Ян Козак
На лов в Бамбуйка (1)

1

Та значи това било тайгата! Когато преди няколко дни се качвах на самолета в Прага, не знаех фактически нищо за нея. Също в Москва, в Съюза на писателите, не можеха да ми кажат нещо по-конкретно за мястото, където отивам. Причината беше съвсем проста. Никой от тях досега не беше ходил в тези отдалечени краища на Източен Сибир. „Това е някъде в северозападната част на Бурятската автономна република, далече зад Байкал. Там има места, където още не е стъпвал човешки крак. Затова не се сърдете, ако нещо не е така, както трябва да бъде. Но щом искате да опознаете тайгата и живота на ловците…“ Изглеждаше наистина многообещаващо. В Улан Уде беше малко под нулата. Бях изминал вече почти осем хиляди километра по въздуха, когато на 25 октомври — точно в деня, когато се откриваше ловът на животни със скъпоценни кожи — отново се качих в самолета.

В Ил–12 вече нямаше никаква стюардеса, която да предлага бонбони. Заедно с двама ловци с пушки между колената, с техните кучета и група геолози седяхме като в някакъв стар неотоплен автобус на пейките, наредени покрай корпуса, докато пространството в средата беше претъпкано с багаж, чували и сандъци. Седалките отдавна бяха без ремъци. Когато самолетът се издигаше нагоре, всичко се свличаше назад, към опашката.

Когато малко след старта погледнах през прозорчето, видях тайгата. Невисоки набраздени хълмове, обраснали с ели и сибирски кедър, пустеещи места. Да̀ба, бурятът ловец, който ме съпровождаше до Багдарин и който работеше в отдела за изкупуване на кожи и животни към кооперативната централа Буркоопсоюз, изчезна в кабината. След миг пилотът ме извика при себе си. Това беше бивш летец изтребител, летеше вече 9 години по тази линия и познаваше мястото отлично. Седях зад гърба му, като се опирах на железния прът, който при внезапен тласък не позволяваше на пилота да се озове при пътниците и багажа, и през остъкления нос на кабината наблюдавах пейзажа. Летяхме на североизток. След около един час тайгата бавно започна да се променя. Сплескваше се. Между множеството езера все по-често се замяркаха брези, ниски храсти и тревиста тундра. Просветваха с мътен, сивосребърен скреж. Но в реките, огрени от слънцето, все още се забелязваха отблясъци; водата все още течеше.

След това местността отново стана вълнообразна и в далечината се показаха планини, по които искреше сняг. Сега летяхме право на север и под нас, докъдето поглед стига, се простираше гола широколистна гора. Тайгата оредя. Струваше ми се, че виждам тялото й съвсем голо, набраздено от възлестите вени и капиляри на потоци и рекички. Ясно се виждаха пресъхнали, каменисти корита, които оживяваха след дъждовете и при топенето на снега. Едва забележима, утъпкана от зверовете, в тревата между храстите, се виеше тясна пътечка. Тук-там все още поглеждаха очите на езерца с избелял ръб от каменисти брегове. Но големите езера очевидно бяха зад нас.

След това потоците и рекичките станаха неподвижни, добиха мъртъв, успокоен блясък. С удивление констатирах, че тайгата съвсем не ми изглежда толкова дива, колкото пуста и мъртва. Лежеше под мен като омагьосана, навъсено строга. И все пак от нея се излъчваше някаква особена и великолепна груба сила. Още във въздуха, сред люлеенето и бръмченето на мотора, започна да ме изпълва чувство, почти непознато на човека в цивилизования свят. Това беше онова чудно и вълнуващо чувство, когато равнодушието на обективното наблюдение се възбужда от примамливата, непокътната и мрачна суровост на дивата природа. Още тук се чувствувах изпълнен с нея. Какво ли ме очакваше?

Искрящите бели планини останаха вляво и най-после достигнахме зоната на снеговете. Летяхме ниско; търсех по огрените равнини следи и движение. Когато веднъж в Чехословакия летях над Ниските Татри, видях съвсем ясно лисица в снега; червеникавото продълговато кожухче с опашка тичаше необезпокоявано по платото, избродирано със следи като същинска кърпа. Пасящи сръндаци и елени също бях наблюдавал на няколко пъти.

Но тук не се виждаше никакво движение. През целия път не забелязах никаква следа от живот.

