Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (10)

Десета глава

Видяхме го в очите си. И искахме, при всяка глътка въздух, да проговорим, но мълчахме.

Томас Мор

На следващото утро Оливия се събуди и откри, че Майлс е напуснал Брейтуейт. По думите на Сали, тръгнал на зазоряване, взел някои вещи, но нито казал къде отива, нито — кога ще се върне.

Последните думи, които си размениха снощи, още й тежаха.

— Страда от деменция. От време на време има и прояснения, но по-често живее в собствен измислен свят, където или говори на себе си, или се взира безизразно в пространството — беше обяснил Майлс.

— Значи затова бързаше да се ожениш за мен. Искал си да отидеш в „Амершам“ и да се разплатиш, преди да я изпишат. Но те ти я водят по-рано и сега смяташ, че всичко е било напразно — беше заключила Оливия.

А сега Мейлс го нямаше.

През следващите няколко дни положи всички усилия да не мисли за странстващия си съпруг, а се захвана с куп неща около къщата: да наеме прислуга, да направи нов бюджет, да уреди стари дългове. Новината за женитбата на Майлс очевидно се бе разпространила, защото само за седмица я посетиха доста типове със съмнителна репутация.

Сред тях бяха и господата Сидни и Лорънс. Оливия никак не ги хареса: Сидни — с неговите прасешки очи, белезникави и близки, и Лорънс — със сплескан нос на булдог. И двамата бяха почти плешиви.

— Очаквахме да разговаряме с Кембъл — заяви господин Сидни високопарно.

— Точно така — потвърди и Лорънс. — Не се клатушках с проклетия влак чак от Лондон, за да ме приеме жена, която и понятие си няма от бизнес, пари и честен комар. Не се обиждайте, мадам.

Тя така се вторачи в Лорънс, че той се раздвижи неспокойно на стола и нервно запремята крак връз крак.

Обявиха, че Уорик им дължи общо две хиляди и петстотин лири.

— Може да ви ги дължи, а може и да не ви ги дължи — отвърна Оливия с механична усмивка. — Представите ми доказателства. Нали не очаквате да ви платя суми, които не ви се полагат? Няма да е добър бизнес.

Споразумяха се на по петстотин лири на всеки.

Отделяше много време и за майката на Майлс и Брайън. Утешаваше и двамата, че са го извикали по спешна работа и вероятно ще се върне всеки момент, макар че в себе си Оливия се чудеше дали наистина е така.

„Ами ако не се върне?“

Повтаряше си, че това няма значение. В крайна сметка тя е негова съпруга. Заедно със сина си живее в най-хубавата къща в Йоркшир. Не зависи от парите му. И въпреки това безпокойството я обгръщаше като облак. Откри, че често мисли за онзи момент от първата им брачна нощ, когато той стоеше пред нея с нещо като копнеж.

Господи! Колко години бе очаквала това! Израснала на самотен остров сред море от безразличие, тя никога не бе копняла по-силно за нежност, мила дума и истинска взаимност, както когато се взираше в очите на съпруга си…

Ала го отблъсна.

Когато не забавляваше сина си и не се грижеше за Алисън, Оливия отиваше в конюшнята, бъбреше с Чарлз Фаулс и се радваше на конете.

Веднага й допадна бялата кобила Перлагел. Оливия започна да се измъква от Брейтуейт още преди зазоряване, облечена само с вълнена рокля и наметало. Яздеше без седло. Косите й се вееха, докато препускаше с Перлагел към скалата Маргроув и там, с лице към изгрева, си представяше, че ще завари съпруга си — най-после завърнал се у дома.

Той обаче не се връщаше. И Оливия удвои усилията си по Брейтуейт. Пусна обяви за квалифицирани прислужници. Писмото до френския готвач даде положителен резултат и само след два дни Жак Дюбоа се пренесе в Брейтуейт.

Скоро из старата къща се понесоха шумовете от чукове и пили, стъпки на бъбриви прислужници и подсвиркващи си майстори. От време на време Оливия се спасяваше в уединения кабинет на Майлс, сядаше на стола му зад бюрото и се взираше в противните препарирани трофеи, зяпнали от стените. Типична мъжка стая, като се прибави и внушителната колекция от оръжия — нож с дълго острие и дръжка от слонова кост, арбалет и няколко пушки.

