Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (7)

Отмъщението или заслуженият урок, който получава Мишел

Мина седмица, откакто корабът напусна българското пристанище. Времето все така беше ясно и морето огледално тихо. Нашата „Олимпия“ — така се казваше параходът — доста старичка, не развиваше голяма скорост. Изглежда капитанът нямаше бърза работа. Той беше много добър към нас. Прати ни да помагаме в кухнята. Всеки ден миехме цяла купчина чинии, търкахме пода, режехме лук, чистехме ориз и вършехме още много други дребни работи. Ала това не ни тежеше. През летните ваканции винаги работехме по нещо, за да изкараме малко пари за учебници.

Сприятелихме се с двама души — негърчето Дуду и моряка Франсоа. От тях научихме някоя и друга френска дума и криво-ляво — къде с уста, къде с ръце — започнахме да се оправяме с езика. Дуду вземаше лъжица, чиния, обувка, морков, яйце, казваше как се нарича на френски и ние повтаряхме след него. Но дори и Минчо си призна, че този език е страшно труден. Франсоа освен на френски ни учеше на нещо още по-важно за нас — бокс. По-рано той бил боксьор и ни обучаваше по всички правила. С нетърпение чаках часа на разплата, в който щях да отмъстя за Минчо. Не му казвах — това беше моя тайна. Исках да види какъв верен приятел съм му, макар че вече и сам той щеше да си разчисти сметките с Мишел. Не ни оставаше много време за тренировки — в кухнята винаги ни чакаха куп мръсни чинии. Затова пък старият негър, бащата на Дуду, беше много мил с нас. Щом в кухнята ставаше много горещо, пращаше ни да се разхладим на палубата и ни даваше да ядем от най-хубавите гозби колкото си искаме. От тази силна храна и всекидневните тренировки усещах как мускулите ми заякват, вече умеех да избегна насочения към лицето ми юмрук и да нанеса своето „кроше“ или „оперкут“.

Една сутрин осъмнахме в малко пристанище, претъпкано с лодки и гемии. Франсоа ни каза, че парчето земя насреща е някакъв гръцки остров. Корабът престоя три дни, но нас не ни пуснаха да слезем на брега. Пък и доколкото се виждаше от палубата, там нямаше нищо интересно. Хората, които товареха на кораба бурета с маслини, бяха по-окъсани и от нашите хамали. Тук дори не видях нито един едър и силен, с големи мускули, каквито се срещаха на нашето пристанище. Наоколо ужасно миришеше на развалена риба, понякога ми се повдигаше и аз тичах на другия борд, откъм морето.

След закуска Мишел важно се разхождаше по грапавия кей на мръсното пристанище. Виждах го как се перчи пред бедните рибари с новите си дрехи. Веднъж с него излезе и сестричката му Роза. С розовата рокля и белите обущенца тя приличаше на скъпа чуждестранна кукла, каквато имаше на витрината на най-хубавия магазин в нашия град. „Нека се разхождат — утешавах се, — аз пък ще тренирам.“ И ние с Минчо се боксирахме през всичкото свободно време. (Повечето моряци слизаха да се хранят в градчето и купчината на нечистите чинии през тези три дни не беше голяма.) Понякога така се увличахме, че още в първия „рунд“ съдията, морякът Франсоа, обявяваше мача за свършен. Франсоа ни учеше как да си пазим лицата и обясняваше, че е много важно пръв да нанесеш удара, да смутиш противника. Точно тъй постъпи Мишел, когато се сби с Минчо. Пръв нападна и докато Минчо се опомни, обсипа го с удари, разкървави му носа, смути го и взе надмощие.

Преди да напуснем гръцкия остров, научихме една много голяма и радостна новина. Капитанът получил нареждане да отпътува за Александрия — световно египетско пристанище на Средиземно море. Капитанът щял да ни предаде там на българския консул.

Това се казва късмет! Да попаднем направо в Африка, закъдето всички деца мечтаеха да избягат! Неслучайно в махалата се чудеха на нечувания ми късмет. На „ези-тура“ винаги печелех, и от съседните улици знаеха, че късметът ми никога не ме напуска. Ето и сега — отивах в Африка — царството на лъвовете и крокодилите. С Минчо решихме, щом корабът пристигне в Александрия, да се измъкнем незабелязано и при първия удобен случай да заминем с някоя експедиция за джунглите. Не бяхме тръгнали чак от България, за да ни предадат в ръцете на някакъв си консул.

Параходът натовари буретата с маслини и потегли с курс право на юг — към Африка. Франсоа ни обясни, че след четири-пет дни ще бъдем в Египет.

Сега повече от всякога дните ни изглеждаха безкрайно дълги, скучни и уморителни. До смърт ни омръзна еднообразният пейзаж на синьо-зеленото море, купищата мръсни чинии, та дори сивите чайки, които летяха над кораба. Поне да ни връхлетеше някоя силна буря, да видим океански вълни, високи колкото хълмове, описани в толкова приключенски романи, а то морето все си беше спокойно и гладко като в пристанищен басейн.

„Ах, веднъж да пристигнем в Африка…“ — мечтаех си аз, докато чистех в горещата кухня ориз или бакла.

