Катрин Сътклиф
Моя единствена обич (3)

Трета глава

Единствено теб съм обичала. Може да съм била несправедлива, слаба или огорчена, но никога непостоянна… Само за теб мисля и кроя планове. Не си ли го усетил? Нима не си отгатнал моите желания?

Джейн Остин

Оливия тръгна от Девънсуик. В сгъстената мъгла тесният криволичещ път криеше коварни изненади. От време на време тя чуваше как кочияшът подканя конете да продължат по заледената пътека. Бертрайс постоянно задремваше, а Оливия се взираше в тъмнината и продължаваше да се пита защо рискува живота и на двете, за да се изправи пред Майлс Уорик.

Унижението й се примеси с гняв. В един момент си представяше как го моли за прошка, задето баща й е нарушил добрия тон, а в следващия — как зашлевя предизвикателното му красиво лице. Как е могъл да си помисли, че тя или Брайън не са достойни за него. И защо ли се интересуваше какво мисли той за нея, за баща й или за Брайън. Отдавна беше престанала да обръща внимание на клеветите и клюките, които от време на време стигаха до ушите й — просто ги отхвърляше със смях или загадъчно се усмихваше. Преди време й хрумна, че щом клюкарите я обвиняват в безпринципност, най-добре ще е да се отпусне и да се забавлява. Жена като нея не е длъжна да се съобразява с никакви правила. Така и така я бяха обявили за престъпница, щеше да бъде жалко да не извлече полза от ситуацията. Но от друга страна беше длъжна да мисли и за сестра си, и баща си…

Усети, когато завиха от главния път и поеха към Брейтуейт Хол. Зад тях останаха уютните гористи местности, с които се славеше имението на баща й, и пред тях се ширна пустошта — безбрежни голи ниви и поля, сред които, подобно на изгубени в нощта души, вият ветровете.

Бегъл поглед през закрития с кадифена завеска прозорец потвърди местонахождението им. Старите каменни огради и живият плет, които опасваха пътя в продължение на половин километър, водеха до внушителния вход на Брейтуейт — огромна порта, възстановена малко след като Майлс се настани в къщата и преди да прахоса парите си на комар и по жени. Изправени на задните си крака мечки от ковано желязо бранеха входа. Страшните зверове украсяваха герба на рода от векове — от времето, когато някой Уорик се бе сражавал на страната на крал Ричард Лъвското сърце.

Свиха по широката запусната алея. Една-единствена светлина се забелязваше в далечината. Конете, в предчувствие за топла конюшня, забързаха и кочияшът се съсредоточи да възпре възбудените животни, преди да са подминали къщата.

Плътно загърната в наметалото — по-скоро от страх, отколкото от студ — Оливия изчака кочияшът да отвори вратата и да й подаде ръка. Остави Бертрайс да дреме в каретата и пристъпи в студената нощ. Пред нея се изпречи огромната къща — многобройни крила, ширнали се в различни посоки; множество тъмни прозорци като угаснали очи.

Оливия остана известно време на главното стълбище, загледана в сивите каменни стени, които едва прозираха през ниско стелещата се мъгла. Асми се виеха в пукнатините между камъните, но сега бяха кафяви и голи, а стеблата им дрънчаха като зарчета в чашка, щом студеният вятър профучеше през тях.

Оливия пое дълбоко въздух и потропа на вратата.

Нищо не последва.

Отново потропа — по-силно и по-решително. Хрумна й, че вероятно е направила грешка да дойде тук. Всъщност никакво вероятно, а направо бе сбъркала.

След невероятно дълго бавене вратата рязко се отвори.

Оливия отстъпи и това, което видя беше прислужница с развлечени дрехи, килнато боне и разрошени коси, едва прикриващи ненормално големите й уши, която я гледаше подозрително.

— Тук съм, за да видя господин Уорик — поясни Оливия.

Слабата жена изтри ръце в престилката и продължи да я зяпа.

— Аз съм Оливия Девъншир и съм дошла да видя господин Уорик, ако обичате.

— Той очаква ли ви? — чу се нахално запитване.

— Не. Но… — Вратата започна да се затваря. — Оливия се облегна на нея. — Господин Уорик у дома ли си е?

— Сега не му е до гости.

Прислужницата продължи да притваря вратата. Оливия я подпря с ръка.

— Да не би да не му е добре?

— Нещо такова.

— Мога ли да помогна?

— Никой не може да помогне.

