Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (18)

Момчетата ще станат мъже

Събуди го познатият сигнал. В кухнята бе тъмно. Нима бе спал цял ден! Погледна през прозореца — Минчо стоеше на улицата, заобиколен от десетина деца. С едната си ръка крепеше велосипеда — под светлината на уличната лампа кормилото блестеше като сребърно. Изпъчил гърди, Минчо приличаше на победител от Големите колоездачни състезания. След минута Любо се показа на улицата със своя велосипед.

— Същият като на Минчо! — развикаха се децата.

Настрани стърчеше Прою, готов да избяга всеки миг. Любо се направи, че не го забелязва. Не му се разправяше сега. Излезе с велосипеда, колкото да го покаже на момчетата. Но не беше радостен. Мислеше за баща си. Ако не го пуснат от участъка, майка му ще се съсипе. Върна се да остави велосипеда. Спря се в сянката на къщата да послуша Минчо. Той разказваше за пътешествието им и лъжеше, без да се запъва.

„… доплувахме до средата на реката и изведнъж от водата изскочи огромен, страшен крокодил. Десет метра дълъг и с една уста — свободно налапва цяла лодка с хората вътре. Но ние предварително си бяхме приготвили остри клечки и пресукан канап. Тъкмо крокодилът отвори уста да ни налапа и аз, тап! — клечката в устата му…“

„Още по-опасен е ловът на лъвове. Лъвът не ти е бял кон, та и слепият да го види. Той се слива с цвета на тревата и ако нямаш като мен орлов поглед, от две крачки не мож го забележи. На мене в Африка така и ми викаха «Минчо Орловото око»…“

Нека да разказва, щом му вярват. На Любо не му се говореше тази вечер. Някой му стисна ръката в тъмното и пошепна:

— С Прою сме скарани, няма вече да играя с него.

Беше Верчето. Обърна се, но тя избяга. Минчо продължаваше да разказва. Децата мълчаха, комар да бръмнеше, щеше да се чуе. Минчо говореше за скъпоценния чувал. Разказваше както си беше, не, съвсем мъничко преувеличаваше. Децата чувстваха, че сега говори истината, и слушаха прехласнати. Когато Минчо свърши историята с чувала, Любо извика:

— Утре в три часа всички от бандата да дойдат тук, на поляната, с прашки и пълни джобове с камъчета. Ще помагаме на големите в боя със стражарите. Който го е страх, да не идва!

Отнякъде, сякаш излюпена от самия мрак, пак се появи Верчето:

— И аз ще дойда.

— Не — рече Любо, — момичета не се приемат.

На другия ден в уречения час на поляната дойдоха десетина момчета. Джобовете им бяха издути от натъпканите камъчета. Всеки показваше прашката си, специално измайсторена за случая. Колелето, царя на хубавите прашки и най-точния стрелец в махалата, назначиха за помощник на главатарите.

Минчо отиде при Любо — те се уговориха двамата да бъдат главатари на бандата — и му подаде една нова прашка.

— Вземи — каза му той, — моите са по-хубави и мятат камъчетата по-надалеч. Признаваш ли?

— Признавам.

Минчо го изгледа недоверчиво. Не очакваше такъв отговор от приятеля си. Дори се смути от изненада.

— Знаеш ли, Любо — каза той, — твоята е добра, но нека си имаш две, ако ти се скъса ластикът на едната, не губиш време, веднага започваш с другата. И аз имам две.

Любо го тупна приятелски по рамото.

— Командвай да тръгваме.

— По-добре — ти.

— Аз после. Веднъж ти, веднъж аз, поред.

— Строй се! — извика Минчо. — След нас, ходом марш!

Тръгнаха в редица по двама. Верчето дотича запъхтяна и подаде на Любо шепа камъчета.

— Събрах ги за тебе — рече тя и се изчерви.

— Идеални са! — похвали я той.

Дебелата Гина, както винаги, седеше на пейката пред пътната врата. Тя заклати глава и извика със смешния си тънък глас:

— Опазил ни бог, пак са пощурели тия хъшлаци!

А хъшлаците стъпваха бодро в редица по двама и приличаха на същински малки войници.

Пристигнаха навреме: площадът бе почернял от хиляди хора, които чакаха оратора да започне речта си. Заградили площада като с обръч, стърчаха на конете си жандари с кожени палки в ръцете, с пушки през рамо и саби, които блестяха върху хълбоците на конете. „Голям бой ще падне“ — помисли си Любо и се огледа къде да разположи четата: хем мястото да бъде скрито, хем камъчетата лесно да достигат конниците.

Разделиха се на две групи. Минчо остана със своите момчета на тераската пред пивница „Синият ангел“. Пивницата се намираше в дъното на площада и оттам всичко се виждаше отлично. С останалите пет момчета Любо отиде на отсрещната страна, дето, възседнал бял кон, се переше началникът на стражарите.

Ораторът се изкачи на трибуната и хората зашумяха, завикаха. Стражарите стегнаха юздите на конете и се изопнаха върху седлата. Боят беше неизбежен. Момчетата чакаха, треперещи от възбуда, с готови прашки, скрити в пазвите им. Любо беше страшно горд, че ще помогне на баща си. Той смътно чувстваше, че това е последното лято на безгрижните и безобидни детски игри. Идеше нещо ново, непознато, някакви събития, по-интересни и по-важни от приключенията, които са изпитали до днес, и може би по-опасни от всичките тигри и лъвове на Африка.

Той очакваше със смело и твърдо сърце идването на тези приключения, на събитията, които по-късно щяха да го направят другар на баща му.