Алберт Санчес Пиньол
Хладна кожа (8)

8

Зачестилите нападения бяха предизвикали у нас бавна, но системна ерозия. Бяхме като двама алпинисти, които изкачват големи височини, лишени от кислород. Вършехме всичко с механични жестове. Ако разговаряхме, правехме го като посредствени актьори, които рецитират скучен текст. Тази умора бе много различна от онази, която изпитвах първите дни, умора на дълго разстояние, по-неуловима, по-малко отчайваща, но много по-сурова. Вече не си говорехме. Нямаше какво да си кажем, като двама осъдени в очакване на екзекуцията. Дни наред единствените думи, които излязоха — от устата на Каф, бяха „Kollege“, ако му трябваше нещо незабавно, или призива „zum Leuchtturm“ привечер.

Ето една обичайна картина от този период: аз съм буден, върша нещо крайно нужно за сигурността. След това поради липса на повече занимания се отправям към светлинното помещение. Тъй като е най-високата точка, мога да видя отдалечени места на хоризонта. Там съм с надеждата да се появи някой заблудил се кораб. Не се появява. На покрива на фара, на върха на конуса, има железен ветропоказател, много прост. От моето местоположение не мога да го видя, само го чувам. Скърца много вяло. Все едно е накъде сочи.

Непосредствено след пладне плътна розова светлина къпе нашето островче, откроява го от морето и рисува мъничката му природа — тук, насред най-тъжния океан. Короните на дърветата се осветяват с матови отблясъци. Усещаме липсата на топлина, но топлина от оживено движение, а не от температурата. Нито една птичка. На южния бряг има китка дървета, които стигат до водата. Клони и листак падат на морската повърхност като завеса, както по бреговете на тропическа гора. Това е неприсъща гледка. Ако погледна по-нататък, мога да видя първото си жилище. Само на хиляда метра и нещо. Но би могло да се каже, че цяла епоха ме дели от къщата. Сега я разглеждам със съзнанието на войник. Мисля за нея като за изоставена позиция, ничия земя, която не бих си възвърнал дори под прякото командване на Александър Велики.

На балкона съм. Под мен — Батис. Върви. Или, по-точно, движи се. Невероятно е количеството на заниманията, които е способен да си намери. Тук, на фара. Въпреки изчерпването на тялото, въпреки вледенената си душа, винаги има нещо за вършене. Спи, съвкупява се и се бие, а останалото време умее да запълва с крайно трудоемки дреболии. Може часове наред да точи един пирон например, с азиатска работливост. Или се излага на слънце с открити гърди и затворени очи. Ако отвори уста, ще заприлича на истински крокодил. Останалото не го интересува.

— Ще умрем — споделих един ден.

— Само ще умрем, това е всичко — отвърна с фатализма на бедуин.

Понякога сяда на гранита и гледа. Нищо повече. Това е забележително имунно, защото няма нищо забележително: гледа, както би гледал сомнамбул, и така бяга от преходността. Малките колове, които навремето поставих, се показват заплашително от земята навсякъде, но той седи на стратегическите скали и гледа, гледа, гледа. Слива се с камъка, превръща се в някакъв езически тотем. Батис живее в нещо, подобно на постоянна смърт. Привечер прозвучава монотонната аларма:

— Zum Leuchtturm! Към фара!

* * *

Апатията ни приключи в деня, в който Батис случайно се качи при прожектора. Искаше да провери как работи механизмът, а аз гледах по посока на малкия португалски кораб. Батис работеше с машината. За да кажа нещо, попитах какво е превозвал корабът.

— Експлозиви — отговори той, застанал на колене, човъркащ нещо по прожектора.

— Сигурен ли сте? — попитах без много въодушевление, просто поддържах разговора.

— Динамит. Контрабанден динамит — обясни с обичайната си пестеливост на думи.