След около три часа пристигнахме в Багдарин. Самолетът леко, почти неусетно кацна само на няколко метра от първите дървени къщи. Грееше мразовито бяло, искрящо слънце и въздухът беше пълен с блясъци. От комините към синьото небе се издигаха равни, бели струйки дим; по улиците, ограничени с дървени тротоари, тичаха на воля кучета, всичките лайки^[1]. Тази купчина от сглобяеми дървени къщи с болница и голямо училище с интернат беше център на един район, който се простираше върху площ от осемдесет хиляди квадратни километра. В това огромно пространство, голямо колкото Чехия, Моравия и част от Словакия, живееха — заедно със златотърсачите, които промиваха злато на Златните пясъци, и разпръснатите геоложки експедиции — едва 12 хиляди души.

В центъра на районния ловен кооператив ни чакаше неговия председател Кунгуров, евенкски мелез. От него с удивление и същевременно с ужас разбрах, че все още не съм достигнал твоята цел. Трябвало да тръгна с един от най-добрите им ловци, Толя Степанин. Но времето, когато ловците отиваха за цели месеци из тайгата, беше отдавна минало, и никой не знаеше дали Толя още ме чака. Според местните понятия за разстояние, той живееше съвсем близо, в селцето Бамбуйка. Това „съвсем близо“ се оказа 400 километра тайга. Ами сега?

Кунгуров се свърза по радиото с пощата в Бамбуйка. Чакахме отговор. През това време Даба прегледа екипировката ми. Всичко ненужно трябваше да остане тук. Щях да замина само със спалния чувал и най-необходимите неща за живот в зимната пустош. Със съжаление наблюдавах как отстранява и скиорските ми обуща; цял месец в Прага грижливо ги бях смазвал с олио, за да не пропускат влага. Когато Даба ги претегли на ръка, едва не припадна. Вместо тях реши да ми потърси в склада високи унти^[2], което се оказа трудна работа. Нямаше нито един чифт 44-ти номер. Даба обеща, че утре ще ми намери. Даде ми също една ватенка, ушанка, ловджийски ръкавици и две пушки. Също кавалерийска карабина калибър 7.62, с дължина на изстрела до 800 метра и малокалибрена ТОС–160, калибър 5.6 за лов на животни със скъпоценни кожи.

Отговор от Толя Степанин до вчера още не беше дошъл. Още един ден на несигурно очакване! В мен се прокрадна яд и опасение. Но Кунгуров и Даба се държаха изключително добре. Когато забелязаха издълженото ми лице, Кунгуров каза: „Какво ще кажете, ако утре поизлезем малко? Хем ще видите някой и друг кът от тайгата, хем ще изпробвате оръжието си.“

— Да поизлезем ли? — учудено го погледнах. Засмя се.

— Утре сутринта в седем ще дойдем с Даба да ви вземем с газката.

Нощувах в една едноетажна дървена къща, в която преспиваха геолозите, ловците и всички, които заминаваха за Багдарин по работа и чакаха по два-три дни да се върне малкият самолет Ан–2, обслужващ местната линия. Тази нощ къщата беше препълнена с новобранци, които буйно се разделяха. Почти не можах да мигна. На всичко отгоре сутринта беше страхотен студ. Когато сънлив се качих в газката, термометърът на вратата на дървената къща показваше –29°.

Седях отпред до Кунгуров. След двадесет минути каране шосето свърши; излязохме на стар дърварски път, порядъчно изровен. Газката ни задруса през замръзнали блата, след това подкарахме по един заледен поток. Пътят водеше към някаква долина и пред нас се откриваше гледка към хълмисти склонове, тук-там обрасли с брези, върба, скупчени лиственици и борове. Слънцето още не беше изгряло, стъклото беше заледено и освен това Кунгуров и Даба — всеки наблюдаваше по една страна — току отваряха вратите и се оглеждаха за дивеч. Така че през целия път в тоя страшен мраз вратите на колата отпред и отзад почти непрекъснато оставаха отворени. Течението като някаква ледена река ме пронизваше до кости и почти не чувствувах краката си — бях все още със скиорските си обуща. Почти целият се бях вкочанил, когато Кунгуров забеляза в снега следи от глухари. В движение, в тази кошмарна местност, почти целият се подаде от колата, застана на стъпалото и се заоглежда — само дясната му ръка стоеше на волана на колата. Най-после слънцето изгря.

