Алберт Санчес Пиньол
Хладна кожа (16)

16

Докато бях на фара, изпитах целия спектър от мъчения. Поне така смятах. Дните след смъртта на Каф донесоха ново изпитание. Противоречивите отношения, които бяхме поддържали, добавиха още объркване в душата ми. Неясната болка, която свиваше сърцето ми, въздействаше на раната като огромно количество сол. И нещо като колеблива тъга, която не знаеше накъде да поеме. Понякога плачех с продължителни ридания като децата, понякога се смеех дръзко, а по-често правех и двете едновременно. Не можех да разбера себе си.

Възможно ли е да тъгуваме по някого, за когото никога не бихме казали добра дума? Да, но само на фара, където ценността на корабокрушенците се преценяваше според пробойните на техните недостатъци. На фара, където и най-далечната човещина ни сближаваше. Батис бе човек радикално чужд на моята природа. Но той също така беше последният човек, когото бях видял в живота си. Сега, когато вече го нямаше, изпъкваха неговите качества на непоклатима скала и на брат по оръжие. Под тежестта на тази така неясна скръб, едновременно изнервяща и апатична, ми бе невъзможно да отделям смъртта от действителността. Когато поправях нанесените поражения и запълвах доколкото можех отбранителните ями, когато вършех всичко това, говорех с него на висок глас. Сякаш все още ми се налагаше да понасям дрезгавия му глас, резките му обноски, неговото „zum Leuchtturm“ всяка вечер. Често го търсех, за да съгласувам наблюдението или някакъв строеж, и се сблъсквах с въздуха. Когато проумявах, че го няма, че никога вече няма да го има, нещо вътре в мен се свиваше.

Не зная колко дни или седмици живях подчинен на този вид парализа, по-скоро душевна, отколкото физическа. Предполагам, че ме движеше единствено придобитата инерция. Батис беше мъртъв, а аз действах механично. Срещу враждебните елементи двама мъже заедно са цяла армия — бяхме го доказали многократно, — а един почти нищо не струва. Моите надежди се основаваха на възможността да се установи диалог с неприятеля. Но самоубийството на Батис саботираше самата тъкан на тази стратегия. Защо им бе да искат мир сега, когато можеха да ме убият без затруднения? Защо да водят преговори, след като Батис ги бе обстрелвал? Почти нямах муниции. Въоръжението на защитата бе намаляло наполовина. Още едно-две нападения, и фарът щеше да рухне. Бях сам и на практика беззащитен.

Затова ме плашеше толкова много позицията, която приемаха индовите. След смъртта на Каф последва пълно затишие. Не нападаха острова. Не можех да повярвам, че вълните са така невероятно спокойни. Нощите отминаваха без новини. Аз на балкона, подпрял пушката на перилата, а тя безмълвна, слава Богу. Призори се чувствах като празна бутилка.

През тези дни на личен траур не общувах с Анерис. Дори не я докосвах, макар че спяхме заедно в леглото на Батис. Към моята криза на самота се прибавяше дистанцираното й и студено поведение. Това ме смазваше. Сякаш нищо не беше се случило. Събере дърва — носи ги; напълни кофите — носи ги. Съзерцава вечерта. Спи. Буди се. Действията й са ограничени, никога не надхвърлят най-елементарните операции. В ежедневието си се държи като работниците, закрепостени към лостовете на промишлен стан с онези повтарящи се движения, присъщи на многобройните тела, обитаващи лудниците.

Една сутрин ме събудиха нови шумове. От леглото се вгледах в Анерис. Седеше на колене върху масата. Държеше една от дървените обувки на Батис и играеше на някаква колкото проста, толкова и изнервяща игра: вдигаше я с протегната ръка и я пускаше да падне.

Туп, се чуваше, когато земното притегляне я блъсваше в също така дървената маса. Никога няма да свикне с гъстотата на нашия въздух, безкрайно по-лек от водата, стихията на нейния свят.

Докато наблюдавах играта, облак мисли добиваше форма. Фигурата й растеше, обаче нарастваше и нейната недобронамереност. Въпросът не бе в това, което правеше, а в това, което не правеше. Батис бе мъртъв, а тя не изразяваше никакво чувство — нито за, нито против. В каква действителност живееше?