Разговорът спря дотук. По-късно се върнах на въпроса с експлозивите. Както му бил обяснил оцелелият моряк, корабът карал незаконен динамит. Получили го почти като подарък от оттеглили се южноафрикански миньори и смятали да го препродадат на астрономически цени в Чили или Аржентина, където щял да послужи в подкрепа на някаква си революция. В склада на фара бях видял пълен водолазен комплект. Мозъкът ми имаше нужда от още два дни, за да оформи идеята. Но само като чувах мислите си, изпитвах желание да се смея като луд. Онази нощ беше ужасна. Зверовете се скупчиха на вратата. Батис стреляше и стреляше, почти слепешката, не смогваше, та ме помоли да сляза и да укрепя входа. Което и направих. Слизах по стълбите, а вътрешният резонанс на фара разпръскваше виенето на чудовищата като огромен орган. За малко да се върна. Както и да е, стигнах до вратата. Желязото, колкото и да беше солидно, се извиваше навътре. Железните пръчки бяха почти строшени, скърцаха при всеки напън. В действителност не можех да направя нищо полезно. Ако влезеха, масата щеше да ни погълне и щяхме да сме мъртви. Батис изби много от тях, други напуснаха поради непостоянство.

На другия ден Каф ме помоли да го изслушам. Приех с истинско любопитство, защото подобни инициативи не му бяха свойствени.

— След като обядваме — каза той.

— След като обядваме — приех аз.

И Батис изчезна. Мисля, че се скри някъде из гората. Много разстроен трябва да е бил, за да се отдаде на самотни размишления.

Аз се заех да укрепвам мрежата от въжета и камбанки, която покриваше фара. По време на тези занимания любимката излезе навън. След съвкуплението с Батис не беше си облякла оня жалък пуловер. Беше гола. Не ме видя. Отправи се към една тясна пясъчна ивица, където стърчаха най-високите и най-остри подводни скали. Бях уморен от тази трудна и монотонна работа и я последвах.

Приближих се, скачайки по скалите, които се подаваха над водата. Бяха много. Често ми напомняха устата на гигант, заспал под земята, където пясъкът беше венците, а скалите — зъбите. Между скалите, на равнището на вълните и вятъра, се простираха малки плажни островчета. Потърсих я. Беше в една от тези дупки. Любимката се беше изтегнала като гущер — толкова неподвижна, че можеше да се сбърка с камъните, които я закриляха от бурното море. Понякога вълните проникваха и потопяваха тялото й. Но тя се отнасяше към водата като членестоного. Не обръщаше внимание на вълнението по същия начин, по който не обръщаше внимание на мен: аз седях на една скала, на две педи по-нагоре и беше невъзможно да не е усетила моето присъствие.

Като я гледа човек, разбира слабостта на инстинкта на Батис. Този път моето любопитство не беше толкова научно. Тя го улови по някакъв начин, защото нито бягаше, нито се боеше от мен. Прекарах ръка по гърба й. Влажна, кожата бе плъзгава, сякаш я покриваше пласт зехтин. Не помръдна. А фактът, че този контакт не я трогна, интересно, предизвика у мен едно непознато безпокойство. Плисна вълна, която я покри с пяна, оспорваше ми правото над тялото и този бял чаршаф ме съблазняваше и в същото време ме засрамваше. Оттеглих се, възмутен от самия себе си. Чувствах се, сякаш ме бе обидил анонимен глас, на който не можем да отвърнем.

След като обядвахме, Батис действително разговаря с мен. Излязохме от фара под претекст да се поразходим. Беше по-скоро завещание, а не разговор. Ходехме из гората и без да споменава поражението, без да изоставя плебейския си стоицизъм, описа положението така:

— Ако искате, заминете. Може би не знаете, че имаме една лодка. Остави я тук корабът, който ме докара. Намира се в едно малко заливче близо до къщата на метеоролога, малко на север. Растителността я скрива. От много време не съм наминавал, но не вярвам жабоглавците да са я повредили: от човеците ги интересува само месото. Вземете провизии и всичката питейна вода, която можете да натоварите.

Направи пауза, за да запали цигара. Последваха гимнастически упражнения с ръцете, цигарата на устните, сякаш така показваше презрението си към бъдещето:

— Очевидно няма да ви послужи за нищо. Не е възможно да стигнете донякъде и няма да срещнете нито един кораб, ще умрете от глад и жажда. И то в случай, че някоя буря не потопи тази черупка. Или ако жабоглавците не я нападнат преди това. Но няма да бъда аз този, който ще ви отрече правото на избор.

