Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (7)

Седма глава

Ти не дойде и отминаващото време ми довлече смут. Как страдах, когато уреченият час удари настана студ: ти не дойде.

Томас Харди

— Убеден съм, ще уважиш мотивите ми, Уорик. Не ме смятай за коравосърдечен — та, по дяволите, ние сме мъже и като такива се гордеем, че направляваме сами съдбите си — все пак, предполагам, трудно ще приемеш условията, които предлагам. Обаче… — Девъншир прочисти гърлото си и фиксира Майлс. Вятърът виеше и стъклата на прозорците потреперваха. — Наясно си защо постъпвам така, не се съмнявам. Преди всичко мисля за бъдещето на Оливия. По тази причина, естествено, се наложи внимателно да проуча миналото ти. Очевидно имаш слабост към комара и никакъв делови нюх. Не те виня — побърза да добави той, — като знам как си израснал… Слушаш ли ме, Уорик?

— Разбира се.

Тонът на Майлс бе леден. Оливия никога не бе виждала толкова разгневен мъж.

— Затова изложих пред теб условията на зестрата. Оливия ще контролира изцяло финансите. Тя, разбира се, ще се съобразява с нуждите ти.

— Значи, ще се налага да прося от теб — процеди Майлс.

Тя преглътна.

— „Прося“ — е силна дума — възкликна Девъншир. — Моля те разбери: като имам предвид минало…

— Не се прави така! Съпругите не издържат мъжете си, а точно обратното!

Девъншир застана между Оливия и Майлс и му се усмихна пресилено:

— Но нали си даваш сметка за тревогата ми? Непрекъснато се чуват истории как някой пропилял зестрата на съпругата си и после клетото същество е принудено да живее като просякиня. Вашето няма как да се нарече брак по любов. Ще бъде истинско престъпление една сутрин Оливия да се събуди и да открие, че тя и синът й са захвърлени заради друга жена. — Усмивката на Девъншир стана съвсем изкуствена. — Вземи майка си и баща си. Има още какво да се желае по отношение на почтеността на рода Уорик!

Разговорът продължи мудно и вяло. Оливия почти не слушаше. Предпочиташе да наблюдава лицето на бъдещия си съпруг и да проследява промените на израза му: първо зашеметен, после ядосан, накрая — бесен. Някакво тихо гласче й нашепваше, че би трябвало да изпитва задоволство от сцената. Така му се падаше! Но вместо това й се искаше да скочи на крака и да обяви на баща си, че идеята изцяло да контролира парите е нелепа. Майлс достатъчно потъпка гордостта си, като стана инициатор за този брак. Все още имаше възможност да се откаже от предложението. Щеше ли да го стори? Зависи доколко е отчаяно положението му.

Оливия си припомни как предишната нощ се мята в леглото, тревожна за изхода на днешната среща: как ще реагира Майлс, когато поставят договорите пред него и, казано на адвокатски жаргон, види грозната действителност черно на бяло?

Цяла нощ сънува как той отказва условията на зестрата и бесен напуска къщата.

Но сънува и как пада на колене, признава привързаността и любовта си и с готовност приема всичко — каквото й да е — само тя да стане негова съпруга.

До този момент не се случи нито едното, нито другото.

— Е, Уорик — приемаш ли условията? — попита Девъншир.

Майлс остана видимо спокоен и сдържан, въпреки шокиращия обрат на нещата. Колко хладнокръвен и арогантен изглеждаше в най-хубавото си тъмносиньо сако със златни копчета, кожените панталони и лъснатите ботуши. В очите му обаче гореше безумен гняв и те искряха със сиво-зеленикава светлина. Докато изчакваше отговора му, чу тиктакането на часовника в коридора: с всяка измината секунда то отекваше все по-силно и по-силно.

— Явно нямам голям избор — отвърна той накрая.

Девъншир се усмихна облекчено и му подаде ръка. Майлс се престори, че не я вижда.

Усмивката му се стопи и бащата на Оливия добави:

— Има и още нещо.

— Нима? Нека се опитам да отгатна. Трябва да си разрежа вените и да подпиша договорите с кръвта си, така ли?

— Не чак толкова драматично, добри ми човече. То всъщност касае момчето. — Затършува из документите. — Ако поради някаква причина бракът ви се разтрогне, момчето остава под попечителството на майка си.

Майлс само леко се изсмя в отговор. Надигна се от стола и се обърна към Оливия:

— Говорих с когото трябва в Архивния отдел. Останалото е в твои ръце, тъй като очевидно си склонна да държиш нещата под контрол.

