Ян Козак
На лов в Бамбуйка (8)

8

Сутринта навън беше страхотен студ. Пиронът над главата ми, както винаги, беше съвсем побелял и надебелял от леда, но сега дори и телът, опънат над самата печка, между провесените чорапи и кърпи за лице, беше покрит със скреж. Петната от лед по стените от ден на ден ставаха все по-големи.

Лежах и не ми се излизаше от спалния чувал. Отвсякъде лъхаше страшен студ.

Преди ден-два, когато човек ставаше, облечеше се и почнеше да се движи, не беше така лошо. В Прага, когато имаше вятър и лапавица, при –12° ми беше много по-студено, отколкото тук при –30°. В сухия, чист въздух при абсолютното безветрие, което властвуваше тук, студът се понасяше къде по-леко. В последните дни обаче студът пронизваше до кости. През нощта температурата не спадаше твърде бързо, стигаше към –40°, но разликата между нощната и дневната температура все повече намаляваше. Слънцето видимо отслабваше. Потапяхме се в една непрекъсната бездна от студ — и това означаваше, че термометърът ще продължава да пада. Миналата година по тези места живакът паднал чак на –62°. Бр-р-р! Изтръпнах.

Пиратка отвън беше поставила предните си лапи на вратата и дращеше. Викаше ни на лов.

Свих се. Вътре в чувала, грижливо затворен с мънички пръчици, бях изтеглил измачкания чаршаф чак до брадата си. За пръв път не ми се излизаше. Прииска ми се да остана до печката — така понякога се глезеше Мурзик. Поне един ден да помързелувам! От сутрин до вечер да хвърлям дърва в печката и хубаво да се натопля; да си протегна краката от пейката към огъня, защото на пода щяха да измръзнат. И да сложа малко в ред своите книжа. Бях разхвърлял бележки навсякъде. Отгоре на това не бях съвсем сигурен коя дата е. Трябва да водя по-сериозен дневник; да си спестя труда за в къщи.

Добре, че си давам сметка за всичко това.

А Мурзик и Пиратка, горките, по цяла нощ треперят сред арктическия мраз. Лежат зарити в снега и притиснати един до друг, всяко е пъхнало муцуната си в козината на другото. Понякога от бялата купчинка се подаваха само два остри, покрити със скреж носове. На няколко пъти исках, още преди да настаним при нас Риска, да пуснем вътре кучетата и да ги оставим малко да се постоплят. Но Толя клатеше отрицателно с глава. Имаше такова съображение: към кучетата трябва да бъдем последователни, иначе ще се опитат да упорствуват и да си извоюват някои изгоди, които по-късно, на друго място, в суровите условия на зимната сибирска тайга, биха могли да ги погубят. С две думи, Мурзик и Пиратка не биваше да се изнежват.

— По тоя начин аз им запазвам живота — каза Толя. — Ами какво да кажем за вълците?

Да! Беше прав.

Спомних си за кучетата при нас. Обикновено спят в затоплени жилища, а ако са навън, при лошо време могат да се скрият в своите колибки с двойни стени и заключалки, за да не излиза топлината. Такова едно куче не би могло да издържи дори една сибирска зима.

Същото е и с конете. Малките татарски коне цели два дни носеха на гърба си нашия багаж и нас самите през мразовитата тайга. Когато най-после пристигнахме и аз поисках да им затопля малко вода — през тези два дни те не бяха яли нищо топло, нито пък бяха пили вода, — Толя и Даржаев шеговито и в същото време малко уплашено се усмихнаха. Със своята грижовност можех да погубя конете. Вода им дадохме от Бамбуйка — в нея плаваха ледени парчета. И малко сено. Чак сега разбрах защо долу в селото, тук-там из дворовете конете стояха завързани за диреци вместо в конюшня. Причината беше съвсем проста.

През лятото конят се охранва, надебелява и се изнежва от топлината. И затова местните хора постъпват съвсем просто. Щом настъпи първият студ, извеждат конете на двора и цял месец, докато температурата непрекъснато спада, ги хранят със сено и ги поят със студена вода; оставят ги навън и през деня, и през нощта. Тази „карантина“ ги запазва. Ако един охранен кон мъкне през нощта някакъв товар из тайгата и се изпоти и остане след това на арктическия въздух, той непременно ще умре. Това се казва режим! Но друг начин няма.