Вместо да отговоря, аз също запалих цигара и застанах прав пред него, като закован. Беше по-студено от обичайното. Парата, която излизаше от устите ни, се смесваше с дима от тютюна. Батис виждаше, че размислям, но не можеше да си представи посоката, която следваше моята логика.

— Мисля, че трябва да направим усилие, за да поемем рискове — заявих накрая. — Обективно погледнато, всичко сме загубили. Ако чудовищата продължават да напъват вратата, нищо няма да ги спре. Видях, че имаме водолазен костюм с бутилка въздух. Дали няма да можем да го натоварим на лодката и да се доближим до португалския кораб?

Батис не ме разбираше. Сбърчи вежди.

— Динамитът, динамитът — казах и посочих кораба с ръката, в която държах цигарата.

Батис обърна цялото си тяло, сякаш се подравняваше по военному:

— Искате да отидете до кораба с лодката. Да си сложите водолазния костюм, да слезете и да вземете динамита. Искате да слезете до дълбините на жабоглавците с моя помощ и да се потопите под носа им, за да извадите експлозивите. Така ли е? — направи той лаконичен преглед на моите намерения.

— Много добре го резюмирахте.

Погледна ме, обърна глава, почеса врата си. Сега веждите му образуваха обратно „V“. Наблюдаваше ме със смесица от жал и липса на интерес.

— Вижте, Каф, може би не е толкова самоубийствено, колкото изглежда. Чудовищата ни нападат само през нощта, както всички познати хищници. Това означава, че през деня почиват. Ако изберем добре часа, имаме голяма вероятност да успеем. А морето е много голямо. Кой знае къде живеят? Кой знае дали леговището им не е от другата страна на острова, или на десет километра от брега? На кораба няма нищо, което да ги интересува, както изтъкнахте, и няма защо да се появят там.

Отричаше с глава, слушаше глупости. Аз не се предавах:

— Какво губим? По същество сме само два трупа, които все още говорят, нищо повече. Вие сам признахте, че се намираме в края на пътя. Батис — настоях аз, — нека ви разкажа една ирландска история. Веднъж един английски комисар искал да залови един младеж. Комисарят разправял, че генерал Колинс, лидер на бунтовниците, не струвал нищо без своите командири. Младежът бил един от тези почти анонимни командири, човек, който поддържал връзката между Колинс и бунтовниците. Една вечер комисарят се върнал вкъщи след тежък ден на разпити и признания. Чувствал се доволен. На другия ден щял да хване този младеж.

— И после? — поинтересува се срамежливо Батис.

— Приятелите на младежа го чакали в неговата дневна.

— А сега нека ви разкажа една немска история! — изрева Батис. — Живяло едно време бедно момче в къщата на един селянин. Криело се по дърветата и под мебелите и когато се покажело, получавало плесници. Край на историята.

— Нуждая се от вас. Трябва някой да задейства бутилката с въздух и да вдигне касите с експлозиви. Сам не мога да го направя.

До този момент ме бе слушал с търпението, с което се отнасяме към недъгавите си деца или с много изкуфели старци, но тъй като аз настоявах с аргументите си, той ми обърна гръб.

— Почакайте — възкликнах и го хванах за ръкава.

Освободи се неочаквано рязко, изрече две ругатни на немски, които Гьоте никога не би включил в творбите си, и си тръгна, като си мърмореше под мустак. Последвах го на разстояние. Когато стигна фара, се зае да работи по вратата. Поправяше повредените части, игнорирайки моето присъствие.

— Но това само ще забави края, няма да го предотврати. Спомнете си своите рокади, Батис — казвах му аз, — без защитата на топа, царят е нищо. — И почти на ухото, в изповеден стил: — Сто мъртви. Двеста, триста разкъсани от бомба чудовища. Урок, който няма да забравят и който ще ни спаси живота. От вас зависи.

