Ян Козак
На лов в Бамбуйка (10)

10

На сутринта имаше двадесет сантиметра сняг и небето отново беше чисто. Толя просто се къпеше в бялото сияние, което ни обгръщаше. Светът излъчваше прозрачен леден блясък, отвсякъде струеше някаква сериозна строгост. Тази странна строгост и студ се запазиха и по-късно, когато изгря слънцето и наоколо се разля блестяща, ослепителна белота.

Но какъв сняг беше това! Истинска „неосквернена чистота“. Кучетата се премятаха в рохкавия пухкав сняг като луди. Край тях летяха цели ветрила от снежен прах. Смаян от това непознато бяло нещо, Мурзик непрекъснато го душеше. Пиратка се тресеше, мускулите на гърдите й играеха, жълтеникавите й очи нетърпеливо пламтяха.

Настъпи нов живот за нас.

На около километър от къщата попаднахме на широко разположени една от друга големи еленови следи. Това бяха три лоса, минали оттук късно вечерта — снегът слабо беше засипал следите им — и бяха продължили на юг. Близо до потока сред техните следи се появиха всевъзможни отпечатъци на малки лапи. Всички те се събираха към пътя, който бяха утъпкали лосовете, като към магистрала. По нея по-леко се тичаше. Малко по-нататък намерихме следи от белки, заек и яребици. На едно място ги прекъсваха следи от остри копитца на кабарги.

Вървяхме трудно, рохкавият сняг ни уморяваше. Толя пое по следите на лосовете на северозапад, срещу течението на потока, откъдето бяха дошли тези великани. Заекът, който бе минал по същия този път преди нас, неочаквано го беше напуснал. Срещнал е лисица; в снега на полегатото заблестяло плато личаха неговите скокове и зигзагът на лисица.

Тайгата не беше чак толкова пуста, както ми се струваше.

Когато преминавахме горите и платата, отдалечени от някой поток, или когато напускахме течението на някоя река, следите оредяваха и снегът край нас задълго оставаше непокътнат. Но достатъчно беше отново да се приближим до вода — и пред нас отново се появяваха дантели от копита и всевъзможни лапи.

И всички следи бяха пресни.

Това вече не беше музей; следите в искрящия сняг ми напомняха някакъв жив албум от мостри на животните, които тайгата криеше и за които ние двамата трябваше да се сражаваме с дивата пустош. Пустинята живееше. Но тя гъмжеше от животни най-вече през нощта и рано призори. Проявите на безмилостния живот в тайгата — откриването на жертвата, преследването, бягството и кървавите пиршества — всичко беше записано на снега. Тайгата се разкриваше пред нас.

Изоставихме еленовата пътечка и се затътрихме покрай един поток. Местността беше неравна, осеяна с бубунки и преобърнати дънери, с камъни и храсталаци. Няколко пъти преминавахме по леда от единия бряг на другия, докато най-после Толя тихо ме повика.

Под клоните на една ниска бреза, огънати от снега, се извиваше диря от самур!

Дълбоките, овални отпечатъци на лапите заобикаляха растителността и се виеха нагоре по брега, на места вървяха право като изпъната връв, на места тичаха на зигзаг по неравната местност. И въпреки слънцето бяха пълни със сянка.

Самурът беше притичал оттук на два пъти, веднъж натам и след това обратно по същия път. Бе поставял лапите си в същите следи и с такава смайваща точност, че успях да разбера това чак на стръмния склон, където леко се беше подхлъзнал на две страни.

Къде ли е капанът на Толя? — помислих си. Той непрекъснато следваше дирята, спираше се и се оглеждаше. Най-после се наведе над изпъкналото теме на брега.

Тук самурът беше скочил — следата беше много по-дълбока.

Толя внимателно загреба с дървена лопатка снега с тази следа. На дъното на ямичката постави отворения капан. Заледената му чинийка попадна точно на мястото на следата. Толя прикри капана с тънка хартийка; по този начин предпазваше механизма на пружината от снега. Капанът трябваше да задействува бързо и сигурно. Толя го засипа със снега от лопатката и с обратния край на дръжката, изрязана във вид на следа от самур, отпечата леко, за да не се повредят челюстите на капана, овала й точно над чинийката. След това зари в снега тела, който държеше капана и на чийто край беше привързана една дървена дръжка. Толя работеше бързо и уверено.