— Ако му съобщиш, че съм тук…

— Изкара тежка вечер и…

— Идвам отдалеч… Трябва да говоря с него! И след като ти не си склонна да му съобщиш, че съм тук, ще го сторя аз!

Оливия блъсна вратата и раздърпаната неприветлива прислужница залитна назад.

— Я чакай! За коя се мислиш, та нахълтваш така в къщата на човек, сякаш си кралска особа?

Оливия се вторачи през замъглените си очила в зачервеното лице на жената, затършува из чантичката си и измъкна визитна картичка. Подаде я, доколкото бе възможно при тези обстоятелства, любезно и приветливо с думите:

— Съобщи му, че съм тук.

Прислужницата гледаше смаяна как на прага изниква Бертрайс, омотана във вълнени шалове.

— Мациписиписи! — Бертрайс се бърна към Оливия и жално изстена: — Господи, загубих го.

Оливия се усмихна на обърканата Бертрайс и я успокои:

— Дикенс е в Девъншир, мила, а ние дойдохме в Брейтуейт да видим господин Уорик. Помниш ли?

Бертрайс я погледна неразбиращо. Оливия нежно обгърна раменете на дойката и я настани в един поовехтял стол.

— Стой тук — нареди тя тихо. — Не ставай от този стол. Обещаваш ли? Няма да се бавя. А междувременно, тази млада жена ще ти донесе чаша горещ чай…

— Нямаме чай! — отсече прислужницата.

За да прикрие раздразнението и притеснението си, Оливия се обърна към пълния с ниши коридор, чийто край се губеше в тъмнина.

„Значи това е Брейтуейт.“ Царственото великолепие сред пустошта. Някога се славеше като перлата на графство Йоркшир. О, как бе мечтала за това място. Винаги си представяше как се обляга върху ръката на Майлс и заедно, един до друг, с достойнство и самоуважение, посрещат укорите на обществото.

Мястото се оказа красиво като в мечтите й. В неясните сенки над главата си различи сложните изящни орнаменти по гипсовия таван — без съмнение, включени в каталозите като едни от най-впечатляващите в Англия. От бледите овални лица на танцуващите малки ангели, струеше нещо от Рая.

Стълбището — шедьовър на якобинската архитектура — бе опасано с резбовани растения и животни. То водеше към още два етажа, приютявали при посещенията им в Йоркшир крале и кралици. Някои стени бяха от камъните на замъка Мидълхам, където рицари в лъскави доспехи са ухажвали дамите на сърцето си.

Брейтуейт представляваше всичко, което бе рисувала във въображението си. Но нещо помрачаваше детските й видения и фантазии. Огледа се изненадано. По облицованите с ламперия стени, където човек очакваше да види безценни произведения на изкуството или поне няколко семейни портрети, играеха само сенки, които трепваха щом течението от някоя отворена врата раздухваше единствената светлина във фоайето — две запалени свещи, които капеха направо по масата.

— Навик ли ви е да нахълтвате в чужди къщи?

— Обикновено не — отвърна Оливия разсеяно, а очите й продължаваха да поглъщат отделните детайли. — Къде е той?

— Държите се така, сякаш сте в правото си да сте тук…

Тънка ивица светлина се процеждаше в дъното на коридора. Оливия се отправи натам, без да обръща внимание на растящото негодувание на прислужницата.

Открехна вратата и огледа набързо помещението. Голям огън лумтеше в камината. Пред него имаше стол с висока облегалка и купчина дърва. Като се взря, забеляза, че това са парчета от стол и маса.

Движение зад облегалката я сепна; неговата ръка се протегна, сграбчи изящно резбован крак от стол от купчината и го хвърли в огъня — разхвърчаха се искри и поеха нагоре по комина.

Влезе предпазливо с поглед, впит в облегалката; стъпките й станаха по-плахи, сега вече виждаше главата му. После и раменете. С лакти върху коленете и сведена глава, той небрежно държеше бутилка уиски. Дрехите му бяха подгизнали и кални. Ефирната копринена риза сега бе полепнала по тялото му.

Той вдигна очи.

Сърцето й замря.

С нищо не показа, че е изненадан от неочакваната й поява. Лицето му изглеждаше по-уморено и изпито, отколкото този следобед. Прекрасните му очи с променлив лешников цвят, които преди всяваха смут, сега гледаха объркано.

— Болен ли си? — попита тя. — Или само ти е лошо?