Бюрото представляваше огромна, впечатляваща реликва от някой праотец, предпочитал масивни и богато резбовани мебели. Ореховото дърво бе потъмняло от времето. Оливия би предпочела нещо по-деликатно и с по-изящни извивки. Онова от спалнята й в Девънсуик би стояло чудесно, но…

Облегна се на стола и продължи да разглежда ексцентричната, но посвоему уютна стая. С неохота си припомни, че се е захванала с предизвикателството да обнови Брейтуейт, без дори да поиска съгласието на съпруга си. Не искаше да мисли каква може да бъде реакцията му, когато се върне. Ако се върне.

Къде, по дяволите, беше съпругът й? Безразличието е едно, но изоставянето… независимо от всичко, животът й сега беше по-добър от онзи в Девънсуик. Свобода. Достойнство. Полезност. Само ако…

Стана и отиде до прозореца, за да погледне розовата градина. Припомни си изражението в очите на коленичилия до нея Майлс и съжалението, че не е облечена иначе. Сега, загледана в отражението си в стъклото, се опита да си представи как ще изглежда с вирнатото носле и пухкавите устни на Емили, а не с тази остра брадичка, която допълнително подчертава скулите й. А тялото… Прекалено висока — метър и седемдесет. Често гледа мъжете право в очите. Затова винаги се е възхищавала от Майлс. Стърчеше над нея поне с петнадесет сантиметра.

Въздъхна, опря чело на стъклото и затвори очи. Всичко това са глупости. Единствено важно нещо е бъдещето на Брайън.

На вратата изникна Сали.

— Сестра ви е тук — съобщи тя.

Оливия така зяпна, че прислужницата се смути.

— Извинете… госпожо. — Тя направи тромав реверанс. — Госпожица Емили Девъншир от Девънсуик желае да ви види, мадам. Ще я приемете ли?

Оливия кимна и възнагради Сали с доволна усмивка, която се стопи с изчезването на прислужницата.

Емили нахълта в стаята с богата пола от тафта, а оплетената й светла коса се спускаше като сребърно въже.

— Ето къде си била! — възкликна тя. — Да прекося цялата пустош, за да те видя.

— Нещо да не се е случило с татко? — попита Оливия.

— Ами! Нищо му няма, разбира се. Колкото и да се оплаква, и двете знаем, че е здрав като бик. Проблемът си ти.

— Аз?

— Вече не те виждаме. В най-важния момент от живота ми стоиш тук, насред нищото, и се занимаваш с една стара къща.

— Това сега е моят дом.

— Но ти изцяло ме пренебрегваш.

— Време е ти и татко да се научите да се оправяте сами. Аз вече съм омъжена, Ем.

— Омъжена? — Емили се засмя. — Оливия, изглеждаш съвсем нещастна. Нищо чудно накрая да се разведеш и отново да се повлекат клюките.

— А ти кога най-после ще схванеш, че пет пари не давам за клюките? Както неведнъж си ми повтаряла, нито съм достатъчно хубава, нито имам изискани маниери. От прекалените ми ангажименти с теб нямах възможност да се занимая със себе си. А и съществува една малка подробност — Брайън.

— Ш-шшт… — помоли Емили и запуши уши. Настани се в един стол с толкова отчаян вид, че гневът на Оливия се смекчи. — О, Оли, моля те. Не дойдох да се караме. — Всеки момент щеше да заплаче.

Загрижена, Оливия приседна до по-малката си сестра и взе ръката й.

— Какво е станало, Емили?

— Скарахме се с лорд Уилоуби, Оли.

— Всички се карат от време на време, Ем.

Емили подсмръкна и се огледа за нещо, с което да избърше носа си. Съзря някаква кърпичка, подпъхната под купчина книги и я издърпа.

— Получих писмо от Каролин Коб, тя познава Марша Хътчинсън, която е близка с Белинда Делфри. Белинда твърди, че лорд Уилоуби се е влюбил в друга и дори са го виждали на театър с нея.

— Клюки — вметна тихо Оливия.