Пътечката придоби първоначалния си вид.

Толя вдигна глава и се усмихна.

— Ще го подлудим — каза той и между три-четири самурени следи от двете страни на капана отпечата в снега заешки лапи.

Самурът щеше да се затича още по-бързо и с много по-голяма сила щеше да стъпи в заредения капан. Толя научил тази хитрост от оня глухоням ловец Лука. Оттогава Толя не постъпвал другояче със самурите.

Седнахме отстрани да си починем. За по-сигурно Толя постави още един капан на скалистата издатина, след което ние продължихме да се влачим нататък по рида. Наистина се влачехме. От време на време се редувахме да си утъпкваме пътя и в лагера се прибрахме по тъмно, капнали от умора. Едвам си вдигахме краката. А бяхме изминали само половината от обикновения ни път, когато излизахме за белки.

Първия ден намерихме седем следи от самури. Но колко бяха в действителност?

Самурът изминава за храна средно по 12 километра, понякога и до 30 километра, самките — по-малко. Така че след пет или десет километра можехме отново да попаднем на същата следа. От друга страна самурът си има главно трасе, един вид магистрала, по която тръгва и след това се връща и от която водят зигзагообразни отклонения към временните му ловни полета, например към боровинките, където от време на време отива да си зобне. Когато поставяхме по няколко капана на една и съща пътечка, нашите надежди бяха по-големи; самурът не понася в близост до себе си никакъв съплеменник; когато образуват семейства, между тях се стига до тежки битки за ловните участъци. Всичко това означаваше, че ни предстоят все същите дълги преходи, както при лова на белките. Ходенето ни ставаше все по-трудно и денят непрекъснато намаляваше. Слънцето залязваше след три часа.

Ставахме по тъмно; когато слънцето изгряваше, бяхме вървели вече по два-три часа; а и температурата отново рязко спадна, достигна –42°.

Най-после на третия ден отидохме да прегледаме капаните. Снегът, общо взето, се беше повтвърдил. Вървежът ни се улесняваше и от това, че стъпвахме в собствените си стъпки. Човек веднага се досеща защо самурът си прави пътечки. Възбудата и ловджийската страст пробудиха у мен ентусиазъм. Нямах търпение. Ще ни донесе ли днешният ден разочарование, или успех?

Първите капани стояха непокътнати. Самурът не беше минавал оттук. Чак в четвъртия се бе хванало нещо.

Забързах. Толя водеше кучетата — този път ги бяхме вързали, защото иначе можеха да разкъсат уловените зверчета в капаните.

Разочарованието ми нямаше граници.

Лещарка! Тръгнала по пътечката и капанът щракнал. Чак след това дошъл самурът и свършил добра работа. Около капана се виждаше перушина и следи от кръв. От лещарката бяха останали жалки остатъци.

Не много далече имаше още един капан. Но самурът, който така неочаквано беше попаднал на плячка, при това простряна на собствената му ловна магистрала, сит и доволен, се бе прибрал в дупката си.

Едва към обед се приближихме към следващата пътечка. Мурзик и Пиратка се разлаяха и се спуснаха по следата. Задържахме ги с голямо усилие. Погледнах надолу. Над браздата, която пресичаше пътечката, лежеше самур. Изглеждаше мъртъв.

Изведнъж скочи и диво се сгърчи. Захапа железата, които го бяха оковали.

Дълго се бори с тях, успя да поразтегне малко капана, но когато се приближихме, беше паднал безсилен.

Новата опасност го подлуди.

Престана да гризе стоманените челюсти, които стягаха предната му лапа, дърпаше се и се въртеше, искаше да се измъкне; ръмжеше и пръскаше слюнки. Снегът изпод нозете му летеше като леден душ.

Задържах Мурзик и Пиратка, които яростно се дърпаха.

В своята безизходица, подивял, с помътени очи, самурът се нахвърли върху Толя. Искаше да му захапе ръцете, дращеше с дългите си закривени нокти.

Толя хвана дръжката и я вдигна. Самурът безпомощно се замята във въздуха. Последва светкавичен удар и зверчето утихна. Кожата остана здрава. Беше чудесен екземпляр. По-тъмен от този, който бях убил аз. Основният му цвят преливаше в синьосив — цветът на възсинкав лед.