Тук властвуваше безмилостният закон на живота.

Всичко му се подчиняваше.

След обеда преди заминаването ни от Бамбуйка Хенриета ни беше приготвила банята в сайванта, който се намираше на около 80 метра от къщата. След банята Толя тръгна към къщи. Шляпаше гол, с кърпа около бедрата си, и бос. В студа от него се вдигаше пара като от котел, в който се изварява пране. А след него вървеше 9-годишният Льовка. За мен това беше истински шок. Малко пъти съм изпитвал страхотен студ, както тогава, когато ги гледах — със съзнанието, че сега и на мен ми предстои баня. Само че аз се лиших от тази спартанска разходка. Когато след това влязох в гостната, на масата ме очакваше водка и горещ чай с боровинки.

Толя собствено не носеше шал и в тези студове имаше под ватенката си само пуловер и риза, на която често разкопчаваше яката, така че почервенелият му врат беше гол. В тукашните места затваряха училищата за малките деца при –40°, а за по-големите — при –60°. Човек трябва да се калява; за да придобие всички физически и духовни качества, за да се чувствува в тайгата наистина свободно. И в края на краищата продължителното пребиваване в места с изключително ниски температури не отслабва човешкия организъм и не предизвиква болести, напротив, укрепва организма. Вече чувствувах това по себе си.

През цялото време тук нито веднъж не настинах, нито пък се появи някакъв признак на заболяване. Разбрах Толя. Когато след пристигането ни тук го разпитвах за лекуването на различните болести в тайгата, струваше ми се, че се хвали. Неговите отговори и пренебрежителната сигурност, с която говореше за своето здраве, просто ме провокираха. Но всъщност откъде можеше да се вземе тук грип например.

Живеехме в съвършена медицинска изолация. Дори и да се появяха някои бацили и болестотворни микроби в зимната тайга, студът и ултравиолетовите лъчи, които обилно проникваха в чистия въздух, биха ги унищожили. Но в Антарктида, в най-студеното място на земята, където студът достига до –89°, лекарите са установили, че в първите дни след пристигането им там дейността на дихателните органи, сърцето, вените и кръвното налягане на полярниците чувствително се изменя. През това време им е студено и те се обличат по-топло. Но по-късно дори при студ –50° те нямат нужда от допълнително облекло.

Добре, че не съм на Южния полюс. Тук студът достига само до –60°. От устата ми излизат кълба дим.

Изведнъж Пиратка и Мурзик се обадиха едновременно.

В прозорчето се появи сянка; някой надзърташе вътре. От прозорчето беше останала само една цепка, останалото беше скреж и парче, покрито с лед стъкло, както и накъсаната на парцали вече найлонова кръпка.

Беше Мурзик. Той пригласяше на Пиратка, която с настойчиво скимтене натискаше с лапи и гърди вратата. Дращеше с нокти и чукаше с муцуна. Мурзик започна сърдито да полайва. Настояваха да станем; искаха закуска.

Толя скочи. Когато запали печката, аз също станах и изтичах за вода. Беше страхотен студ. Ледът на реката звънко пукаше.

Започна ежедневната гимнастика. Трябваше да се пробие замръзналата дупка и с кутията да се напълни кофата. Да се направи в леда такава дупка, че да се загребе направо вода с кофата, би изисквало невероятна енергия. Мурзик и Пиратка бяха с мен — удостоиха ме със своето благоразположение. Радваха се, че почва денят, че най-после сме се разшавали и че ще получат своята утринна дажба, всеки по една топло сварена бялка. Спуснаха се след парченцата лед, които със звънтене летяха по гладката повърхност.

Когато най-после извадих вода — ръкавицата ми залепна за кутията и кофата и беше трудно да я отлепя — кракът ми се подхлъзна и се залях. Ама че работа!

Исках да се изтръскам, но водата по ватенката ми беше замръзнала. Беше се превърнала в ледена броня още преди да е намокрила плата. Изстъргах с нож леда от ватенката и панталоните си и всичко беше наред. Беше –44°, най-ниската температура, която въобще помня.