Той погледна обратно към огъня и изохка. Оливия сграбчи нащърбената пукната ваза от полицата над камината и я поднесе под брадичката му. Извърна се и нареди на зяпналата от учудване прислужница:

— Най-добре донеси на господаря си одеяло. Очевидно е настинал. А и сухи дрехи. Има ли хляб в къщата?

— То май само това имаме — тросна се тя.

— Добре. Донеси на господин Уорик чаша вряла вода и чиния хляб. Побързай, ако обичаш! — натърти Оливия, защото момичето се позастоя на прага.

Когато най-после изчезна, Оливия измъкна бутилката уиски от ръката на Уорик и я намести заедно с вазата, върху страничната масичка, докато той притискаше глава с дланите си.

Бавно изминаха няколко минути. Тя се запита дали той не е забравил за присъствието й и не е заспал с отворени очи — нито продумваше, нито помръдваше, само гледаше втренчено пода. Стаята изстиваше, а тишината натежаваше от напрежение.

Къде ли се бавеше проклетата прислужница?

Най-после той повдигна тъмнокосата си глава и я погледна. Изучаваше я подробно и равнодушно. Руменина плъзна по страните й.

Изглежда тъкмо се канеше да каже нещо, когато прислужницата влезе в стаята. Носеше купчина изпомачкани дрехи и одеяло. Бертрайс внесе след нея поднос с хляб и вода.

Момичето захвърли дрехите на пода близо до краката на Уорик, обърна се и излезе. Бертрайс, някак озадачена какво точно да направи с товара си, погледна безпомощно Оливия. Оливия пое подноса и нежно й нареди да се върне на стола във фоайето и да не мърда от там. Бертрайс тръгна към вратата, но се спря за миг.

— Не съм толкова побъркана. Виждам, че е пиян — заяви тя и също излезе.

Оливия се извърна и видя, че Майлс отново я гледа. Опита се да се усмихне.

— Понякога говори несвързано — чу тя собственото си извинение.

— Мациписиписи… — долетя гласът на Бертрайс от фоайето. — Хайде, котенце.

— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш — подкани го Оливия, макар че съзнаваше колко е глупав опитът й да заглуши Бертрайс, която явно не възнамеряваше да кротува във фоайето.

— Ей! — дочу се гласът на прислужницата. — Не можеш да влизаш там!

Оливия постави подноса на масата близо до стола му. Лицето й гореше. Искаше й се да махне вълненото наметало, пък и нали не възнамеряваше да остава по-дълго, а и погледът на Уорик ставаше все по-проницателен.

— Хлябът ще поеме останалото в стомаха ти уиски — поясни тя и наля в чашата гореща вода. — Водата ще разреди алкохола и ще те сгрее.

Подаде му чашата и чинията, благодарна, че поне ръката й не трепери. Той дори не ги и погледна.

Спокойно и внимателно Оливия ги върна върху подноса и застана пред него. Скри уж небрежно ръце в гънките на наметалото, но чувстваше, че цялата трепери.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита най-сетне той с дрезгав глас.

Беше си представяла много пъти началото на техния разговор, но това съвсем я обърка.

— Моля? — обади се тя несигурно.

— Попитах коя, по дяволите, си ти. И какво правиш в къщата ми?

— Оливия Девъншир. Срещнахме се…

— Ти не си Оливия Девъншир. Видях госпожица Девъншир по-рано и… — Смръщи вежди, а лицето му пребледня. Погледна сконфузено към вазата и бавно и дълбоко пое дъх. Моментното гадене премина и сега се владееше по-добре. Впи отново тъмните си очи в нея.

По лицето му премина умора.

— Днес следобед изглеждаше много по-хубава — прецени той суховато.

Оливия се стегна, вирна брадичка и като се стараеше да не показва вълнението си, отвърна делово:

— А ти беше трезвен.

Майлс се облегна назад и протегна дългите си крака. Прекрасният, със сложни орнаменти, източен килим бе потънал в кал. Продължаваше да я изучава и това я караше да се чувства неловко.

— От очилата е — заключи накрая. — Много те загрозяват, госпожице Девъншир. Никак не ти отиват.

Посегна да ги свали незабавно, но стисна ръце и се въздържа. Той продължаваше да я изучава. Дали съзнателно не целеше да я разгневи както днес следобед?

— Ако си дошла тук, за да настояваш…

Тя го зяпна смаяно, докато осъзнаваше какво всъщност казва.