Не бяхме изминали и един километър, когато, минавайки покрай една гъсто обраснала падина, отново се натъкнахме на следи от рис. Рисът отначало вървял в една посока, но след това се отказал. Предпочел да се възползува от нашата пътека. Мъчел се да стъпва в нашите стъпки, предпазливо поставял в тях своите лапи. Не му се вървяло по рохкавия сняг.

Продължил така известно време. След това се спрял — видимо ядосан от нещо, — отклонил се и поел направо през снега. Все повече се отдалечавахме от неговата цел. Беше се спуснал към устието на падината.

Отпечатъците на неговите лапи остро се очертаваха в чистия дълбок сняг. Любопитно ги разглеждах. Отпечатъкът на лапата заедно с пръстите беше широк точно 13 сантиметра. Според Толя, рисът е дълъг метър и двадесет и пет сантиметра и тежи около 50 килограма.

— Няма да ни избяга — каза Толя доволно. — Като тръгнем обратно от Мечешкото езеро, ще му поставим капан.

Метър и половина котка!

Моето удивление се дължеше на нашите европейски съотношения и представи. Не можех да се избавя от тях. В Европа един 30-килограмов рис е истински великан. Но тук, при тукашните условия, зверовете са по-големи. Сръндакът тук тежи около 35 килограма. А тигърът? Тукашният сибирски тигър също си го бива. По-масивен е от своите събратя в Индия или на остров Суматра. Заедно с опашката си достига до четири метра и тежи над 300 килограма.

На следващия ден намерихме в капана още един самур. Беше съвсем замръзнал.

След това дойде най-успешният ни ден. В стоманените челюсти на капаните бяха попаднали три самура и една бялка. Толя сияеше.

— Знаех си аз. Все едно, че съм срещнал тълпа цигани и една циганка. Ето ги! — ухили се той.

Този ден видях лос — беше неочаквано близко.

Открихме две следи от самур близо до Бамбуйка; бяха разположени една от друга на километър разстояние от едната страна на гъсто залесения хълм. За да не се бавим, всеки тръгна да прегледа по един капан. Оказа се, че и двата са празни. Тръгнах покрай Бамбуйка срещу Толя, когато откъм другата страна на брега се чу шум.

Голям лос! Мъжкар!

Излизаше лениво от гъсталака; на самия край се спря. Направи няколко крачки и важно стъпи върху искрящия килим на заснежената река. Стигна до средата и отново спря. Беше дълъг три и висок към два метра. Внушителният му ръст, огромната корона на лопатовидните му рога и дългата му, покрита с грива шия го правеха да изглежда монументален, приличаше на статуя.

Лосът поизвърна красивата си удължена глава с поопадали кичурчета косми и заразглежда реката, сякаш размисляше накъде да тръгне. Слънцето огряваше рогата му, плешките и ивицата на кръста върху леко извития му червено-кафяв гръб. Високите му крака хвърляха сянка.

Още не можеше да реши. Пристъпваше по леда нагоре и душеше.

Така извървя около четиридесет метра и след това отново възви към мястото, откъдето беше дошъл. Зад него оставаха широки следи от копита, пълни със синя сянка.

Отново влезе в гъсталака. Раздвижваше с рога натежалите, сведени клони и снегът по тях се изсипваше на земята. Освободените клони натискаха по-горните и цялото дърво оживяваше. Снегът се сипеше и сипеше и лосът спокойно вървеше.

През реката се втурнаха Пиратка и Мурзик. В гъсталака се чу ускорен тропот и пращене. Лосът изчезна.

Готвех се да поставя капан, но в тоя миг забелязахме, че малко по-нататък самурът е напуснал „магистралата“ и косо на нея се беше насочил нагоре.

След това открихме отпечатъци от копита на кабарга. Дали самурът не беше тръгнал след кабаргата?

Ето, той е заобиколил няколко дървета и е дебнел, свит зад клоните — прикривал е следите си с отпечатъка на коремчето. Междувременно кабаргата се е приближила, но в последния миг е отскочила настрана. Самурът също е скочил, но е паднал в снега. Кабаргата е бягала наляво и надясно, вместо да се спусне право напред — до такава степен е била уплашена и объркана. Най-накрая вместо да се върне обратно към платото, откъдето е дошла, тя е побягнала към гъсталака. Двете следи неумолимо се приближаваха.