След закуската Толя замина с кучетата. За първи път оставах сам в къщи. Извадих своите бележки и известно време се рових в тях, като прибавях това-онова и си играех с Риска. Тя ми крадеше хартийките, мачкаше ги с лапите си и въобще проявяваше необикновена радост, че не е сама.

Но животът беше по-силен; в Прага все щях да намеря време за писане.

Към обед прибавих още дърва в печката, облякох се топло и взех карабината. Дойде ми наум, че мога да изляза нагоре по реката — може би някъде по скалите край брега ще забележа кабарга. Имахме нужда от друго месо, през цялото време се хранехме с лещарки и риба.

Кабаргата, обитател на средноазиатските планини, е малък, почти метър висок елен. Дори самецът е без рога. Кабаргата е необикновено плаха и мълниеносна бърза. Копитата на страничните пръсти могат широко да се разтягат и затова тя стъпва леко и по стръмните заснежени склонове, непроходими за човека. Толя разправяше, че е виждал кабарга да пълзи и да скача и по ниско приведените клонове на дърветата. Да забележиш кабарга и да се приближиш до нея, е истинско чудо. Но сега настъпваше единствената възможност, любовният период. Мъжкарите диво воюват помежду си и също така свирепи и заслепени, с притъпено внимание по отношение на околната среда преследват самките. Това, че преди няколко дни две кабарги притичаха покрай нашия лагер, ми вдъхваше надежда.

Крачех в дълбоката и мразовита, безгранична тишина. След около два километра ниските брегове се променяха. Бамбуйка завиваше право на север. Течеше между високи, скалисти склонове, пълни с урви и сипеи и обраснали с трева, храсти, островчета от брези и отделни борове. Речното корито тук преминаваше в широко поле от речни камъни.

Десният бряг, поръсен леко със сняг, и половината от реката бяха в сянка. Но въздухът, както винаги — прозрачно чист. Това беше най-удобното място за наблюдаване на кабарги. Можех да виждам надалеч по двата склона, никаква съчка не изпращяваше под краката ми. Карабината беше приготвена за стрелба. Всеки миг някъде по склоновете можеше да се мерне кабарга. Но нищо не се появяваше. Чуваше се как гърми ледът, пращеше много по-често от друг път; като че ли нещо под него ставаше.

След това на огряната от слънцето страна на реката в поледицата отново съзрях все същите чиниевидни, нанизани като на връв следи. Росомаха!

Следите не бяха заскрежени. Значи е минала оттук малко преди мен.

Отпечатъците на нейните лапи можеха лесно да се разпознаят и върху чистата ледена повърхност. На два пъти приближаваха до брега, изчезваха, но скоро след това отново се появяваха.

Изведнъж я забелязах. Тичаше с вълнообразно движение, скачаше с дъговидни, еластични подскоци ниско до земята. Предните и задните й лапи падаха на едно и също място. Приличаше ми на кафява мъхната топка със светла ивица, подскачаща по огряната от слънцето искряща ледена повърхност.

Докато да се опомня, изчезна между камъните.

Спря се зад един камък. Опря лапи на него и вдигна глава. Наблюдаваше ме от прикритието си.

По-скоро чувствувах, отколкото виждах източената й глава с широк, силно изпъкнал череп, с белезникаво петно между очите и с малки окосмени, овални очички.

След миг изчезна между камъните по склона.

Там следите свършваха. Росомахата сякаш беше потънала в дън земя.

Сигурно е оглеждала своя участък, помислих си. Спомних си, че Толя ми разказваше: „Ако за вълците се говори, че са пастири и санитари на еленовите стада, за росомахата може да се каже, че е пастир на кабаргите. Винаги се появяват заедно. Където има кабарги, там се появява и росомаха. Това е една много странна симбиоза. Нещо като осъден и палач.“

През любовния период на кабаргите росомахата само си точи зъбите; иска да се запаси с месо за дългата зима. Когато двама се карат, третият печели. Росомахата заляга край пътеката на кабаргите и неподвижно, по цели часове дебне своята жертва. Тя е изключително упорита и направо твърдоглава в лова. Няма да се откаже от жертвата си, която преследва, дори много по-лесен лов да се изпречи на пътя й. Горките влюбени кабарги!