Следи от големи птичи нокти на няколко пъти пресичаха пътя. Някои бяха стари, затънали дълбоко в още пресния сняг; новите, почти незабележими, бяха оставили върху замръзналия тънък слой сняг плитки вдлъбнатинки и драскотини. Край острите, като с нож изрязани вдлъбнатини проблясваха късчета замръзнал сняг. Глухарите са били тук съвсем наскоро. Кълвали са пъпки от нискостеблите брези и елшовия клек. Между следите се виждаха вейките на храсти и купчинки изпопадал сняг.

— Там са — каза след малко Кунгуров. Посочи нагоре към белия склон на хребета. Страните му пламтяха.

Чувах как Даба, извадил цевта на малокалибрената си пушка през отворената врата, я зарежда.

Държах двете пушки между вкочанелите си колена и чаках Кунгуров да спре. За мое удивление той обърна колата с лице към склона. Катерехме се нагоре по заледения наклон, обраснал с висока заскрежена трева и покрити с тънък сняг храсти. Колата се подхлъзваше и накланяше, Кунгуров непрекъснато въртеше волана, за да не се блъсне в някое изникнало неочаквано и обраснало с трева изкоренено дърво. Беше страхотно друсане и клатушкане.

Ще бъде истинско чудо да се върнем здрави и читави. Бях затаил дъх. Защо, по дяволите, не спира! Ще изплаши птиците. Местността ми изглеждаше непроходима, но продължавахме да се изкачваме. С ново завиване Кунгуров изскочи от храстите. Забелязахме глухарите на самото било на склона.

Бяха накацали по огрените от слънцето и заснежени долни клони на стари борове — стърчаха срещу светлосиньото небе като големи черни чепове. Изобщо не се помръдваха, въпреки че моторът страховито бучеше. Всичко ми изглеждаше някак си недействително. Приближавахме се все по-близо и по-близо.

Недоумяващо погледнах Кунгуров. Крайно време е да изгаси мотора! Още миг и глухарите ще излетят. Глухарят все пак е толкова плаха птица. Досега не ми се беше удавало да се доближа до глухар.

Отворих вратата и се приготвих да скоча. Даба ме хвана за рамото.

— Ще ги изплашите. Трябва да стреляте от колата — каза той с приглушен и разтревожен глас. — Стреляйте!

— От газката?

Кунгуров измъкна своята пушка и мушна цевта в пролуката на отворената врата. Прицели се. Колата беше спряла и само леко потреперваше. Моторът работеше.

Първата птица беше все още на 80 метра от нас, когато отекна изстрел.

С тежко изпляскване на крилата глухарят падна.

Веднага след това стреля Даба. Втората птица изхвръкна и както летеше, тупна в гъсталака.

Двата глухаря, които бяха кацнали наблизо, се издигнаха косо и с шумно и хрущящо летене изчезнаха. Наоколо в радиус от 100 метра си почиваха още двайсетина.

Газката тръгна, отново започнахме да се приближаваме към тях. Кунгуров искаше да нагласи колата за моя пръв изстрел. Но ръцете ми съвсем бяха се вкочанясали.

Стрелях на три пъти, глухарят продължаваше да си стои най-безразлично. След това малко се обезпокоих — като че ли се обръщаше.

Прекрасно начало — няма що! Потънах в срам. Здравата се изложих. По дяволите. При това бях сигурен, че ще става още по-лошо, че несполуката ще се повтори. Да стреляш от кола, която се тресе на 80 метра от целта, с премръзнали ръце, и то в присъствието на такива стрелци като Кунгуров и Даба! Отпуснах рамене.

Кунгуров очевидно забеляза моето смущение и великодушно се опита да смекчи неприятната ситуация. Подаде ми своята пушка с излъскан от пипане приклад.

— С тази може да се целите съвсем точно. Разработена е — каза. Неговият жест ме засегна. Какво друго ми оставаше, освен да се предам.

Бях затаил дъх, докато се целех. А след това ме обля успокояваща топла радост. Смущението ми изведнъж изчезна.

— Падна! — каза Даба. Изведнъж ни обгърна дълбока тишина, огромно мъртво и бяло безмълвие. Кунгуров загаси мотора. Не продължихме нататък, въпреки че няколко, глухари все още седяха на дървото.