От гръцкото пристанище на парахода се качи нов пътник — висок слаб англичанин с необикновено червено лице. Кръстих го Червения Джо — като героя от една пиратска книга, която четох през новогодишната ваканция. Оня от книгата беше най-големият морски разбойник на Южните морета, кръвожаден и жесток, нападаше и плячкосваше корабите на испанския крал. Този от френския параход „Олимпия“ не приличаше на пират, но и в него имаше нещо загадъчно. Вечер до късно се разхождаше из кораба, мълчалив и безшумен като призрак. Не го чух нито веднъж да проговори. През деня не излизаше от каютата си. Веднъж надникнах през прозорчето: Червеният Джо внимателно разглеждаше някаква географска карта, разгърната върху тясното легло. Представих си как краката му стърчат извън леглото, защото Червеният Джо беше дълъг като върлина. Какво ли разучаваше по тая карта? Може би и той бе тръгнал за африканските джунгли да лови диви зверове? Други събития обаче отвлякоха вниманието ми от него.

Една сутрин видях Мишел на кърмата. До него стоеше Роза с къси сини панталонки като на момче и бяла блузка. Важно изпъчил гърди, Мишел наблюдаваше хоризонта с огромен черен бинокъл. Роза нетърпеливо протягаше ръце — и тя искаше да погледа.

Реших: сега или никога! (Девизът на нашата банда в махалата.) Не биваше да изпускам този случай. Тъкмо и Роза щеше да узнае колко съм смел, силен и как добре умея да се боксирам.

Минчо чистеше последната купчина ориз и след малко също щеше да излезе от кухнята. Трима моряка, изплъзнали се от строгото око на боцмана, се шляеха без работа на палубата.

Пъхнах ръце в джобовете си и с най-безгрижен вид, като се правех, че не забелязвам Мишел, аз се качих на кърмата. Той свали за миг бинокъла от очите си, учуден от дързостта ми и изкриви устни в подигравателна усмивка. Роза ме погледна с любопитство и кимна глава за поздрав. Тогава аз се престраших, отидох при нея и протегнах ръка.

— Бонжур, Роза! — нарочно извиках високо, за да чуе брат й.

Тя сложи ръчичката си в моята голяма, загрубяла ръка и изчурулика:

— Бон матен, Любо!

— Охо, тя вече знае името ми! — едва не подскочих от радост.

Но нямах време да подскачам. Някой грубо ме удари по ръката. Беше Мишел. Подаде бинокъла на сестричката си и ме изгледа предизвикателно, все едно че казва: „Разкарай се, докато не съм ти счупил носа!“.

— Мишел! — извика умоляващо Роза.

— Няма да си вървя! — отвърнах аз троснато на български и свих юмруци.

— Искаш да се биеш? Много добре! — повече по израза на лицето му се досещах какво говори.

Той пристъпи напред и вдигна юмруци.

Престорих се на разколебан, уплашен, но дебнех всяко негово движение.

— Давам ти една секунда, после…

Не дочаках да свърши. Помнех съвета на Франсоа — винаги започвай пръв — и силно го ударих по брадата (дясно кроше).

Той залитна, изблещи очи от изненада. Не го оставих да се опомни. Ударих с лявата си ръка (ляв прав) и когато той залитна напред, за да ми върне удара, нанесох му светкавичен десен оперкут.

Около нас се чуха викове; нямах време да се ослушвам, нито да гледам встрани. Мишел се окопити от изненадата и се готвеше да ме „смеле“. Засили се и насочи юмрука на дясната си ръка право към носа ми. Но уроците на Франсоа не бяха напразни: събрах пестници пред лицето и неговият юмрук сухо изтрака върху здраво свитите ми ръце. В следващия миг, докато се мъчех да му нанеса победното кроше и да го сваля в нокаут, Мишел ме издебна и цапардоса по брадата. Притъмня ми пред очите и може би щях да побягна, ако в този миг не бях чул гласа на Минчо:

— Любо, остави го на мен, аз имам да му връщам.

— Не! Аз сам… Ще види той!

Спуснах се към французойчето и го обсипах с удари. Вече не тъй самоуверен, той отстъпи назад. Здравата го притиснах. Като разбра, че за срам на всички ще бъде победен, Мишел се хвърли да ме събори на земята. Аз това и чаках. Никой от момчетата в нашата махала не можеше да ми излезе по борба. Обвих ръцете си около кръста на Мишел (сякаш ръцете му са клещи — казваха за мен), прегънах го и двамата тупнахме на земята. Една минута се търкаляхме на палубата — ту аз отгоре, ту той — докато залепих гърба му на дъската и натиснах гърдите му с коляно.

— Признай се за победен!

Казах го на български, защото в момента забравих как беше на френски, макар че Франсоа ме научи на това изречение.

Мишел пухтеше и се мъчеше да ме отхвърли, но аз не му давах да мръдне!

— Браво! — викаха моряците.

Внезапно всичко наоколо утихна. Вдигнах глава и се вдървих от страх: към нас идваше капитанът, бащата на Мишел. Пуснах противника си и скочих на крака. Докато гледах капитана, замръзнал на мястото си, синът му с всичка сила ме цапна по лицето. От устата ми бликна кръв. Капитанът хвана сина си за ухото.

— Марш в каютата! — заповяда му той.

Засрамен, с наведена глава, Мишел се затътри по палубата.

Капитанът ме тупна по рамото, усмихна се и рече:

— Браво!

И си тръгна. Широката му едра фигура се поклащаше, както вървят, леко олюлявайки се, всички моряци, плували много години по море.

Роза ме гледаше изумена с кръглите си сини очички. Не ми се сърдеше, че надвих брат й. Само бе учудена, че победих Мишел, който пред нея навярно се представяше за най-силното момче на света. А може би също като баща си се ядоса на Мишел, дето тъй подло ме удари?