И нима беше чиста случайност това, че женската росомаха и кабаргата са влезли заедно в речника на женските прякори? Редом с росомахата е и кабаргата, мъничка и чевръста, бърза женичка. Каквато е Хенриета на Толя. И тук имаме антиподи.

Продължих нататък. Пристъпвах предпазливо, въпреки страшния студ държах пушката в ръцете си.

Открих следите й още веднъж на няколко десетки метра по-горе. Този път техният синджир се спускаше надолу. Росомахата се разхождаше по реката като някой надзирател по риболова.

Повече не я забелязах. Дори между скалите нищо не се появи.

Имаме общ участък, помислих си. Нашият малък скоклив съперник също обикаля своя терен, също търси и преследва. Преспива в своите „къщички“ или като скитниците евенци спи под широкото небе.

За да живее, трябва да ловува и да убива. Тайгата е безмилостна и в нея владее законът на зъбите и ноктите. Дори едно такова ласкаво, игриво и немирно животинче като бялката — като Риска, също трябва да бъде порядъчен крадец и убиец. Обикновено бялката има няколко съседни „къщички“, гнезда, в които се крие и преспива и от които тръгва за грабеж. Чак след това се връща в главната си „ловна база“, в най-солидното си и най-просторно гнездо, където отглежда своите малки.

А нима ние с Толя също не ловуваме, за да живеем?

Връщах се. Не се появи никаква кабарга. Не знаех какво да мисля.

Все пак зарадвах се на росомахата — видях я как скача в своето свободно движение, в несмутената от човека тайга, но в същото време ме обземаше все по-голям и по-голям яд. Защо не стрелях? Какво щеше да си помисли Толя? Освен това ми беше и доста студено. Вървях твърде предпазливо и бавно. Не се стоплях от движението си както друг път, страните ми се схванаха от студ, очите ми сълзяха. Усещах как клепачите ми натежават от лед. Искаше ми се да съм на топло… Но ме обзе желание да пресека тайгата, да заобиколя завоя и да погледна нашия шиш. Три дни не бях сменял стръвта.

Разбира се, беше непокътната. Изглежда росомахата тогава само е изтичала оттук и случайно е подушила лещарките. Иначе ловува между камъните и скалите, където живеят кабаргите.

На брега — току пред мен, видях нашата къща с весел дим над нея и останах като прикован.

Реката течеше.

Някъде горе, в местата, които кръстосвах, под налягането на течението ледът се беше пукнал, водата беше преляла и течеше над замръзналата повърхност. По краищата бързо замръзваше, образуваше се нов леден ръб; но в средата на реката се чувствуваше движение. Не можеше да се премине, не ми оставаше нищо друго, освен да се върна. А бях почти у дома си и къщата вече излъчваше топлина — отдавна не бе ми се случвало такова нещо, обикновено се връщах преди Толя.

Докато се оглеждах уморено и ядосано, се обади Мурзик. Какво го е прихванало? Тичаше и се опитваше да премине през реката!

Внимателно газеше по прясната черупка на леда, пропадаше в рядката ледена каша, опитваше дълбочината под себе си. Предпазливо и объркано се спираше, предприемаше нови опити. И при това непрекъснато въртеше опашка.

Тресях се от студ, като го гледах как цапа в ледената вода, от която се вдигаше мъгливо изпарение. Но в сърцето си чувствувах топлота.

Бързо тръгнах по брега надолу. Мурзик разбра. Върна се на брега и полетя по другата страна насреща ми.

Преди да се дотътря до пукнатината, от която извираше водата, беше вече при мен. Целият потънал в лед, се опря на мен с предните си лапи, подскачаше и се опитваше да ме близне по лицето. При това слабо пролайваше и целият трепереше; от гърлото му излизаше приятелско ръмжене, сякаш бръмчеше молец.

Мурзик ми възвърна доброто настроение. Чувствувах как до мен топло се докосва животът.

Когато се върнахме, Пиратка лежеше пред вратата и с интерес ни разгледа.

На следващата сутрин Толя отново излезе с двете кучета. Аз тръгнах по реката — до сутринта отново беше замръзнала. Но нямаше никакви следи. Росомахата като че бе пропаднала в дън земя. Вчерашните й следи, оставени като нейна визитна картичка, изглеждаха съвсем сиротни. Плоските чинийки бяха набъбнали от скреж.