— … не искам да изглеждам коравосърдечен, но няма да се оженя за теб. А сега най-добре върви при баща си и му предай…

— Така ли си мислиш, господине? Според теб съм дошла тук да те увещавам да се ожениш за мен? О, разбира се, как няма да ти хрумне подобно нещо при твоята арогантност. — Опита със смях да прикрие гнева си. — Дойдох тук, само за да се извиня за поведението на баща си. Ако имах и най-малка представа за намерението му, щях начаса да го разубедя. Идеята е съвсем нелепа. Аз съм напълно доволна от живота си. Да умолявам теб да се ожениш за мен! Та аз живея в уютен и топъл дом, там храната е превъзходна, а прислужниците са спретнати, почтителни и работливи. Защо, според теб, бих зарязала всичко това, за да се омъжа за един непрокопсан пияница, презрян от цяла Англия, развратен и безскрупулен?

Той сви рамене и промърмори:

— От приличие за пред хората, предполагам.

Думите му я боцнаха, защото в тях имаше зрънце истина. Извинението за поведението на баща й, гневът, че Уорик така безгрижно беше вирнал нос и отхвърлил предложението му, само маскираха истинските причини за това рисковано пътуване до Брейтуейт. Истината беше, че тя се надяваше той да промени решението си.

— Е — произнесе го, като че ли се канеше да си върви. — Казах, каквото имах да казвам. Ще те оставя на усамотението ти.

— Но защо, госпожице Девъншир? Ти току-що пристигна. — Красивите му устни се усмихнаха, ала не и очите му. — Предполагам, не бързаш да излизаш толкова скоро в това отвратително време. Защо не изпиеш едно питие с мен преди да тръгнеш?

Преди да е отговорила, той вече беше скочил от стола. Гъвкавите му бързи движения с нищо не издаваха, че само преди малко му е било толкова лошо. Пак си беше предизвикателният и самонадеян Майлс. Изля водата от чаената чаша в камината, напълни я с уиски и й я подаде.

— Хайде, хайде — подкани я сякаш четеше мислите й. — Репутацията ти едва ли би пострадала повече.

Но когато тя посегна към чашата, той я отдръпна:

— При едно условие: свали си наметалото.

Оливия поклати глава.

— Няма да остана…

— Само за малко. Пием и си тръгваш.

— Добре.

Свали наметалото. И изведнъж се почувства уязвима. Приглади с ръка тъмните си, опънати назад коси и се запита дали не я сравнява с Емили — русокосата Емили с ореол от слънчева светлина. Мъже като Майлс Уорик предпочитат деликатните и светли жени. Каквато е Емили. Каквато беше майка им.

Той стоеше пред нея безмълвен и внимателно крепеше крехката чашка върху огромната си длан. Погледът му демонстративно я обхождаше от главата до петите. От сгъстената тишина започнаха да изплуват звуци: припукване на дърво в камината, тиктакане на часовник, потропване на замръзнали капки дъжд.

Най-сетне отново й поднесе чашата. Тя я взе малко припряно.

— Да пием — той вдигна тост с бутилката, — за двама неудачници в бурята.

— Онази отвън или тази, която бушува тук?

Нещо проблесна в очите му. Развеселяване? Изненада? Каквото и да беше, то го накара да се усмихне, макар и за миг.

— Сядай! О, извини ме! Заповядайте, мадам. Прости ми, че наруших етикета, но не ми идват често гости. След време човек свиква да контактува единствено с несговорчиви прислужници.

— А всеки несговорчив прислужник плаче за уволнение — смени темата тя, сякаш не забелязала сарказма му, как може човек да е господар на тази чудовищна празнина.

— Празнина или самота, господин Уорик?

— Приличам ли ти на самотен мъж, госпожице Девъншир?

— Ако аз живеех тук сама, щях да се обезпокоя за разсъдъка си.

Той издаде неясен звук и се смълча, загледан в огъня. Оливия отпиваше от питието си и следеше играта на светлината върху сякаш изсечените черти на лицето му. Неочаквано той се обърна, преди тя да успее да отмести погледа си.

— Какво толкова прекрасно виждаш в мен? Само не ми казвай, че никога досега не си пила с някоя отрепка.

— Не съм — отвърна тя.

— Само с цигани и татуировчици. — Майлс отпи и затвори очи за миг. После отново посочи столчето до огъня и я подкани: — Заповядай, седни.