Вървяхме след тях, още повече че Мурзик и Пиратка, забили муцуни в земята, стръвно се дърпаха напред към гъсталака.

Изведнъж следите на самура изчезнаха, сякаш бе пропаднал в дън земя. Нататък бе продължила само кабаргата и беше опръскала с бубонки и пикоч. Последвал е бесен танц — копитата й бяха утъпкали снега съвсем.

След това се появиха замръзнали капки кръв, които все повече зачестяваха, пръските са летели ветрилообразно. Кабаргата силно е тресяла главата си, мъчила се е да отхвърли нападателя. Отново е опръскала снега с няколко черни бубонки и почти незабележима, тънка ивица течност.

Мурзик и Пиратка лаеха зад едно коренище, до което трябваше да изпълзим.

Тук трагедията беше свършила. Кабаргата е скочила върху коренището, със сетни сили се е опитала да се освободи. Но вече краката не я държали, при скока се е подхлъзнала и е паднала по корем. Още веднъж се е вдигнала и е подскочила, но това е бил последният и напразен опит. Останала да лежи с разкъсано гърло.

В снега отново се появиха стъпките на самур; заобикаляха удушената жертва.

Мурзик и Пиратка яростно ръфаха замръзналия труп.

Не можех да проумея как пъргавата кабарга, тъй добре приспособена за тичане в снега, да не може да избяга от самура. Толя, метнал кабаргата на гръб, ми обясни това, когато отново стигнахме на мястото, където е започнала смъртоносната гонитба.

Кабаргата — беше самка — изглежда преди това е била гонена от някакво друго животно, така че на пътя на самура се е изпречила съвсем капнала. Преди той да я нападне, е правела твърде чести крачки. Едва се е влачела. Копитата й браздели снега.

Тъкмо се е освободила от един преследвач — почти издъхваща от умора, — напада я друг и почва да я преследва. Объркана, кабаргата побягва към гъсталака, където плетеницата от клони й пречи да тича, докато самурът е маневрирал под тях свободно.

Вместо да намери своето спасение в гъсталака, тя намерила там своя край.

Нищо наоколо не трепваше. Тайгата бе обгърната от безконечен, абсолютен покой.

Поставихме два капана за самура и се върнахме.

Междувременно всичко вървеше отлично — това бяха уморителни, но чудесни дни. В тайгата непрекъснато се случваше по нещо.

Вече имахме осем самура; струваше ни се, че никога няма да свършат щастливите ловни дни, които ни беше донесъл снегът. Тътрехме се от сутрин до вечер, затова пък нощем спях като заклан. Заспивах още при чая; на пейката до печката беше топло, бумтенето на огъня — един от най-сладките звуци, които знам — ведно с проблясващите пламъци и миризмата на изгарящо дърво просто ме замайваха през тези вечери. Толя в това време се грижеше за кожите. Всяка вечер ги опипваше отново; триеше ги, някои места намокряше, изчегъртваше излишната мазнина, след това ги разстилаше, та козината им да бъде съвсем естествена и мека. Никога не би ми дошло на ум, че ловецът трябва да полага грижи като за едно бебе, ако иска кожите да струват нещо. Но самурените кожи си заслужаваха. А трябваше и да наваксаме изгубеното време. За Толя вторият му най-богат на самури участък беше Уст Ан. Скоро обаче се случи нещо, което постави началото на други, по-трагични неща.

Когато след два дни дойдохме отново на мястото, където самурът беше нападнал кабаргата, намерихме капаните празни — въпреки че самурът е бил тук.

Капанът, който аз бях поставил — първият поставен от мен капан, — беше със затворени челюсти и лежеше захвърлен настрани. В железните му челюсти бяха останали няколко черни косми.

Няколко замръзнали сдъвкани косми се валяха по встрани. Наоколо беше пълно със следи. Замръзнахме на мястото си от гняв, като ги видяхме.

— Ама че гадина! — процеди Толя.

Росомахата беше изяла в пълния смисъл на думата самура ведно с космите. Беше изблизала от снега и кръвта, която е текла, когато го е разкъсвала. По замръзналата снежна повърхност се виждаха отпечатъци от зъби — по края оставаше незабележима следа от кръв.