Този път не отидох много надалеч. На обед се върнах в лагера. Изпих канче горещо кондензирано мляко, постоплих се и се спуснах по обратния път надолу по Бамбуйка.

След около два километра наближих устието на Бели Ан и островчето от наноси, обраснало с върби и елши, сред които стърчаха кичури трева и купища съчки. Рекичката течеше през дълбока, дълга клисура; над самото устие се издигаше щитът на една остра скала, оцветен от големи оранжеви петна. Скалата свързваше билото на клисурата с високия каменист бряг на реката, който се проточваше, докъдето поглед стига, на юг. Лявата страна на речното корито образуваше широко каменисто поле, което постепенно преминаваше в горист бряг.

Изминах още един километър и изведнъж удвоих вниманието си.

Каменистият насип на скалата се раздвижи.

В същия миг дочух звук, който буквално ме прикова към леда. Яростно изблейване и някакъв особен кух и приглушен трясък. Не приличаше на звука, който издаваха удрящите се рога на два биещи се елена; това беше твърд удар на две кюскащи се глави. Сърцето ми спря.

Звукът на боя идваше отгоре — почти от билото на разцепения скалист склон. Още не виждах съперниците.

Стоях като вцепенен; не смеех да помръдна, за да не ги изплаша.

След това на самото било, право срещу синьото небе, забелязах странна сянка, която се сливаше с грапавините и камъните, поръбили зъбера, но под корема на сянката още просветваше късче небе. Едва сега разпознах отпред заострената глава на животното. Стоеше неподвижно, задните му крака бяха по-силни и по-високи; приличаше на мъничко кенгуру. Кабарга.

Втренчено гледаше пред себе си, за щастие по посока към реката.

Отначало помислих, че това е един от сражаващите се мъжкари, който очаква нападението на съперника си. След това отново се чу шум, боят се водеше по-ниско. Беше самката.

Най-после забелязах мъжкарите. Биеха се на една тясна скалиста площадка, към която по всяка вероятност водеше кабаргска пътека.

Отново се чу глух удар и шум от ронещи се камъни; двата козела пръхтящо, заплашително блееха. Диво скачаха и си кюскаха главите. Черепите им кънтяха. След това единият от тях малко поотстъпи. Другият се хвърли към него. Нападна го слепешката, но съперникът му мълниеносно отскочи. В същия миг с рязко отсечено движение на главата си нанесе удар по врата на нападателя. Той падна на колене и веднага скочи.

Един миг си почиваше. От устата им излизаше пара.

Стоях като омагьосан. Едно ново изблейване ме накара да дойда на себе си. Трябва да стрелям. Напрежението ми изчезна — внимателно вдигнах карабината и определих разстоянието. Сто и двадесет метра — повече не можех да се приближа. Това и бездруго беше едно чудо.

Женската все още не беше се обърнала. Стърчеше неподвижно на едно място и наблюдаваше битката. Беше отлична цел.

Мъжкарите отново се хвърлиха един към друг. Прицелих се в тях. Техният двубой и без това беше двубой на живот и смърт.

В мига, когато се удариха — в разгара на боя бяха кръстосали шиите си и по тоя начин ми осигуряваха по-голяма възможност да улуча единия от тях, — натиснах спусъка.

Женската мигновено изчезна.

Единият от мъжкарите падна.

Другият недоумяващо го гледаше. Сякаш се чудеше откъде се е взела у него такава сила, че след като го е ударил, противникът му направо да се сгромоляса. Минута-две се чудеше какво да прави и уплашено подскачаше наоколо. След това дойде на себе си. О, това се казва скок! Излетя като факир — още във въздуха направи полуобръщане. Едно докосване на копитата и изчезна.

Когато гърмежът затихна, отново настъпи тишина, по-дълбока от предишната. В този миг от скалата излетя голям бухал. Уплашено разпери крила — в тишината, в абсолютната мразовита тишина съвсем ясно чувах неговото бухане. С гърлен режещ крясък летеше покрай реката и дълго кръжеше над дърветата, докато кацне.

Но кабаргата не мърдаше! Обзе ме доволство, топла радост.