Би обърнал повече внимание на бръмчаща муха. Така или иначе, бях му изложил аргументите си. И ми се стори препоръчително да му дам време да ги осмисли. Естествено, осъзнавах безумието, което си бях наумил. Но останалите възможности бяха още по-мрачни. Да отплавам с лодка? Накъде? Да издържа? Докога? Каф имаше гледната точка на фанатичния, тъп борец. Аз, от своя страна, изпитвах отчаянието на играча, залагащ последната си монета в казиното: за нищо няма да му послужи, ако я спести.

Натоварих няколко инструмента, чаршафи, сковани от студа, буркани с катран и празни чували. Исках да отида до лодката, която Батис спомена, да видя в какво състояние е и ако има нужда, да я накалафатя. После щях да отскоча до къщата на метеоролога за още пирони и най-вече панти. Щяха да ни бъдат от полза на фара. Носех голям товар и когато тръгвах, срещнах любимката. Прехвърлих й част от товара и като я блъснах доста нелюбезно, я насочих по нов път.

Лодката действително се намираше там, където беше посочил Батис. Малко, съвсем дискретно заливче, прикрито от дървета и гъсталаци мъх, вкопчили се в дървото като същинска кожна болест. Вътрешността на лодката представляваше вир. Но един бегъл преглед ми показа, че водата се бе събрала повече от дъждовете, отколкото от просмукване. Мъхът с плитките си корени бе предотвратил гниенето на дървото, предпазвайки лодката като пласт асфалт. С лекота я изпразних от събралата се вода и изстъргах растителния пласт.

И така, разполагах с всичко необходимо за авантюрата. Да ме придружи Батис, да приеме едно смело самоубийство, това беше последното препятствие. Аз вече бях взел своето решение. Тук ме обхвана необичайно душевно спокойствие. Заливчето имаше формата на подкова и не беше по-голямо от малка конюшня. Закриваше хоризонта и трудно можех да видя открито море. Изкуствени вълни клатеха лодката и се чуваше кух звук от лекото им докосване. Сигурно ще умра, но ще бъде смърт по избор. В онези дни можех да гледам на това като на предимство. Доста време не правих нищо друго, освен да си чистя ноктите, прав и спокоен, като същевременно се замислих върху миналото.

Животът не е голяма работа. Но по време на своята разходка по света човечеството проявява подчертана тенденция да размишлява. Припомних си първия спомен от детството и последния от моя цивилизован живот. Моят първи спомен бе едно пристанище. Може би бях на три години, или по-малък. Седях на детско столче в „Блакторн“ заедно с десетки други деца. Но аз бях близо до прозорец, откъдето съзирах в далечината най-сивото пристанище в света. Моят последен спомен също беше пристанище. Това, което виждах от кърмата на кораба, който ме докара от Европа до острова. Да, животът е нещо маловажно.

Любимката седеше на трон от мъх с кръстосани крака, с ръце на глезените, гърбът — облегнат на стена от дъбове. Гледаше в безкрая, който не съществуваше. Образуваше една естествена композиция, толкова на място и толкова съвършена, че изподраната дреха дразнеше очите. Нека не бъдем наивни: преди да й сваля пуловера, аз вече знаех какво искам. Щях да умра скоро и пред смъртта моралната устойчивост е прах по пътя. Сигурно щях да умра, а любимката бе най-близката до жена фигура, която имах подръка. Щях да умра, а стоновете на това тяло ден подир ден, месеци наред ме бяха направили равнодушен към моралните граници.