Стъпките на росомахата се бяха втвърдили, но още не бяха съвсем изветрели. Мурзик и Пиратка настръхнаха; очите им запламтяха от войнствена възбуда.

Крадецът отново напомняше за себе си.

— Толя, дали росомахата не е гонела онази кабарга? — попитах аз. Помислих за някакво разчистване на сметките.

— Не — поклати глава той. — Тя никога не би се отказала от плячката си. Още повече че кабаргата е била доста изтощена.

Чиниевидните следи отвеждаха към платото. Там някъде между отдалеченото дере, реката и камъните — между слънчевата светлина и сенките на заледения бял свят — росомахата в тоя миг си почива или отново ловува. Там навсякъде бяхме поставили капани.

Само тя ни липсваше.

Едва сега проумях опасенията на Толя, когато росомахата се появи за първи път. Стигаше ни само това, че рунтавото алчно зверче бе разбрало как може да ни заобикаля стъпките — а за росомахата това не представляваше никаква трудност. Какво ни очакваше? Шишът, който бяхме поставили, имаше две големи неудобства. Не беше много сигурен и не можеше да се пренася. При какви ли обстоятелства ще се срещнем с росомахата?

Не очаквахме, че това ще стане толкова скоро.

Скитахме цял ден; студът така пронизваше, че на два пъти си варихме чай и се стопляхме. Скрежът ни ослепяваше също както Чикундаев и Дуванчо, когато ставаха в оная сутрин. Но вече нямаше никакъв лов.

Когато наближихме къщата, Мурзик и Пиратка, както обикновено, се отделиха и побягнаха напред. Това беше някаква игра и в същото време чест — да се върнеш пръв, да клекнеш пред вратата и с изплезен език и скимтене радостно и с копнеж да посрещнеш стопанина си. В цялото това кучешко нетърпение имаше голяма доза материален и реален интерес. Само вечер получаваха достатъчно храна. Сутрин им се даваше нещо като закуска. Не биваше да бъдат сити и мързеливи по време на лова.

Изведнъж се чу лай. Но не игрив и закачлив, какъвто съпровождаше техните игри, нито пък беше обикновеният ловджийски лай, когато преследваха бялка. Това беше свирепо, диво лаене и напомняше преследването на самура, когато го бяхме подгонили към дървото.

Нещо ставаше при капана за росомахата.

Спогледнахме се с Толя и се затичахме.

Лаят и ръмженето ставаха все по-диви, превърнаха се в оглушителен рев. И вече на снега между дърветата забелязахме някакво диво премятащо се кълбо.

— Пушката! — извика Толя. — Бързо пушката!

Аз носех карабината, а той беше прехвърлил на рамо малокалибрената.

Тичешком я издърпа от ръката ми. Прицели се, но не можеше да стреля. Кучетата се мятаха като побеснели в едно валмо с кафявия звяр, който хриптеше и ръмжеше.

Росомахата, завардена от Мурзик и Пиратка в момента, когато се приближавала към замръзналата стръв, се беше изправила като мечка на задните си крака, подпряла с извития си на дъга гръбнак о ствола, който Толя беше пресякъл. Зъбите й стърчаха от страховито отворената й паст; очите й бяха изпулени, космите настръхнали. Звярът стоеше като наелектризиран, лице с лице срещу Пиратка и Мурзик.

Пиратка се хвърляше към шията й. Но росомахата беше като гумена. Преди да е успяла да затвори челюстите си, косматата лапа я отхвърли толкова силно, че Пиратка се преметна презглава. Но скочи отново и пак се опита да я нападне.

Също и челюстите на Мурзик, посягащи към гърлото на росомахата, тракаха напразно. Чуваше се само това тракане на зъби, съпроводено от пръхтящото ръмжене на звяра. Мурзик с болезнено квичене отлетя настрани.

В този миг на Пиратка й се удаде най-сетне да захапе росомахата, но зъбите й докопаха само кожата на гърлото. Не успя да премести челюстите си и да й захапе гръкляна, защото росомахата я отхвърли с лапа в снега. Двете тела се сплетоха в кълбо, запремятаха се диво, дращеха се с крака, зъбите им тракаха.

За един миг Пиратка се озова отгоре — зъбите й продължаваха да са впити в кожата на гръкляна.

Росомахата се преобърна на гръб.

Пиратка ръмжеше и забиваше по-дълбоко зъби, местеше челюсти. Струваше ми се, че още миг и изходът на боя ще бъде решен.