С известна плахост поглеждах стръмния наклон на брега. Беше покрит с леко заснежени камъни, скалисти прегради и дребни камънаци. Да се изпълзи между островчетата от растителност беше невъзможно. Какво да направя? Как да се изкатеря до билото на тоя зъбер? Трябваше да измисля нещо.

Не ми оставаше друго, освен да се върна при устието на Бели Ан, да изпълзя по урвата зад гребена на скалата и от върха да се спусна към мястото, където лежеше кабаргата.

Мигновено почувствувах прилив на енергия. Вървях бързо, макар че трябваше да обиколя известна част от урвата над реката. Беше обраснала с храсталаци, запълнена с изкоренени дървета. От изгнилите дънери растяха храсти.

Най-после склонът стана малко по-плосък. Изкачих се горе и напряко през платото отново се насочих към реката.

Брегът горе беше остър и разцепен, известно време пълзях. Мисълта, че няма да намеря кабаргата, ме накара да ускоря дишането си. Вървях, сякаш мъкнех някакъв огромен товар. Сухият парещ мраз режеше дробовете ми. Най-после въздъхнах облекчено. На белезникавата, утъпкана от копита площадка се виждаше купчинка жълтокафява козина. Внимателно допълзях до кабаргата.

Куршумът бе пронизал гърдите й, кабаргата лежеше втвърдена като кост. От горната челюст на муцуната дълбоко през долната бърна стърчаха два кучешки зъба — повече от десет сантиметра дълги и закривени като сабя. На единия имаше снопче окървавена замръзнала козина. Помислих си, че зъбите на тези елени растат толкова големи, защото не им растат рога. Толя разправяше, че по време на бой мъжкарите се убождат с тези зъби смъртоносно. Женските нямат.

Всъщност бих могъл да намеря кабаргата и по миризмата й. Тя лъхаше остро от издутата мускусна торбичка. В този миг никак не можех да разбера как тази твърде миризлива торбичка може да бъде използувана в парфюмерията, макар че тъкмо заради този мускус кабаргата е толкова преследвана през любовния си период.

А сега аз я мъкнех на гръб — тъкмо тази мускусна торбичка бе под носа ми, — връщах се в лагера. Добре, че не беше тежка — кабаргата нямаше повече от 12 килограма.

Натоварен с този издаващ остра миризма, но скъпоценен за мене товар, не ми се искаше на връщане да заобикалям урвата. На около 200 метра зад зъбера, над устието на Бели Ан, се спуснах рязко надолу по склона. Тръгнах към рекичката.

Слънцето през целия ден не стигаше дотук и върху камъните имаше пласт сухи листа, слепени от лед и замръзнал сняг. Трябваше да стъпвам много внимателно и да пробивам пътя си сред гъсталака от трепетлики и нискостебли брези. Всичко тук тънеше в мрачна сянка.

На едно по-равно място се спрях и се огледах. Търсех най-проходимия път.

Встрани забелязах могилка от скреж, голямо, обраснало с храсти коренище до скалистата пукнатина. Там, където ръбът на скрежа изтъняваше, стърчеше част от коренището, покрито с изскубан мъх. Нямаше съмнение. Това беше мечешко леговище. Дъхът на звяра и топлината, която излизаше от дупката, бяха образували броня от лед. И аз стоях почти пред самия вход.

Навсякъде около мен имаше следи. Пречупени и огризани храсти, стари следи, замръзнали в калта и леко засипани със сняг. Огромните дълбоки отпечатъци почти разравяха земята.

Усетих как косите ми започват да се изправят. Дали спи? Ами ако преди това я е събудил моят изстрел? При тази мисъл сърцето ми спря да бие. Почти не дишах.

За всеки случай започнах бързо да съобразявам какво трябва да направя, ако мечката ме нападне. Първо: в никакъв случай не бива да се целя в главата. По главата й стърчат остри косми, но иначе тя е съвсем малка. Трябва да се стреля в гърдите. И това не е съвсем сигурно, ако мечката е твърде близко. Защото мечката е много упорита и дълго напада. Дори когато се бие с тигър, обикновено тя побеждава. При това козината й е толкова гъста, че представлява нещо като броня, но което е най-важното — може да понесе голяма загуба на кръв. Дори да е ударена в сърцето, ако куршумът не е тъп, тя не пада веднага. Всичко това означава, че не бива да се допуска на близко разстояние. А аз тук…

С кабаргата на рамене и с карабината в ръце, един миг си събирах дъха. След това започнах внимателно да отстъпвам. За мое щастие нищо не се помръдна. Местността беше лоша. Наоколо плетеница от храсти, нямах никаква видимост. Мечката можеше да изскочи от който и да е гъсталак.