Хвръкнаха веднага, щом скочихме на снега.

Чак сега се разтичахме да съберем убитите птици.

За един миг забравих за студа, страните ми пламтяха. Моето първо попадение, един петел, лежеше на снега лъскаво черен и с някакво ветрило от червени ивици. Минаха няколко мига, докато проумея. Кръвта бликаше от него и докато пляскаше с крила, тя пръскаше по тях и в същия миг замръзваше; беше ги покрила с мътни ивици рубинен лак. Възбудено го дигнах, може би имаше три килограма. Туйто. Чувството ми за сигурност отново започна да се възвръща. Общо взето, не минавах за лош стрелец.

Кунгуров остави птиците в колата, погледна ме и се плесна по челото. Измъкна изпод седалката един мечешки кожух и като се извиняваше, ми го подаде. Завих си краката с кожуха. Чувствувах как приятно ме затопля, но стъпалата ми не спираха да мръзнат. Продължихме нататък.

След около час Даба забеляза далече в снежната равнина сърна. Равнината представляваше голямо и тихо снежнобяло езеро. Сърната вдигна глава. Душеше. След миг препусна към гората. Даба ме погледна — аз целият бях потънал в кожуха. С карабина в ръка, той скочи от колата. Изтрещя изстрел и сърната, като се преметна, падна в блестящия сняг. Газката се устреми към нея. След това Даба и Кунгуров запретнаха ръкави. Започнаха да дерат животното. Точно след две минути и четиридесет секунди Даба отряза главата с одраната вече кожа и изцедиха кръвта. В същия миг наблизо пламна огън; Даба набождаше на шиш черния дроб, който все още димеше. След пет минути ядяхме — беше някакъв приказен деликатес. На шишовете се печеше месо. Поглеждах блажено и подскачах на едно място. Даба поиска да ми постеле кожуха, но аз с усмивка отказах.

Кунгуров изчезна за малко, а когато се върна, носеше сибирска катерица.

Върнахме се по тъмно. И едва тогава разбрах това, което по-късно щях да почувствувам в цялата му дълбочина: странната празнота и едновременно с това тайнствената красота и спокойствие на мразовитата зимна тайга. Бяхме изминали десетки километри и през цялото време от сутринта, когато напуснахме шосето, не бяхме забелязали жива душа. И то в самия център на района. Едва на връщане срещнахме на някакъв път конвой от четири камиона. Това бяха първите коли със стоки след половин година, придвижващи се през заледени ливади и дърварски пътища, които от пролет до есен са просто непроходими. Шофьорите стояха около огъня и си печаха шашлик от сръндака, който бяха убили.

Спомних си за един мой познат шофьор; точно тази година беше започнал да превозва зеленчуци и плодове за Западна Германия. Разправяше колко хубаво било това, че както по аутострадите, така и след пристигането, нямал никаква работа. Сияеше от щастие. Пристига, слиза от колата и вече за нищо не го е грижа; може да се развлича, или да спи в първокласния хотел. Когато се върне на мястото, където е паркирал, намира колата си чиста. И заредена с бензин. За него това беше върхът на комфорта. Даже безкрайните кервани от изпреварващи го и виещи коли изглеждаха в неговото описание живописно. Боже мой, какво ли би казал Милда, ако видеше шофьорите в тази пустиня?

Представях си какви условия бих предпочитал като шофьор. Какво бих искал? Та дори и в тези дяволски сурови условия на тайгата имаше някакъв особен чар. Но да оставим това, казах си. За пръв път се озовавах лице с лице с дивата пустош и все още не знаех какво ме очаква тук.

Междувременно беше се получило съобщение от Толя Степанин.

Оказа се, че в Бамбуйка все още не е паднал сняг, само било позаръсило. Степанин не бързал толкова с тръгването и можел да се позадържи.

Само че самолетът, който два пъти седмично превозва пощата до Бамбуйка, беше отлетял вчера. Следващият ще излети едва в други ден. Така че се получаваха нови усложнения. За щастие Кунгуров още вчера вечерта беше уредил всичко.

