам да мине някой кораб. Но дали някога ще мине? Няма език, който да не е измамен.

Леките градове. 3

Дали Армила изглежда така, защото е недовършена или разрушена, дали причината е в някаква магия или в нечия прищявка, това не зная. Истина е, че градът няма стени, тавани и подове — няма нищо, с което да наподобява град, освен водопроводните инсталации, които се издигат отвесно там, където би трябвало да има къщи, и се разклоняват там, където би трябвало да са етажите — цяла гора от тръби, които завършват с кранчета, душове, сифони, казанчета. На фона на небето се белеят умивалник, вана или друг фаянс като късно зреещи плодове, увиснали по клоните. Човек би казал, че водопроводчиците са си свършили работата, преди да дойдат зидарите, или че яките им инсталации са издържали единствени на катастрофа, земетресение или на термитите.

Напусната преди или след като е била заселена, Армила не може да се нарече безлюдна. Всеки час, повдигне ли човек очи към водопроводните тръби, нерядко забелязва една или повече не особено високи млади жени, които се изтягат във ваните, протягат се под душовете, висящи в празното пространство, обливат се, подсушават се, парфюмират се или решат дългите си коси пред огледалата. Разпръснатите струи на душовете, кранчетата, водоскоците и пяната по сюнгерите блестят на слънцето.

Обяснението, до което стигнах, е следното: нимфите и наядите са станали господарки на водните струи във водопроводните тръби на Армила. Навикнали да изкачват подземните артерии, им е било лесно да нахлуят в новото водно царство, да бликнат от размножени извори, да открият нови огледала, нови игри, нови начини за наслада във водата. Може би именно нахлуването им е прогонило хората, а може би хората са построили Армила като обетен дар, за да спечелят благоволението на обидените от посегателството над водите им нимфи. Така или иначе, сега тези женички изглеждат доволни — сутрин човек може да ги чуе да пеят.

Градовете и размените. 2

В Хлое, град голям, хората, които минават по улиците, не се познават. Поглеждат се и си представят хиляди неща един за друг, представят си срещите, които биха могли да имат, разговорите, изненадите, ласките и хапливите думи, които биха разменили помежду си. Но никой не поздравява другия, погледите им се кръстосват за миг и веднага се отместват, търсят други погледи, не спират.

Минава момиче, което върти чадърче, облегнато на рамото й, но и закръглените си бедра. Минава някаква жена, облечена в черно, чиито години личат; очите й под воала са неспокойни, устните й тръпнат. Минават татуиран гигант, млад мъж с бели коси, жена-джудже, две близначки, облечени в кораловочервени рокли. Помежду им протича нещо, те си разменят погледи като линии, които свързват една фигура с друга, рисувайки стрели, звезди, триъгълници, докато накрая всички комбинации изглеждат изчерпани за миг и други действуващи лица влизат на сцената: слепец с гепард на верижка, куртизанка с ветрило от щраусови пера, изящен юноша, грамадно женище. Така тези, които случайно се оказват заедно под портика, за да се скрият от дъжда, или се тълпят под брезента на пазарището, както и онези, които спират да послушат духовата музика на площада, изживяват срещи, прелъстявания, съвкупления, оргии, без да си разменят нито дума, без да се докоснат с пръст, без дори да вдигнат очи.

Едно похотливо трептение движи непрекъснато Хлое, най-непорочния измежду градовете. Ако мъжете и жените решат да изживеят наяве мечтите си, всеки блян ще добие лице, от което ще тръгне една история на преследвания, преструвки, недоразумения, сблъсъци, надмощия, и въртележката на въображението ще спре.

Градовете и очите. 1

Древните построили Валдрада на брега на едно езеро; къщите й са с веранди, разположени една връз друга, а високите улици, чиито парапети са с формата на балюстради, надвисват над водата. Затова, пристигайки, пътникът вижда два града — един, издигнат над езерото, и друг, отразен, с обърнат образ. Няма нещо, което да съществува или да се случи в едната Валдрада, и другата Валдрада да не повтори, защото градът е построен така, че всяка от точките му да се отразява от неговото огледало, това долу, във водата; Валдрада съдържа не само вдлъбнатините и издатините на фасадите, които се издигат над езерото, но и вътрешността на стаите с подовете и таваните, перспективата на коридорите, огледалата на шкафовете.

Жителите на Валдрада знаят, че всичките техни постъпки са едновременно постъпка и нейният огледален образ, който включва особеното достойнство на образите, и това им съзнание пречи да се отдават дори за миг на случайността и на забравата. Даже когато любовниците притискат едно в друго голите си тела, търсейки повече наслада, даже когато убийците забиват ножа в черните вратни вени и колкото по-гъста кръв блика, толкова по-дълбоко забиват острието, плъзгащо се между сухожилията, не тяхното съвкупление или зверско избиване има значение, а съвкуплението или зверското избиване на бистрите и студени образи в огледалото на водата.

Сега огледалото ту увеличава, ту отрича стойността на нещата. Не всичко, което изглежда със стойност извън огледалото, се запазва, когато бъде отразено. Двата града-близнаци не са еднакви, защото нищо от онова, което съществува или се случва във Валдрада, не е симетрично — на всяко лице или жест отговаря точно обратно лице или жест в огледалото. Двете Валдради живеят всяка за себе си, като се гледат непрекъснато в очите, но не се обичат.

Великият хан е сънувал град и го описва на Марко Поло.

— Пристанището е изложено на север, на сянка. Крайбрежните улици се издигат високо над черната вода, която се блъска във вълноломите; от тях слизат хлъзгави каменни стъпала, покрити с водорасли. Намазани с катран лодки очакват долу пътниците, които се бавят на пристана, сбогувайки се със семействата си. Разделите се извършват мълчаливо, но през сълзи. Студено е, главите на всички са увити в шалове. Едно повикване на лодкаря прекъсва протаканията; докато лодката се отдалечава, пътникът се сгушва на носа, загледан към останалите на брега, чиито очертания вече не се различават. Мъгливо е, когато лодката доближава до един закотвен кораб; по стълбицата се изкачва смалена фигура, изчезва; чува се скърцането на ръждясалата верига, която стърже о клюза. Останалите се надвесват от площадките над кея, за да проследят с очи кораба, докато той не завие зад носа; размахват за последен път един бял парцал.

— Потегляй на път, изследвай всички брегове и потърси този град — казва ханът на Марко Поло. — После се върни да ми кажеш дали сънят ми отговаря на истината.

— Прости ми, господарю, няма съмнение, че рано или късно ще отплавам от онзи кей — казва Марко Поло, — но няма да се върна, за да ти докладвам. Градът съществува и крие една проста тайна: познава само заминавания, не и завръщания.