Едва долу, на рекичката, сърцето ми се поотпусна майко. Напрежението ми спадна.

Върху носа до самото устие се виждаше пречупен рог на елен, красноречив остатък от мечешкото угощение. Вдигнах го. Твърд като камък, но въпреки това оглозган. Нечии зъби бяха шлифовали и превърнали в леко вдлъбнато като на бръснач острие лопатовидната разширена част над очите. Тази резбарска работа не би могъл да свърши никой друг, освен росомаха. Но следи липсваха.

Връщах се, бузите ми, схванали се от студа, пламтяха. Гордо мъкнех двата трофея, кабаргата и рога — да ми напомнят за мечешката бърлога и в същото време за страшните зъби на росомахата и за голямата й лакомия. До този миг само бях слушал за нея. Но да огризеш твърдия като камък рог — това надминаваше всичките ми очаквания.

Вече се здрачаваше, когато стигнах до къщата. Този път Мурзик и Пиратка се спуснаха още отдалече насреща ми. Острият мускусен дъх просто ги подлудяваше. Не бяха на себе си, задавяха се от лай.

Толя ме слушаше доволен до мига, когато му изтърсих новината за мечешкото леговище. Изведнъж стана сериозен. Погледна ме и след това дълго и мълчаливо разглеждаше рога.

— Хм, да оставим съседката да спи — каза той най-после. — Радвам се, че сте я открили.

— Наистина ли спи?

— Отдавна би трябвало да знам това за него — забеляза той все тъй без всякакъв ентусиазъм. Разбирах причината за неговите опасения. Представяше си какво би могло да се случи, щом дупката на един такъв сърдит и коварен скитник е само на два километра от лагера.

Толя беше разстроен, но това не можеше да ми развали настроението. Аз бях открил мечешка бърлога и бях стоял само на крачка от потъналия в зимен сън космат звяр. Кабаргата също ме изпълваше с щастие. Чувствувах се великолепно.

Още повече че Толя веднага се зае с кабаргата — имаше намерение да приготви някакъв нов специалитет от черния й дроб. Седях досам бумтящата печка и го наблюдавах.

Толя наряза дроба на еднакви парченца, посоли ги с пипер и ги хвърли на печката. Докато се опомня от изненада и удивление, само след някакви си три секунди, той ги обърна. От двете страни на дроба се образува корица, която пречеше на сока да изтече. След това Толя загъна парчетата поотделно в коремната ципа с малко масло и ги закопча с клечки. Така приготвен, дробът беше като в някаква риза. Толя го постави в огъня на едно широко пламтящо дърво. След няколко минути яденето беше готово.

Това се казва деликатес! Този път си облизах пръстите аз. Никога не бях ял нищо по-вкусно от този, приготвен от Толя дроб. Мазнината от „ризата“ беше проникнала в дроба и по този начин целият сок се беше запазил. Дробът беше толкова крехък, че просто се разтапяше на езика. При това от моята кабарга!

— Нещо като лещарки в сланина — каза Толя, като ме гледаше как лакомо гълтам. С тая разлика само, че Толя може да си приготви яребиците така, когато си поиска. А аз… къде ще намеря в Прага такъв пресен дроб плюс такава „риза“.

Това беше една от най-хубавите ни вечери в Уст Ан.

Когато на другия ден сутринта отново се приготвяхме за тайгата, Толя каза:

— Мисля, че ще е по-добре, ако отново излезем заедно. Единият може да вземе карабината, за всеки случай.

Прозвуча ми като отговор на това, че бях открил мечешкото леговище — нещо, което ме караше много да се гордея.

— Толя, няма ли да поразгледаме леговището? — попитах аз.

— Ще отидем там друг път — кимна той. — Но без кучетата. Пиратка и Мурзик ще се напъхат в дупката и това може да свърши лошо.

Но после всичко излезе по-иначе.