В този миг Толя предупредително, с възбуден глас изруга.

Внезапно, за някаква част от секундата, като блясване на светкавица, росомахата замахна с предната си лапа. Ноктите й се забиха и с рязко движение преминаха през целия корем на Пиратка.

Чу се звук от разпорване на кожа и в същия миг отчаяно страхотно изквичаване. Пиратка отскочи като захвърлена цепеница през главата на росомахата и се запремята.

Мурзик в това време се бе окопитил от удара и свирепо нападна.

Росомахата го отхвърли. Тя отново се бе изправила на задните си крака в своя див, но хладнокръвен бяс на стар побойник; цялата беше сплав от пъргавина и сила.

Сама се бе приготвила за нападение, но в тоя миг забеляза мен и Толя. Разярената, широко отворена паст и изблещените й очи за един миг застинаха неподвижни. След това се дръпна. Обърна се и направи два-три скока. Снегът след нея пожълтя от дълга ветрилообразна ивица.

В този миг Толя получи свободно пространство за стрелба. Проехтя изстрел и росомахата падна.

Какво стана с Пиратка? Бях толкова развълнуван, че не можех да си поема дъх.

Спуснахме се към нея.

Лежеше с разпорен корем и изскочили навън вътрешности, потънали в бързо втвърдяваща се кръв. Тя замръзваше толкова бързо, че не можеше да попие в снега, оставаше на повърхността като леден слой. От съвсем отворената топла рана се вдигаше дим. Сякаш заедно с този дим си отиваше и животът на Пиратка.

Отново се чу онова ужасяващо, остро и в същото време жално изквичаване; но изведнъж трепна и бързо хриптящо, замря. Пиратка изтрака с оголените си зъби, целите в косми от росомахата. Все още търсеше гърлото на противника. Все още искаше да го прегризе; още повече че въздухът, който тежко и хриптящо вдишваше, беше пронизан от страхотна сярнокисела миризма, която росомахата в своята обърканост пред новия си неприятел беше изпуснала.

— Пиратка! — знаех, че настъпва краят. Погледнах разтревожено Толя.

Вдигна пушката. Но вече нямаше нужда.

Пиратка не дишаше. Очите й бяха угаснали; лежеше вцепенена на твърдия сняг.

Толя стисна устни. За пръв път, откакто го познавам, го виждах с толкова страшна тясна уста.

Мурзик притича до Пиратка. Престана да си ближе раната на рамото. Недоумяващо гледаше ту Пиратка, ту нас. Скимтеше с изплезен език.

Задушаваше се от вонята. Не беше на себе си от това, което стана. Не беше се срещал с толкова силен и странен враг; беше обзет от свирепа ярост и в същото време удивление.

С отчаян лай се хвърли към росомахата.

— Мурзик! Мурзик!

Толя яростно и с ругатни го отпъждаше.

Нищо не можеше да го удържи. Глупак! Още по-силно почна да души, просто заби муцуна в жълтия заскрежен секрет, който беше обагрил снега, течност, с която росомахата обикновено бележи своята жертва и чийто мирис сама търси, когато престава да бъде самотна и настъпва любовният й период.

Това не остана безнаказано.

Мурзик отскочи, но вече беше късно. Бясно въртеше глава, пръхтеше и пръскаше слюнки; пъхаше муцуна в снега. Търкаляше се и триеше с лапи ноздрите си, сякаш искаше да извади оттам забити таралежови игли. Сернистият, невероятно смрадлив мирис проникваше до дробовете му и го задушаваше.

Чак сега разбрах какво оръжие може да бъде смрадта на пора, които от всички невестулки има най-развита подопашна жлеза. Изхвърлената от него течност мигновено и сигурно спира и най-яростната атака на неприятеля. Това е един вид химическа война в природата. При росомахата не се касае за отбранително оръжие — тя няма нужда от него — и все пак. Мурзик се мяташе като бесен.

Най-после го хванахме и Толя разгледа раната на плешката му. Беше одраскване от нокът, нищо особено.

След това издърпахме росомахата от полесражението и Толя започна да я дере. Работеше мълчаливо.

Пиратка не дишаше. Въпреки това не можех да не гледам с уважение нейния убиец.

