Итало Калвино
Невидимите градове (5)

Леките градове. 5

Ако искаш да ми вярваш, добре. Сега ще ти кажа как е построена Отавия, градът-паяжина. Има една пропаст между две стръмни планини; градът виси над празното пространство, вързан за двата върха с въжета, вериги и висящи мостове. Хората вървят по дървените траверси, вкопчени в конопените палки, като внимават кракът им да не пропадне в процепите. Отдолу зее бездна, дълбока стотици метри, а по дъното й лазят облаци.

Основата на този град е мрежата, която го поддържа и служи за преминаване. Всичко останало, вместо да се издига нагоре, виси надолу — въжени стълби, хамаци, къщи във формата на чувал, закачалки, тераси, подобни на космически станции, мехове с вода, газови канюли, въртящи се шишове, кошници, окачени на канапи, товарни асансьори, душове, трапеци и халки за игра, въжени линии, полилеи, саксии с висящи растения.

Увиснал над пропастта, животът в Отавия не е така несигурен, както в други градове. Хората знаят, че повече от това мрежата не издържа.

Градовете и размените. 4

За да изразят отношенията, които ръководят живота на град Ерзилия, жителите му опъват телове между ъглите на къщите, бели, черни или черно-бели в зависимост от това дали указват роднинска връзка, размяна, власт, представителство. Когато теловете станат толкова много, че не може да се премине през тях, жителите разглобяват къщите и си отиват; остават само теловете и стърчащите стълбове.

Разположили покъщнината си по склона на планината, бежанците от Ерзилия гледат кръстосаните телове, опънати на стълбовете, щръкнали из равнината. Това все още е град Ерзилия, а те са нищо.

Изграждат другаде Ерзилия. Изплитат с телове подобна фигура, която им се ще да е по-сложна и същевременно по-правилна от другата. После я изоставят и пренасят себе си и къщите още по-далеч.

Така, пътувайки из територията на Ерзилия, срещаш развалините на изоставените градове, лишени от трайни стени, без костите на мъртъвците, които вятърът да разпилява; срещаш само плетеницата от обърканите отношения, които търсят някаква форма.

Градовете и очите. 3

След като е вървял седем дни през гориста местност, оня, който се е запътил за Баучи, не вижда града, макар да е пристигнал в него. Градът се държи на тънки кокили, които се издигат от земята на голямо разстояние помежду си и се губят някъде над облаците. Тънки стълбици водят нагоре. Жителите рядко се появяват на земята — горе разполагат с всичко необходимо и предпочитат да не слизат. Ни една част от града не докосва земята, освен дългите фламингови крака, на които той се крепи, и мрежестата му издължена сянка, която ляга върху шумата.

Съществуват три предположения по отношение на жителите на Баучи: че мразят Земята; че я тачат дотам, че избягват да я докосват; че я обичат както всички преди тях. Затова с насочени надолу бинокли и далекогледи неуморно я оглеждат, лист по лист, камък по камък, мравка по мравка, съзерцавайки захласнати собственото си отсъствие.

Градовете и името. 2

Два вида богове закрилят град Леандра. И едните, и другите са толкова дребни и тъй много, че не могат да бъдат изброени. Едните стоят по вратите на къщите, отвътре, близо до закачалката и мястото, отредено за чадъри; при преместване на семейството в нов дом те го следват и се настаняват в новото жилище още щом, предадат ключа на собствениците. Другите богове се настаняват в кухнята и обикновено се крият под тенджерите, в свода на огнището или в килерчето с метлите; те са част от къщата и когато семейството, което я е обитавало, си отиде, те остават с новите наематели. Може би са били там още когато къщата не е съществувала, сред треволяка на строителната площ, скрити в ръждясала консервена кутия; ако разрушат къщата и на нейно място построят кооперация за петдесет семейства, човек ги открива пак там, размножени, в кухните на апартаментите. За да ги различаваме, ще наречем едните „пенати“, а другите „лари“^[1].