Извърна се и напусна стаята, без дори да се сбогува. Оливия хукна след него.

— В колко часа…

— В дванадесет — долетя лаконичният отговор.

В преддверието Джоана чакаше с пелерината и ръкавиците на Майлс. Възрастният иконом му помогна да се облече и му отвори вратата.

— Господин Уорик — извика тя.

Майлс спря на прага и ядно се обърна. Поколеба се дали да го уведоми, че ужасяващите клаузи в договора са идея изцяло на баща й, но каква полза щеше да има?

— Аз… Разбирам как се чувстваш…

— Нима? — Веждите му се стрелнаха нагоре присмехулно. Нахлузи едната ръкавица. — Тогава, госпожице Девъншир, кажи ми как се чувствам?

— Като кастриран.

— О! — Той я дари с ледена усмивка. — Добре го рече, мила.

— Никой не е допрял пистолет до слепоочието ти. Никой не те заставя да го направиш против волята си.

— Въпрос на гледна точка.

Оливия дълбоко си пое дъх и отбеляза:

— Явно положението ти е съвсем окаяно.

Той сви рамене, нахлузи и другата ръкавица и подхвърли:

— Не повече от твоето, предполагам.

Тя се намръщи, но в следващия миг очите й се разшириха, защото Уорик бавно тръгна към нея; нахлуващият вятър развяваше косите му. Но не от вятъра страните й поруменяха, а очите му припламнаха.

— Ти също трябва да си в окаяно положение, за да се омъжваш за мен, госпожице Девъншир. Не съм мъж, който лесно потъпква достойнството си. Запознай се, макар и бегло, с миналото ми и ще разбереш какво имам предвид. Онези, които са се опитали да ме препънат, обикновено сами са се спъвали в своята глупост.

— Това заплаха ли е? — попита тя с привидна самоувереност.

— Аз не заплашвам, госпожице Девъншир. Не съм гърмяща змия, която разтърсва опашка, за да предупреди безпомощното същество, което се кани да нападне. Аз съм далеч по-изтънчен.

Той леко докосна гърдата й с татуировката, плъзна пръст нагоре по шията, докосна тила и накрая обвитата в ръкавица ръка се зарови в косите й. Сведе глава към нейната. Сърцето й запърха. Не бе в състояние да мисли. Нито да помръдне. Очите му я хипнотизираха и дали от страх или вълнение колената й се подкосиха.

— О, далеч по-изтънчен съм — повтори той тихо. — По-скоро съм пепелянка, госпожице Девъншир. Мушвам се в леглото ти и се укривам между чаршафите. Изчаквам, когато си най-уязвима и нападам.

— Ако се опитваш да ме сплашиш…

— Ами. Само приятелско предупреждение. Все пак сме приятели, нали, госпожице Девъншир?

Напразно опита да кимне.

Излязъл от кабинета, баща й стоеше зад гърба й и не откъсваше очи от тях.

— Какво става?

Без да отмества поглед от нейния Майлс отвърна:

— Бърза целувка, преди да тръгна. Мисля, че ми се полага, Ваша Светлост? Та какъв годеник ще съм, ако не изразя пред единствената си любов най-сърдечните си чувства?

Оливия го наблюдаваше със страх. Да, беше изплашена, несигурна.

Не откъсваше очите си от него; постепенно гневът му към нея и своенравния й баща позатихна.

Наведе се и прилепи плътно устни към нейните — както направи и преди — разтвори ги и докосна езика й.

Дъхът му секна.

Отдръпна се.

Обърна се и напусна къщата.

 

 

В събота сутринта Оливия се събуди със свит на топка стомах. Днес е сватбеният й ден, а годеникът й никакъв не се обади от момента, когато забързано напусна дома й преди пет дни.

Предишната вечер приготви сватбените си одежди; бяха съвсем скромни: домашно ушита рокля без булчински дантели и обикновен чифт чорапи без цвете на глезена. Прислужницата се постара добре да лъсне ботите й и да смени старите мръсни връзки с нови панделки. Един-два пъти сутринта се поколеба дали да не помоли Емили да й заеме обувки от зашеметителната й парижка колекция, но се отказа. И без това Емили обяви, че я боли главата и остава в леглото. Очевидно не желаеше да участва в церемонията като шаферка на по-голямата си сестра и затова Оливия покани Бертрайс.

Ранните часове на утрото Оливия прекара със сина си. Направиха традиционната си разходка по алеите на имението и стигнаха до малкото езеро в градината. Сгушиха се на мраморната пейка. Оливия се постара да му обясни какво предстои да се случи в живота им.