Росомахата беше почти един метър дълга, нейното ниско, тантуресто тяло не тежеше дори колкото Мурзик. Косматото й и грозно рухо, на места поизлиняло, я правеше да изглежда тромава и омекнала. Но под кожата се оказаха стоманено твърди, силно изпъкнали мускули. Цялото й тяло беше изтъкано от мускули. Нямаше нищо излишно по себе си — само мускули, кости и сухожилия. Бицепсите на предните лапи и на врата й бяха уродливо огромни и възлести.

Толя разтвори челюстта на звяра и мълчаливо, с красноречив жест посочи към нея. Това се казва челюст! Кучешките зъби бяха двойно по-широки, отколкото дълги; това бяха зъби, способни да прегризят един зрял рог, твърд като камък.

Росомахата беше истински убиец.

Можеше да се справи с четири до пет кучета. Ако сражението с Пиратка и Мурзик не беше така мълниеносно и ако не бяхме се намесили и ние в него — тежко и горко на Мурзик. Предпочитах да не си представям какво можеше да стане. Мурзик се държа храбро, но би ли тръгнал на сигурна смърт? И можеше ли да се говори след това за fair play (честна игра)? В джунглата няма такова нещо, по-силният там е в по-изгодно положение и го използува без остатък. А защо при зверовете да бъде по-иначе, отколкото в нашия цивилизован свят? Смъртта на Пиратка ме огорчи.

Тръгнахме, към къщи.

Носех кожата на росомахата — Мурзик се тътреше благоразумно по̀ встрани. Беше изплезил език. Сега даже и кожата на тази огромна невестулка го изпълваше със страх. Изведнъж се спря и започна да души; очите му диво блестяха.

Обърна се няколко пъти натам, където остана да лежи Пиратка. Тя вече не се виждаше.

Накрая Мурзик въпреки целия смут, който го беше обзел, застана на брега срещу дървената ни къща и се загледа през реката — струваше ни се, че се ослушва. Сякаш очакваше да се появи Пиратка.

Толя отвори вратата.

— Влез! — подкани го той. — Нека се постопли малко. От топлината тази смрад бързо ще изветрее.

За първи път пускахме Мурзик вътре.

Той се поотърка о нас и влетя вътре. Изглежда, и това бе за него едно от неразбираемите неща, които му се случиха днес; но въпреки отчаянието си радостно завъртя опашка.

Съвсем бяхме забравили за Риска!

Беше ни чула и чакаше на входа; седеше с вдигнати предни лапички и опашка. Вперила очи във вратата, звучно цвъркаше, когато Мурзик нахлу вътре.

Сякаш я удари гръм. За част от секундата се намери върху нара; след миг изпълзя на полицата и се стаи там, свита и с изострени уши.

Мурзик дори не я забелязваше. Не й обръщаше никакво внимание. Преспокойно се разположи под последния нар — право в нейното леговище. При това шумно преобърна консервната кутия, в която й сипвахме мляко. С уморени очи и поставил муцуна на предните си лапи, той се сви на кълбо и цял се затресе.

Риска неподвижно и дълго го наблюдаваше.

Мурзик изобщо не изглеждаше страшен. От време на време някак издълбоко от гърлото му излизаше квичене и кратък лай; козината му настръхваше. Беше разстроен и нещастен в своята безпомощност.

Когато му подвикнах, започна да си трие муцуната с лапи и притвори очи, сякаш искаше да се крие. Беше го срам. Чувствуваше се опозорен и едновременно с това миризмата, от която не можеше да си намери място, не му позволяваше да диша и това го сковаваше — беше като затворен.

— Мурзик! Мурзик!

Риска се раздвижи. Нямаше никаква опасност, но тя се сви, притисна коремче о нара. Премести се уплашена съвсем на края. Подаде глава и част от коремчето си.

Надвесена точно над Мурзик, любопитно го наблюдаваше.

Мурзик не я усещаше.

— Знаех си аз — каза Толя без настроение, — три-четири дена за нищо няма да го бива. Напълно е неспособен да усеща миризмите.

Пиратка пострада още по-зле, помислих си аз. Но не ми се искаше да разстройвам Толя. Много добре знаех какво означава за него загубата на Пиратка. Вярно, добихме росомахата, но на каква цена!

Взех един топъл навлажнен парцал и почнах лекичко да трия муцуната на Мурзик.