На другия ден сутринта с цялата си екипировка и обут в унти от еленова кожа, се качих в съвсем студения Ан–2, който караше пощата и четирима пътници за Муя. Самолетът промени малко курса си, за да може да ме свали в Бамбуйка. Селото се намираше на мястото, където едноименната река и Витим се сливаха.

Летяхме право на изток. На стотици километри не се виждаше никакво шосе или железопътна линия. Единствената връзка със света се осигуряваше с този Ан–2. Самолетът заедно с пощата и неколцината пътници караше от Багдарин различни стоки от първа необходимост, а на обратния си път превозваше кожи, горски плодове и риба.

Този път на няколко места забелязах нещо, което преди, като летях от Улан Уде, не бях видял. Върху вълнообразната гориста местност от време на време се появяваха неголеми места, които напомняха бурелом. След това за миг ми се стори, че съм си в къщи, в своето родно Роуднице, и гледам преобърнатите от вятъра хмелни насаждения; само някои прътове оставаха прави — останалите лежаха прекатурени един върху друг.

Това бяха смърчове, които, свели вече своите стебла, бяха започнали да съхнат и гният.

„Хмелните насаждения“ придаваха на пейзажа още по-мрачен и мъртвешки вид. Непрекъснато ми идваха наум въпроси, на които щеше да ми отговори бъдещето. С какви зверове ще се срещна? Ще видя ли мечка в живата, непокътната природа? Вечерта разпитах Даба.

— В тайгата има всичко — каза той. — Можете да попаднете на лос, на соб^[3] или мечка точно тъй, както и на росомаха^[4], рис или вълк. Още по на изток се срещат тигри.

— Значи с тигъра няма да се срещнем? — засмях се аз.

— За тигри трябва да се ходи чак до Амур — каза той след кратка пауза. — Тук от Бургузин до Витим и Бамбуйка живеят най-хубавите самури^[5].

— Нищо — казах, все още в добро настроение. — Това съвсем не е лош избор. — Мислех за мечките. Но вече беше късно и те сигурно са се изпокрили в бърлогите си. После, не ми се вярваше твърде, че в Сибир има чак толкова мечки, както се говореше. Когато заприказвахме на тази тема с Даба, той започна да се кълне, че преди няколко години, когато лятото било бедно на горски плодове, сам той за един ден бил забелязал 48 мечки. Това се случило на завоя на североизточното планинско крайбрежие на Байкал, където мечките от най-различни краища идвали за кедрови шишарки, за риба, жаби и всевъзможна мърша, която Байкал по време на буря изхвърлял на брега, или търсели под камъните миди и облизвали гниещите наноси с миди и ларви на насекоми. Даба твърдеше, че в гладни години мечките изминават по двеста-триста километра, за да търсят храна. Гледай ти, мина ми през ума, значи и мечките предприемат понякога „продължителни прелети“ и изминават като елените стотици километри. Само че тук причината е съвсем ясна. Отправят се към определено място за храна.

— Но Байкал е далеч оттук, Даба — казах аз.

— Геолозите в Муя, близо до участъка на Толя, убиха миналата година за един ден и една нощ осем мечки — отвърна той. — Собствено един от тях. Бил останал в хижата сам, другите заминали от лагера и взели кучетата. Когато на сутринта се събудил, видял, че конюшнята недалече от хижата била празна. Убитият кон лежал на снега и три мечки довършвали остатъка от своя пир. Той застрелял две от тях, а третата офейкала. Тъкмо се готвел да одере мечките и се появили още четири. Застрелял още две и успял да избяга в хижата. През нощта мечките се опитвали да влязат при него. Дращели по вратата, а на него му се били привършили патроните. Едва дочакал връщането на другарите си. От половината убити мечки останали само костите, другите през това време успели да ги разкъсат и излапат. И знаете ли — оттогава този човек започна да заеква. Бива си я тайгата!

Мълчах. След това влязохме в малката стаичка за пренощуване и отворихме бутилка водка — Даба извади парче жълтеникава, леко порозовяла сланина; наряза я на тънки филийки.

— Мечешко сало — каза той с усмивка. — Чудно мезе. А някои си мислят, че е достатъчно да оглозгаш сутринта една кост и ще издържиш след това цели часове без ядене. Много е хранителна и съхранява силите. Някои ловци разправят, че от нея не мръзнели ръцете.

— Виж, от това имам нужда — казах аз и хапнах едно парченце. Разтопи се в устата ми.