— По-щастливи ли ще сме там? — попита детето.

— Да — отвърна тя. — Много щастливи.

— Ще имам татко, така ли?

— Да.

— Той обича ли те?

Оливия се усмихна. Един заек прибяга по снега.

Брайън обгърна лицето й с малките си ръце. Очите му бяха огромни и много проницателни за възрастта му.

— Той обича ли те, мамо?

— Да.

— А мен обича ли?

— Разбира се. Обича и двама ни иначе… нямаше да се ожени за нас, нали така?

Тези думи не излязоха от главата й цяла сутрин — докато се къпеше, после докато се обличаше. Седна пред тоалетката и се загледа в отражението си. Бертрайс разресваше и сплиташе косата й. Страните й бяха бледи, очите — леко трескави.

Бертрайс прочете мислите й и окуражително я прегърна.

— Съвсем естествено е да се чувстваш неспокойна, момичето ми. Наричат ги предбрачни вълнения. Нали не си се разколебала да се омъжиш за Уорик?

— Не, разбира се. Само дето… — Оливия сви рамене и отмести поглед. — Изпитвам някакво съжаление към себе си.

Бертрайс хвана Оливия за ръка и я привлече до леглото. Седнаха една до друга. Днес бе един от дните на прояснение в съзнанието на Бертрайс.

— Кажи ми какво те тревожи, момичето ми.

Оливия не искаше да споделя, но все едно — до час Бертрайс щеше да е забравила всичко.

— Каква ирония на съдбата — започна тя с едва доловима усмивка. — И въпреки… — Обърна се с лице към Бертрайс. — И въпреки че някога бях готова на всяка цена да се омъжа за Майлс, сега…

— Какво, скъпа. Кажи всичко на Бертрайс.

Оливия въздъхна.

— Щеше ми се да ме обича.

В Архивния отдел я въведоха в самостоятелна стая. Оливия седна и се загледа в порцелановия часовник — камбанка. Стаята бе специално украсена за сватбени тържества: по прозореца и вратата — изрисувани влюбени двойки, обрамчени с цветя и дълги бели панделки; на масата — бяла дантелена покривка. Обикновено там се поставяха сватбените панделки, преди да ги раздадат на гостите в залата. Оливия не знаеше дали Майлс е поканил някого, но за всеки случай приготви дванадесет панделки — бели, украсени с дантела, цветчета и сребърни листенца. До дванадесет без петнадесет се появи само един гост — братът на Майлс, граф Уорик, който я поздрави с усмивка и предаде извинения от името на съпругата си. Графиня Уорик щеше всеки момент да роди третото им дете.

Предвиждаше се церемонията да започне точно в дванадесет. Брайън, настанен на възглавница близо до прозореца, трябваше да я уведоми щом новият му „татко“ се появи. Часовникът отмери дванадесет. Скромната компания стоеше в сватбената зала и очакваше младоженеца, ала той не се появи.

В дванадесет и петнадесет Оливия приседна спокойна на крайчето на стола, като подръпваше ръкавите на булчинската премяна. От Майлс нямаше и следа.

В дванадесет и половина Брайън продължаваше да гледа през прозореца и постоянно да пита:

— Мамо, той ще дойде ли?

— Всеки момент — в отговора нямаше и капка колебание.

Всеки момент — сянка от тревога.

Всеки момент — пресъхнало гърло и болка, от която едва успяваше да диша.

— Мамо? — попита Брайън, а ръчичките му обвиха нейните. — Плачеш ли, мамо?

 

 

Ловният хан бе необичайно пълен за такъв ранен час на деня. Мъже се тълпяха на бара, удряха чаши и вдигаха наздравици за булката и младоженеца от Брейтуейт.

— За негодника Кембъл, който не е работил като хората и един ден през живота си. Нека той и жена му да са щастливи с плодовете на неговите усилия.

— Старият Кембъл знае да избира, нали?

Всички избухнаха за пореден път в гръмък смях.

— Не съм виждал туй момиче Девъншир от години, но казват, че нищо не представлява.

— И има момче от някакъв румънски циганин.

— Разправят, че на задника си е татуирала два дракона. По един от всяка страна. Като върви танцуват ирландска джига.

Нов изблик на смях разтърси стените на задимения хан.

Малко по малко смехът затихна и главите започнаха да се обръщат към вратата, където стоеше граф Уорик с безукорно ушито сиво палто и изрядни панталони. Прасковената му вратовръзка обаче беше малко поразместена, а черните му коси — разрошени.