Не е казано, че в един дом ларите съжителствуват само с лари или пенатите — само с пенати. Те си правят посещения, разхождат се заедно по гипсовите корнизи, по тръбите на радиаторите, коментират събитията в семейството, лесно стигат до свади, но могат да живеят в разбирателство с години; поели в редици, те трудно се различават едни от други. Ларите са виждали как пенати с различен произход и навици преминават през техните стени, а пенатите често е трябвало да си отварят място с лакти сред надменни лари от прочути, рушащи се дворци или с лари от тенекиени бараки, докачливи и недоверчиви.

Истинската същност на Леандра е повод за безкрайни спорове. Пенатите смятат, че те са душата на града, макар да са пристигнали тук миналата година, и че ще отнесат със себе си Леандра, когато се изселят. Ларите считат пенатите за временни гости, неудобни, нахални; смятат, че истинската Леандра е тяхната и че тя дава облик на всичко, което съдържа Леандра, тъй като е била там, преди още ония натрапници да пристигнат, и ще остане след тяхното заминаване.

Общото помежду им е следното: за всичко, което става в семейството или в града; винаги намират какво да добавят — пенатите, позовавайки се на старите, прадядовците, и на пралелите от някогашните семейства; ларите пък, изтъквайки какъв е бил животът, преди някои да го опошлят. Но не е казано, че живеят само със спомени. Споделят си предвиждания какво ще стане с децата, като пораснат (пенатите), какво би станало с тази къща или онзи район (ларите), ако биха били в добри ръце, вслуша ли се човек, особено нощем, ще чуе от къщите да долита напрегнат говор, надвиквания, размяна на хапливи забележки, избухвания, сподавен ироничен смях.

Градовете и мъртвите. 1

Винаги когато човек навлезе в площада на Мелания, се озовава посред нечий разговор: войникът самохвалко и паразитът срещат на излизане от една врата младия прахосник и проститутката; бащата скъперник отправя последни заръки към влюбената си дъщеря от прага на вратата, но е прекъснат от глупавия слуга, тръгнал да занесе една бележка на сводницата. Ако човек се върне в Мелания след години, натъква се на същия разговор, който все още продължава; междувременно паразитът, сводницата и бащата скъперник са умрели, но войникът самохвалко, влюбената дъщеря и глупавият слуга са заели мястото им или са заместени на свой ред от лицемера, клюкарката и астролога.

Населението на Мелания се подновява — разговарящите измират един по един, но през това време се раждат ония, които ще заемат на свой ред място в разговора, кой отчасти, кой изцяло. Щом някой смени ролята си или напусне площада завинаги, или пък се яви там за първи път, извършват се верижни промени, при което всички роли се разпределят отново; но междувременно духовитото слугинче продължава да отвръща на разгневения старик, лихварят — да преследва обеднелия младеж, дойката — да утешава доведената дъщеря, макар никой от тях да не е съхранил очите и гласа, които е имал в предишната сцена.

Понякога се случва един и същи събеседник да изнася две или повече роли: тиранин, благодетел, вестител; или една роля да бъде раздвоена, размножена, възложена на сто, на хиляда жители на Мелания: три хиляди в ролята на лицемера, тридесет хиляди в тази на паразита, сто хиляди в ролята на синове на свалени крале, очакващи признание.

С течение на времето и ролите вече не са точно същите като предишните; безспорно действието, което те пораждат посредством интриги и изненадващи обрати, води до известна развръзка, към която то продължава да се доближава дори когато кълбото се заплита и му пречи да нарасне. Който нееднократно и последователно спира на площада, може да чуе как с всяко изминало действие диалогът се променя, но жителите на Мелания имат твърде кратък живот, за да установят това.

Марко Поло описва един мост камък по камък.

— А кой е камъкът, който държи моста? — пита Кублай хан.

— Мостът не се държи на тоя или оня камък, а на линията на свода, която те образуват — отвръща Марко.

Кублай хан млъква и се замисля. После добавя:

— Защо ми говориш за камъните? Интересува ме само сводът.

Марко отговаря:

— Няма свод без камъни.