Чувствувахме се като на погребение. Пиратка непрекъснато ни липсваше.

Сутрин, когато ставахме, никой не драскаше отвън на вратата. Никой не скачаше с лапи по рамото на Толя, когато излизаше вън на студа. Нямаше я Пиратка, потънала в скреж, с жаден, радостен поглед да се поотърка о коленете ми или да се помотае из краката ми, когато тръгвахме на лов.

Мурзик не проявяваше никакво желание да ходи на лов. Впрочем това беше съвсем излишно, щеше само да ни пречи и затова си остана „в леглото“. На излизане напълнихме солидно печката с дърва и оставихме Мурзик да пази Риска. Но нямаше съмнение, че този ден щеше да бъде обратното.

А и нашият обичаен целодневен преход през бялата пустиня без Пиратка и без Мурзик ни изглеждаше още по-мрачен и студен.

Капаните бяха празни.

Тази вечер Толя отново се върна към нашия календар. Ако не ме лъжеше паметта и ако не бях объркал своите бележки, трябваше да сме седми ноември.

Наближаваше денят, в който Толя имаше уговорена среща с Вова. До ловната къща в Ашанканската клисура, която свързваше двата участъка, имаше 55 километра път. Това означаваше, че не по-късно от два дни се налага да тръгнем. Според нашите планове ние отдавна трябваше да ловуваме край Мечешкото езеро и оттам набързо да се прехвърлим на мястото на срещата. Толя смяташе пътем да поставим капани. Но сега вече всичко това беше излишно. Все още бяхме в Уст Ан, въпреки че ловът тук постепенно привършваше. В капаните започнаха да попадат самки. От първите пет самура се случи една, а от следващите четири вече три бяха женски. Това означаваше, че сме попаднали във вътрешния им кръг, където самците, които имат по-големи ловни полета, не дохождат. А Толя щадеше самките. Щеше да ловува и през идната година; той наистина беше ловец и тялом, и духом.

Да се мъкнем цели 55 километра при температура –38° към Ашанканската клисура с целия си багаж — спален чувал, раница с бельо, малко провизии и две пушки, — подир което да свърнем на север към Мечешкото езеро, ми се струваше направо нерационално. Пет дни поход, време, загубено за лова. Нямаше да се връщаме по обратния път и не бихме могли да попаднем на някоя случайна следа от самур. Без Пиратка, само с Мурзик в такава ситуация беше ужасно трудно.

А времето летеше; бързо наближаваше денят на моето завръщане. Оставаха ми само три седмици.

Изведнъж дъхът ми спря, почувствувах как слепоочията ми започват да пулсират. Обзе ме възбуда също като онази, когато за първи път стъпих в тайгата или наблюдавах любовния период на кабаргите. Също когато открих мечешкото леговище и следите на росомахата.

Ами ако остана тук и почакам Толя! Бих живял четири-пет дни сам сред ледената пустиня, сам бих обхождал капаните. Ще бъда няколко дни наистина самостоятелен ловец. Какво ми липсваше? Отдавна живеехме в този лагер, познавах вече местността наоколо, можех да се ориентирам. Можех да намеря, като вървя по нашите следи, всичките капани; освен това наоколо нямаше никакви други човешки стъпки. А Толя би могъл на път за Вова да постави капани.

— Толя, какво ще кажеш, ако те почакам тук?

Учудено вдигна глава; изненадано ме погледна.

— Да останете тук?

— Да, ще наобикалям капаните и ще стегна багажа за заминаването. По-рационално ще използуваме времето си — казах аз делово.

Толя виждаше моята възбуда. Не можех да се овладея, сигурно чувствуваше и по гласа ми колко държа на това.

Дълго мълча. Премисляше какво може да се случи. Предложението ми беше съблазнително. Но той продължаваше да се колебае.

— Колко дни ще трае това? — попитах аз.

— Четири.

— Толя…

— Четири дни, ако вървя без багаж. И ако се забавя с Вова — най-много пет.

— Аз в това време ще събера капаните и ще можем веднага да тръгнем към Мечешкото езеро — чувствувах се много горд.

Най-после Толя реши. Всъщност за него това беше нещо съвсем естествено.

— Добре — каза. — Ще се върна на четвъртия, най-късно на петия ден привечер. В такъв случай ще тръгна още утре.