Не беше нужно да съм ясновидец, за да разбера, че бе живяла с гръб към Батис Каф и че ще живее с гръб към мен. Аз смятах, че тиранията на Батис действа като човешка дига, която задържа Анерис. Но след като тя се проби, оттам не потече нищо. Дори не бях сигурен, че чувствата, които тя би трябвало да е изживяла на фара, са подобни на моите. Дори се попитах дали е възможно този конфликт да й харесва, дали нейното самолюбие не се ласкае от това, че тя е наградата, за която воюват два свята.

Изхвърлих дървената обувка през балкона. Хванах я за бузите с две ръце. Прегръщах я и в същото време я затварях в затвор. Исках да разбере, че ми причинява повече болка от всички индови взети заедно. Исках да ме гледа, в името на свети Патрик, да ме погледне и може би да види един почтен мъж, без големи амбиции. Мъж, който търси само едно кътче, където да живее спокойно, далеч от всичко и от всички, от жестокостта и от жестоките. Нито тя, нито аз бяхме избирали условията на този грозен, студен, а сега и изгорен остров. При все това щеше да е нашата родина, докато живеехме тук, независимо дали ни харесва, или не, и на нас се падаше задължението да го направим обитаем. Но за да го постигна, се нуждаех тя да види в мен нещо повече от две въоръжени ръце.

Не знам в кой момент престанах да крещя и да я дърпам за бузите, за да започна с плесници. Бях така вбесен, че границата между обидата и насилието се превръщаше в цигарена хартия. Отвърна ми. Когато тя ме удряше с ципестите си ръце, имах чувството, че ме налагат с мокра кърпа по лицето. Когато аз й удрях плесници, не беше омраза, а безсилие. С последния удар я проснах на леглото. Лежеше свита като котка и ме чакаше на нокти.

Отказах се. Защо да се трепя? Какво печелех, като я биех? Нейното мълчание, нейното презрение, всичко ми показваше, че бях допълнение към нейните интереси и никога няма да съм нещо повече. Най-после разбирах пропастта, която ни разделяше: аз бях потърсил убежище в нея, а тя — във фара. Никога не са съществували толкова близки и толкова противоречиви принципи. Но това познание караше ли ме да я желая по-малко, да се нуждая по-малко от нея? Не. За нещастие, не. Тя въздействаше върху моята любов, както вулканът върху Помпей: разрушаваше я и същевременно я запазваше непокътната.

Също така е вярно, че тази бурна сцена успя да отпуши мозъка ми. За пръв път от смъртта на Батис се освобождавах от вътрешната си изолация. Краката ми ме отведоха извън фара. Едно толкова просто действие, като вдишването на студен въздух ме съживяваше извънредно много. Благотворното му влияние се разпростря до бузите ми. Не беше нужно да ги виждам, за да забележа, че придобиваха цвят на роза. Мина доста време, преди да усетя, че ме наблюдават.

И този път бяха в края на гората. Шест, седем, осем, може би и повече. Биха могли да се възползват от случая и да се нахвърлят върху мен в смъртоносна надпревара, но не го правеха. Оставих се на тяхното благоволение. Въпреки че Батис бе стрелял по време на примирието, въпреки нашата подлост, те ми даваха последна възможност.

Историята на фара не бе история на съвършения разум. Би могло да се повярва, че тръгнах към тях щастлив да приложа най-сетне на практика идеята си за преговори. Това е вярно, да. Толкова вярно, както и че това не бе първият порив, който ме развълнува: видях ги и се почувствах обнадежден да си върна триъгълника. Вдигнах голите си ръце. Отправих се към гората, без да бързам, но решително, а единственият шум на света беше скърцането на снега под стъпките ми. Бях готов да разгърна всичките си мимически способности.

Какво ли са си помислили? Любопитството обогатяваше очите им. В тях се виждаше нещо от пронизващия интерес на техните деца. Телата им бяха в пълна готовност, но спокойни. Едни ме гледаха в очите, а други — в ръцете. Бих могъл да тълкувам по хиляди начини всяко тяхно премигване и си помислих, че взаимното любопитство би било прекрасно средство срещу насилието.