— Това е от мечка, която се е хранила с кедрови шишарки; нейното сало е розово и крехко, направо се топи. Мечката, която е яла месо или плодове, има сланина бяла и жилава като свинската.

— Отлично. Но все пак предпочитам да я видя жива. Има ли някаква надежда? — след странната възбуда, която изпитах подир първата глътка, продължавах да бъда трезв.

Даба вдигна рамене.

— Може и да срещнете някоя. Не вярвам всички да са си легнали да спят. Понякога се измъкват от бърлогата вънка на чист въздух; особено в началото, когато сънят им не е съвсем дълбок. А може и да налетите на шатун^[6] — каза той шеговито. — Какво бихте направили, ако откриете в снега нейните следи?

Започнах набързо да си припомням.

Шатун!

Да. Бях чувал това-онова за скитащите мечки. За да може една такава мечка да заспи зимния си сън, трябва да има порядъчен запас от мазнини под кожата си, за да има от какво да живее. Мечка, която по някаква причина не е могла да се охрани както трябва през лятото, не може да заспи и тръгва да търси храна. Скитори из околността и търси нещо за ядене. Но колкото повече се шляе без резултат, толкова повече отслабва и става все по-раздразнителна. Особено е страшна самката. Тя има нужда да си легне на скрито, понеже едва през зимния сън в нея се развива плодът; през месеците, когато нищо не яде в своята дупка, тя трябва да роди своите малки и да ги отхрани. В такива случаи мечката напада каквото й падне, опасна е и за човека. Разбира се, неприятности може да ти причини и мечка, която се скита не от глад, а от съвсем прости и много добре познати на човека причини: има разклатени нерви и я мъчи безсъние. Такава една, обикновено стара мърморана, не само че не си ляга в бърлогата, но сърдита и раздразнена, броди из околностите.

— Шатун ли? — попитах аз.

Беше изтълкувал мълчанието ми по своему и ме погледна малко учудено. Струваше му се, че и понятие си нямам затова, какво мога да срещна в пущинака и все пак съм тръгнал. Замисли се.

— Забравихте за следите, Даба.

— А, да — каза. — Попаднете ли на шатун, трябва добре да внимавате и да се пазите откъм гърба. Шатунът е много хитър. Когато забележи, че го следите, той прави кръг и се връща на вашата следа и тогава положението моментално се изменя. Вече той е по петите ви. Когато човек си вари чай сред снега или седне да изпуши една цигара, той гледа натам, откъдето е дошъл.

— Ай, ай-я-я-я — изпуснах се аз. — Чак толкова ли е хитър?

Даба ме погледна любопитно; сега и двамата се засмяхме.

— Мечката — каза той — е като човека. Може да бъде толкова добродушна, колкото и коварна и зла.

И отново ми разказа цяла дузина истории, които говореха съвсем ясно: ловците винаги са били внимателни и предпазливи. Исках да знам какво представлява най-обикновеният начин за лов на мечка през зимата, когато изгонват нещастната сънливка от бърлогата й.

— Това става така — каза той. — Отсича се едно дърво и стволът му се пъха в дупката, та клоните му да запушат изхода. С това дърво мечката се поразръчква малко, за да се събуди. Като реши да тръгне навън, тя не може веднага да излезе, трябва да разтвори клоните. Така миналата година загинаха двама колхозници. В бърлогата спяла мечка, която била отгледала не само своите, но и чужди мечета и оттам изскочили четири мечки.

Той замълча и ме погледна.

— Тя, тази работа, е и късмет, и риск. Но вие ще бъдете там с Толя.

Много от нещата, които ми разказа Даба за мечките, аз ги знаех. Но това бяха познания от книгите. От Даба почувствувах още по-силно огромната разлика между теорията и практиката, между мъртвата буква и живота. Започнах да си давам сметка за това още в мига, когато след излитането ни от Улан Уде за пръв път се почувствувах в тайгата, много преди да съм докоснал с крак нейната пръст.

На северозапад заблестяха ослепително на слънцето белите, набраздени хребети на Муйската планина. Самотната планина Шаман припламваше с леден възсинкав блясък.

Приближавахме към Бамбуйка и аз знаех, че тази дълбока като пропаст разлика между представите ми и действителния живот в тайгата ще става с всеки час все по-дълбока.