Настъпи гробна тишина, докато Дамиен обхождаше със злобен поглед разочарованите лица на гуляйджиите и стигна до Майлс, седнал в тъмния ъгъл на задната стаичка с бутилка уиски в ръце.

Майлс надигна бутилката и отпи с поглед, забоден в брат си.

— Я виж кой дошъл! — възкликна той. — Защо толкова се забави, Дам?

— Сигурен съм, знаеш колко е часът.

Майлс извади часовника от джоба си и го отвори, след което обяви:

— Дванадесет и половина.

— Не забравяш ли нещо?

Майлс си наля още едно питие. После обясни:

— Напротив, Ваша Светлост. Стоя тук и си припомням цял куп неща.

Дамиен се накани да заговори. Майлс му направи знак с ръка да замълчи и погледна отворения часовник, поставен на масата близо до бутилката уиски.

— Определено може да се каже, че на младини невинаги съм правил най-умния избор. Сега, когато не съм толкова млад, мога да погледна с известно разбиране грешките си и да си обещая, че няма да ги повтарям… ако имам възможност.

— Какво общо има това с Оливия? — попита Дамиен.

Майлс прокара ръка през косата си и уморено разтърка очи.

Дамиен се облегна на масата и се съсредоточи върху лицето му, преди да заговори.

— Мисля, че се досещам. Смяташ, че не е достойна за теб. Сега, когато така се стараеш да си почтен, тя само ще ти напомня за твоето тъмно минало. Прав съм, нали Кембъл? Как може да станеш уважаван човек с такава съпруга. Тя без съмнение постоянно ще ти напомня, че за теб пак са останали трохите.

Майлс се намръщи.

Дамиен притегли стол и се отпусна на него.

— Нали не възразяваш? — Той надигна бутилката уиски и отпи. — Май си прав, Кембъл. Да ти призная, не си ви представях двамата заедно.

— Така ли?

Дамиен поклати глава.

— Ами не. Та кой иска жена, която е танцувала гола с цигани?

— Не е била гола! — озъби се Майлс.

— Но…

— Била е с шалове и воали!

— Е, тогава остава малката подробност с татуировката…

— Тя не се вижда, така че какво значение има, по дяволите?

Дамиен се облегна назад и сви с безразличие рамене.

— Не е особено хубава…

— Напротив. Има моменти, когато е привлекателна.

— Така ли? И кога по-точно?

— Когато си свали очилата, когато косите й са разпуснати, когато от гняв или срам — или алкохол — страните й поруменеят и когато… бъбри в градината с розите.

— Хубава става, така ли?

— Точно толкова хубава, колкото глупавата й сестра.

Дамиен видя как Майлс обърна уискито и си налива ново, преди да продължи:

— Е, и репутацията й…

— Какво имаш предвид?

— Ами момчето…

— Казва се Брайън.

— Кой е баща на момчето?

— Брайън! Името му е Брайън.

— Ще поемеш отговорността да отгледаш сина на друг. Подобна перспектива е като камък на шията…

— Какво, по дяволите, намекваш?

— Ами той все пак… е копеле.

Майлс бавно се надигна от стола.

— Да не си посмял да го наричаш така!

— Добре — незаконно роден.

Майлс сграбчи Дамиен за реверите на палтото, повдигна го от стола и почти го стовари върху масата, а бутилката, чашите и часовникът издрънчаха на пода.

— Да не би да намекваш, че заради небрежността на майката и бащата, Брайън не заслужава нежност и обич, каквито се полагат на другите деца? Знам едно — освен че е изключително красиво дете, Брайън е и толкова добър и храбър, че всеки мъж ще е горд да го нарече свой син.

Дамиен дори не мигна. Стоеше загледан в зачервените очи на Майлс.

— Явно си доста чувствителен на тема госпожица Девъншир и син. Чудя се защо, Кембъл, особено като се има предвид, че не се появи пред брачния олтар?

Майлс постепенно разхлаби хватката и пусна Дамиен. Някои от гуляйджиите, вторачени в халбите, се правеха, че не чуват разговора между двамата братя. Други ги наблюдаваха открито, а мустаците им висяха мокри от пяната. Само поскърцването на дъските под краката на Майлс и Дамиен нарушаваше тишината.

— Дяволите да те вземат, Дам — процеди през зъби Майлс.

Дамиен само сви рамене и си оправи дрехата.

— Можеш ли да стигнеш до Архивния отдел?

— Не… знам.

— Ако побързаме, може да пристигнем, преди булката да е побягнала напълно опозорена.

— Чакай да се разберем по един въпрос.

— Слушам те.