Но този фар бе царство на страха. Нека си представим насекомо с жило, което влиза в ухото ни. Така ме завладя съмнението, изведнъж и с болка. Започнах да си задавам въпроси и въпросите станаха по-силни от моите събеседници: ами ако се бореха за нещо повече от притежанието на едно океанско островче? В края на краищата за какво им беше тази безплодна земя, нейната абсурдна растителност и острите й камънаци? Може би, само може би това, което желаеха, беше нещо много по-възвишено: същото, което и аз желаех.

Усетих, че вече не съм център на внимание на индовите. Извих врат. Зад мен на балкона се появи фигурата на Анерис. Индовите гледаха нея, а не мен. Можех да надуша тревожността на Анерис. Вкопчваше се в парапета с две ръце, безсилна пред случващото се. Може би смяташе, че чувствата, които ме свързваха с нея, не бяха достатъчно силни и ще я предам на индовите. Грешеше, разбира се.

Самата възможност да ми поискат Анерис рушеше волята ми да продължа напред. Колкото повече скъсявах разстоянието, толкова по-трудно ми ставаше да продължавам напред. Краката ми забавиха ход още преди да им дам заповед за това. Снегът престана да скрипти.

Слънцето се носеше над нас, облаците го превръщаха в малък позлатен диск. Бях много близо до гората, до тях. Дебел корен се показваше и скриваше под земята като тялото на голяма змия. Един от ботушите ми го настъпваше. Там оттатък някои индови настъпваха същия корен. Никога не сме били толкова близо. Но това бе всичко.

Доста време останах така, като забит в земята. Индовите чакаха. Какво очакваха? Да им предам Анерис? Единственото, което можеха да искат от мен, бе единственото, което аз не можех да им дам. А каквито и да бяха конфликтите между Анерис и тях, аз никога не бих могъл да ги разреша. Бих се радвал да им кажа, че дори моят живот подлежи на преговори. Но живот без Анерис, никога. Бих могъл да живея обречен без любов, ако трябва, но не можех да живея без Анерис. Какво ме очакваше, ако я загубех? Смърт без живот, живот без смърт. Кое бе по-лошо? Вледеняващо лято, или изгаряща зима? И така до края.

Тя ми помогна да видя това, което криеха прожекторите на фара; накара ме да видя, че врагът може да бъде всичко друго, но не и звяр. Никога не може да е звяр, никъде, а може би там, на острова, по-малко от където и да било. Без нея никога нямаше да узная истината и само тя можеше да ме научи какво е истината. Но докато вървях по пътя към истината заедно с Анерис, беше неизбежно у мен да се разпали страст към Анерис, да я заобичам, както само корабокрушенците могат да обичат живота: отчаяно. Затова всичко бе така тъжно, защото фарът ми разкриваше, че знанието на истината не променя живота.

Ако в този миг бях вдигнал пръст, мълнии щяха да ни поразят от всички краища на вселената. Не вдигнах никакъв пръст, разбира се, върнах се назад.

Вниманието ми привлече една незначителна подробност: снегът не скриптеше така звучно, както преди няколко минути, когато се отправях към тях. Беше лесно за разбиране. Снегът вече беше улегнал, краката ми се побираха точно в ямките, които бях направил на отиване.

Останалата част на деня прекарах в подреждане на къщата. Свадата с Анерис я бе превърнала във вехтошарски склад. Подредих я, както можах. Нея я нямаше. Изчезна малко след като аз влязох във фара. Ще се върне.

Преди да се стъмни, влезе през трапа, свенлива и изплашена. Ако се е бояла от насилие, грешеше. Не й обърнах внимание. Още доста време посветих на занимания с трион и чук. След това седнах на поправената маса, пушех и пиех джин, сякаш бях сам. Анерис се беше сгушила зад желязната печка. Можех да видя половината й силует; стъпалата, коленете и ръцете, прегърнали краката. Понякога показваше главата си наполовина и ме следеше.

Допих бутилката. Държахме шишетата в един голям сандък, превърнат в изба, на горния етаж при прожектора. Можеше да се наложи отново да се бием още тази нощ, при все това не се боях да се напия. Но когато се отправих към стълбичката, размислих. Изкарах я от скривалището й, като я влачех за единия крак. Накарах я да се изправи, за да я поваля с плесница, толкова силна, че на другия ден дланта ми още беше червена. Тя не помръдна от земята, сви се на кълбо и плачеше.

Боже мой, как я желаех. Но тази нощ най-голямата обида, която можех да й нанеса, бе да не я докосвам.