Неохотно, но и с известно облекчение, тя се подчини.

— Е, госпожице Девъншир, това първото ти посещение в Брейтуейт ли е?

— Да.

— Оправдаха ли се очакванията ти?

— Да.

Той я погледна изненадано.

— Къщата е впечатляваща…

— Да — да. И овцете от съседната област могат да го потвърдят. По-скоро ми кажи какво мислиш за това. А не намираш ли, че другарчетата ми са доста забавни?

— Мъртви — отвърна тя, като местеше поглед от трофей на трофей.

— А останалата част от къщата?

— Студена и мрачна.

— Студена, мрачна и мъртва. Кое същество, питам те, би живяло на такова място?

Тя доближи чашата към устните си и замислено отпи. Подаде чашата си за още. Той й наля и отново я погледна в очите.

— Личинка — тихо, но категорично заизрежда Оливия. — Прилеп. Гол охлюв. Бръмбар. Червей.

Майлс вдигна ръка, за да отпъди думите й.

— Стига! Личинка и червей, така ли? Господи! Предполагам, дължа ти благодарност, че не спомена и плесен.

— Но плесента няма душа, господине.

Дълбокият му смях отекна в нея като музика и тя остана без дъх.

— Без душа? — Уорик привидно негодуваше, но веселите пламъчета в очите му го издаваха. — Цял живот са ме наричали безсърдечно и бездушно същество, госпожице Девъншир, май наистина имам общо с плесента.

— Но ти си жив. И дишаш. И се смееш. Значи имаш душа.

— Признавам: никога не съм виждал плесен да се смее.

— Нито пък личинка или червей!

— Продължавай. Умолявам те. Започвам все повече и повече да се харесвам.

— Ходиш на два крака…

— Обикновено да.

— … и тъй като не знам четириного животно, което би предпочело да живее само в мрачни, студени и влажни помещения, значи си човек. — Тя направи пауза, сякаш обмисляше нещо. — Следователно си или монах или отшелник.

— Много неща съм — отвърна той и вдигна вежди, — но не и монах.

Тя се засмя, по-точно се изкикоти и сама се изненада от този звук, развеселена погледна празната си чаша. Страните й горяха — може би от огъня, може би заради Уорик и начина, по който седеше на стола с небрежно протегнати крака. Ризата му бе почти изсъхнала, но на места все още прилепваше към тялото и там прозираше кожата му.

Оливия бързо отмести поглед — той отново я наблюдаваше изпитателно. Какво, всъщност, правеше тук посред нощ в компанията на Майлс Уорик и защо се чувстваше така замаяна, като че ли някой я е завъртял десетина пъти? Сигурно от уискито, което изпи като лимонада.

А и защо той я гледа така? С такова любопитство. Така съсредоточено. Всички забравени опасения я обзеха отново. Беглата усмивка по устните му разсея омаята. Изведнъж изтрезня и я обзе непреодолимото желание да избяга.

— Не си прави труда — промълви той. — Нито един кичур не се е измъкнал.

Оливия разбра, че несъзнателно е вдигнала ръка да приглади косата си.

— И очилата ти не са се килнали.

Въпреки това тя провери.

— Защо ги носиш? — попита той.

— Защото не виждам.

— Така ли? Днес следобед не ги носеше и ме видя съвсем ясно.

Днес следобед? Тя имаше чувството, че срещата им на алеята е била толкова отдавна.

— Свали ги — настоя той. — Не ги харесвам.

— Не ме интересува.

— Сякаш ме гледаш от аквариум.

— Нужни са ми, за да чета.

— Но сега не четеш.

— Няма да ги сваля.

— Добре, но тогава ми кажи защо носиш така косата си.

— Моля?

— Не ти отива.

— Аз…

— А и роклята ти… Отвратителна е. Сива — все едно си в траур. Жалееш ли за някого, госпожице Девъншир?

— Не мисля, господине, че, след като ти самият седиш с мръсни ботуши, мокри дрехи и подозрително петно отпред на ризата, имаш право да ме обиждаш.

Оливия с огорчение усети, че очите й се наливат със сълзи. Наистина прекали с пиенето. Сега трябваше да продължи да се взира напред и, ако успее да не мигне, да попречи на сълзите да покапят. Ако побърза да се сбогува, нищо чудно дори да успее да стигне до каретата, преди да й проличи колко е разстроена.