— Женя се за нея единствено, за да сложа ръка върху зестрата й.

— Напълно ти вярвам, Кембъл.

— Името ми е Уорик.

Дамиен сви широките си рамене и приглади реверите си.

— Странно. Откакто първият от рода Уорик се бил на страната на Ричард Лъвското сърце, никой с това име не се е женил, без да обича избраницата си с цялото си сърце. То е нещо като традиция за нас.

Майлс дълго и гневно изгледа Дамиен, след което излезе от хана, без да пророни и дума.

 

 

Архиварят говореше сериозно и забързано, докато Оливия и Майлс стояха един до друг и се стараеха да се съсредоточат върху думите, въпреки искрите, които прескачаха между тях.

Оливия едва се владееше, но да избухне и да се развика пред всички, само щеше да я унижи още повече в очите на хората, които и без това не я зачитаха особено.

Господи! Майлс идваше направо от кръчмата. Вонеше на прокиснала бира, уиски и дим. Дори не си е направил труда да си сложи костюм, а пристигна в сако за езда (с кръпка на лакътя) и кални ботуши. Леко се кандилкаше.

Майлс се стараеше с всички сили да се съсредоточи върху сериозния служител и да го чуе какво приказва; очите му обаче постоянно се насочваха към жената вляво от него. Оливия дори не го удостои с поглед, а той, очевидно, не бе в състояние да откъсне очи от нея. Къде беше на нищо неприличащата стара мома, която се крие зад очила с дебели стъкла?

Наум бе репетирал извинението си, разтревожен, че Оливия няма да приеме нито оправданието, нито самия него. Но когато пристигна, тя не го удостои и с дума, а само пророни на баща си:

— Хайде.

Е, по-добре. Не се наложи да лъже. Реши да подходи саркастично, но щом вдигна очи и я видя да пристъпя прага на залата в семпла, но елегантна булчинска премяна, се предаде. Махагоновите й къдрици се разпиляваха по раменете и гърба и очертаваха гладкото като порцелан лице. Вървеше, хванала ръката на сина си, който сега стоеше редом до нея и гледаше ту майка си, ту него, а широките му зелени очи бяха пълни с объркване и надежда.

— Господин Уорик!

Наложи си да погледне служителя, който стоеше с очаквателно вдигнати вежди.

— Попитах, господине, дали сте съгласен да вземете тази жена…

— Разбира се, иначе нямаше да съм тук.

Дамиен прочисти гърлото си.

Оливия остана загледана пред себе си с каменно лице.

Господин Харгрийвс сви неодобрително устни и се обърна към Оливия:

— Госпожице Девъншир, съгласна ли сте да вземете този мъж за законен съпруг?

Тишина.

Някой отново прочисти гърлото си; вероятно Дам, който се стараеше да не се разсмее, докато секундите се влачат, а Оливия очевидно премисля решението си.

А, ето какво било, бързо пробяга през ума на Майлс. Разбира се. Трябваше да се досети. Унижи я, като не се яви в уречения час, а сега е неин ред. Ще обяви на малката групичка гости, които се чувстваха все по-неловко и по-неловко, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото тя да приеме за съпруг копелето от Брейтуейт.

Брайън погледна нагоре към майка си, леко дръпна полата й и прошепна:

— Моля те, мамо.

— Да — изрече тя най-накрая с отпаднал глас. Майлс притвори очи и въздъхна. Едва сега си даде сметка, че бе задържал дъха си в очакване.

Последваха още няколко монотонни думи и конфузният момент, когато служителят поиска пръстена за булката.

— Аз… — Майлс усети как лицето му пламва, докато рови из джобовете на сакото. Накрая отпусна безпомощно ръце и призна: — Не съм взел пръстен.

— Аха… Е, обявявам ви за законни съпрузи. Господин Уорик, може да целунете булката.

Майлс остана загледан в служителя и не мръдна.

— Господине, поне това може да направите — натъртено произнесе чиновникът с видимо неодобрение.

Той се обърна сковано към нея. Тя стори същото, но предпочете да остане загледана в предницата на ризата му, вместо да срещне смутения му поглед. Леко и някак недодялано той хвана раменете й. Тя не вдигна устни към него, нито го насърчи по какъвто и да било друг начин.

— Оливия — пророни тихо той, може би малко сконфузен, че за пръв път изрича името й. Подхвана брадичката й с пръст и извърна главата й нагоре. — Извинявай — срещна единствено студения й поглед.

Наведе се към устните й, но тя леко завъртя глава и целувката му попадна на бузата й. И с това всичко свърши.