Това, което последва обаче, бе най-неочакваната изненада. Аз си представях един кратък, мръсен и груб коитус. Вместо това навлязох в един оазис. В началото ледената студенина на кожата й ме караше да настръхвам. Но допирът уравновеси нашите температури в една непозната точка, едно място, където представи като студ и топлина не означават нищо. Тялото й беше като жива гъба, излъчваше опиум, анулираше ме като човешко същество. О, Боже мой! Всички жени, почтени или не, бяха само придворни пажове, които никога няма да пристъпят прага на двореца, чираци на гилдия, която още не е измислена. Отваряше ли този контакт някаква мистична врата? Не. Тъкмо обратното. Аз мърсувах с онова същество, с тази безименна домашна любимка, и тя ми разкриваше една истина, едновременно гротескна, трансцендентална и детинска. Европа не знае, че живее в постоянна кастрация. Сексуалността на любимката бе лишена от всякаква тежест. Дори нямаше някаква особена любовна изтънченост. Тя само се сношаваше, сношаваше се с цялото си тяло и докато го вършеше, не съществуваха нито нежности, нито сладости, нито злопаметност, нито болка, нито наем за публичния дом, нито заплащането на любовниците. Свеждаше телата до едно собствено и единствено измерение и колкото по-животински се проявяваше, толкова повече удоволствие доставяше. Едно чисто физическо удоволствие, което аз не познавах.

Навсякъде по света мъж на моята възраст и със съответния опит е познал любовта и омразата. Преживял е тъжни дни и откъслечна красота. Познал е враждебност, братство и неприязън. Познал е някакъв успех и много поражения. Там, на фара, бях изпитал най-зловещите видения на падението и на агонията. Но на хората невинаги им е дадено да познаят крайната страст. Колкото и да копнеят, милиони хора са живели и са умрели, ще живеят и ще умрат, без да открият съществото, което притежава тази способност, която при нея бе така естествена и проста. До този момент моето тяло бе изпитвало удоволствия, така както един добър буржоа внася капитали. Тя правеше така, че чрез удоволствието да осъзная тялото си, да го отделя от себе си, унищожавайки всяка връзка между моята личност и моето удоволствие, което сега можех да възприема като нещо живо. Всичко свършва, дори и онова с нея, и когато приключихме, имах усещането, че съм изпитал върха на човешките преживявания.

Постепенно си възвърнах личността. Примигвах, сякаш така улеснявах прехода към нормално състояние. Нужни ми бяха минути, за да възприема температурата, миризмите и цветовете, които ме заобикаляха. Тя не помръдваше от своя дюшек от мъх. Гледаше небето и протягаше мързеливо ръце. Къде е грешката, питах се, без да разбирам въпроса или защо си го задавам. Отново бях аз, бях някой и изведнъж ме обзе едно смътно чувство, че съм станал смешен. Чувствах се тъпо унизен. Изживявах нещо, което не знаех как да определя, а тя, като котка, просто си протягаше крайниците. Прибрах всичко и поех отново към фара. Видя, че си отивам, и ме последва на разстояние. Исках да я мразя.

* * *

Когато стигнахме фара, Батис бе променил мнението си. Резервиран както винаги, не смееше да ми изложи промяната в позицията си. В някои отношения беше много горд и не допускаше да го убедят в идеи, които вече бе отхвърлил. Това, че дойде при мен и се разприказва, можеше да означава само едно: че искаше да обсъдим още веднъж експлозивите и опита да ги извадим. Аз бях все още развълнуван и доста дълго не му обръщах внимание. Накрая казах:

— Има една стара ирландска приказка, която наподобява твоята германска история. Един ирландец се намира в тъмна стая. Опипом търси петролната лампа. Намира я, запалва я с клечка кибрит и вижда, че отпред има друга врата. Минава през нея и я затваря след себе си, забравяйки лампата, за да установи, че отново се намира в стая без светлина. Историята може да се повтаря до безкрай с упорития ирландец, който търси лампи и ги пали, минава през врати и ги затваря, забравя лампата, винаги напред, винаги към нова тъмнина. Накрая упоритият ирландец се озовава в стая без врати, хванат в капан като мишка. Знаете ли какво казва? „Добре че беше последната ми клечка кибрит.“ — Повиших тон: — Аз не съм този герой, Батис, не съм! Петстотин зверове, убити завинаги, може би шестстотин. Или седемстотин. Какво смятате?

Престори се, че все още се противи. При все това проличаваше страстта на ловеца.

— Не се безпокойте — пошегувах се, без да се смея и без да го гледам, — ако се провалим и ни изядат, ще поема цялата отговорност.

Любимката седеше в ъгъла и си чешеше слабините.