С разтреперана долна устна и стичащи се по бузите сълзи, Емили простена:

— Истина е! Попитах го, когато дойде тази сутринта. Тя се казва Жанел Шеръдън и според него е възхитителна, но твърди, че са само приятели и нищо повече. — Изсумтя многозначително и натъртено добави: — Тя е вдовица, а знаеш какво означава това.

— Че е и по-възрастна.

— По-възрастна и по-опитна, нали разбираш? На тридесет и пет е. Все едно е с единия крак в гроба.

— А на колко е Уилоуби?

— На четиридесет и пет.

— Споменал ли е нещо за раздяла?

Емили поклати отрицателно глава и сподели:

— Но ме е страх, че е само въпрос на време. Уговорихме сватбата за след осем месеца, а когато настоях да е по-рано, той отказа.

— Но има да се приготвят толкова неща…

— Старчето не се подмладява, Оли! Два пъти е овдовявал и от двата брака няма дете. Тогава защо се бави. В края на краищата — раменете й се разтресоха от ридания — всички знаем, че се жени за мен единствено да му родя наследник.

— Глупости. Ако случаят е такъв, Уилоуби можеше да избере всяка, но не го е направил, защото знае, че си най-красивата млада жена в страната. Кой мъж няма да си загуби ума по теб?

Емили дори успя да се усмихне през сълзи.

— Е… Права си, предполагам. Но… — Намръщи се, преди да продължи: — И двете сме наясно, че няма никакви гаранции, когато става въпрос за мъжете. Трябва да има начин да го убедя да ускорим сватбата.

От коридора долетя смехът на бояджиите и Емили се върна към действителността. Огледа се наоколо и сбръчка носле.

— На твое място, Оли, щях да накарам майсторите основно да преправят тази стая. Толкова е Уорикска.

— Права си, Емили, но точно това ми харесва.

Емили се надигна, пъхна мръсната кърпичка в ръката на сестра си и отиде до вратата, за да надзърне в коридора — там бояджиите освежаваха стените, а коленичилите прислужници, търкаха пода с четки.

— Не ми харесва това синьо, което си избрала за стените. — Изви глава към сестра си и неодобрително въздъхна. — Никога не си имала усет към цветовете, дрехите и мъжете. Като стана дума за мъже, къде е съпругът ти, Оли!

— Излезе.

— Излезе? Според прислугата, която постоянно се влачи в Девънсуик, за да прибере едно друго от вещите ти, съпругът ти е „излязъл“ преди близо две седмици. Предупреждавах те, Оли, но…

— Но какво? — долетя тих глас от фоайето. Емили се извърна изненадано. Алисън Кембъл водеше Брайън за ръка.

Оливия отиде да прегърне сина си, а Емили не откъсваше очи от жената. Алисън, много слаба и бледа, се усмихна на Оливия.

— Канехме се да отидем да поседим в сутрешната дневна и да пием чай с бисквити. Надявахме се, че ще дойдеш при нас.

— Коя, ако смея да попитам, е тази жена? — обади се Емили.

Брайън обгърна с малките си ръце врата на Оливия, а тя го притисна силно към себе си.

— Това е майката на Майлс.

Емили не помръдна.

— А ти трябва да си леля Емили — обяви Алисън с леко вдигнати вежди. — Чувала съм много за теб от Брайън.

— Оли, искам да поговорим за минутка — тросна се Емили и потъна отново в кабинета.

Оливия остави Брайън на пода и се обърна към Алисън:

— Ще дойда в сутрешната дневна след десетина минути.

Усмихна се, докато наблюдаваше как двойката бавно се придвижва по коридора и с какво внимание Брайън съпровожда баба си.

— Как си допуснала тази отвратителна старица в къщата? — подхвана Емили. — Нищо чудно, че Майлс е побягнал. Не знаеш ли, че я мрази?

— Тя е много болна.

— Ако граф Уорик узнае, не е ясно какво може да направи.

— Брайън е доста привързан към нея. Нарича я „бабо“.

Емили пребледня. Оливия се усмихна.

— А сега, би ли ме извинила. Канена съм на чай от сина си и баба му. Довиждане, Емили. Поздрави на татко.

Очите на Емили се разшириха за миг. Без дума повече, тя напусна стаята, шумолейки с тафтата.