Алберт Санчес Пиньол
Хладна кожа (6)

6

Когато се събудих, дивно спокойствие владееше света. В някой момент от тази нощ жизнените ми функции се бяха възвърнали, както душата на Лазар се е върнала в тялото му. Навън вълните се удряха умерено в най-близките подводни скали и морските звуци въздействаха терапевтично. От легнало положение вътрешното пространство на фара създаваше впечатление едновременно за строгост и гостоприемност. От бойниците, които следваха стъпалата на извитата като охлюв стълба, се процеждаха светлинни лъчи на различни равнища. В проекцията на най-близкия видях прашинка, която се рееше безтегловна, много бавно, в нелепа и меланхолична хармония.

Устата ми бе суха. Надигнах се и взех една гарафа. Беше пълна с оцет, но ми беше все едно. И кипящ катран да бе, пак щях да го изпия. Когато се раздвижих, усетих болезнени пробождания, хиляди игли във всеки крайник, сякаш кръвта не беше циркулирала с години. Все още седнал, можах да забележа съществени промени. Приземието на фара беше предназначено за склад, така е, но сега бе много по-пълен, претъпкан със сандъци, чували и ракли. Взрях се. Бяха моите. Батис влезе във фара.

— Как, по дяволите, сте могли да натоварите всичко това за половин предиобед? — казах с глас на пациент, излизащ от упойка.

— Спите вече петдесет часа — отговори той, като стовари чувал с брашно. Погледнах глупаво ръцете си.

— Гладен съм.

— Знам.

Не добави никакво указание, но аз го последвах по стълбите. Без да се спира, нито да се обръща, той каза:

— Не ги ли чухте? Изобщо? Снощи за малко да ме ядосат. Напоследък са по-разбунени от всякога. — И добави с по-нисък глас: — Измет, измет… — Вдигна капака и влязохме в жилището. — Седнете — нареди и ми показа стол и маса.

Подчиних се. Той остана да гледа от балкона и да си пълни лулата. Аз триех лице с лакти върху масата. Пред мен се появи чиния. Ръцете, които я поставиха, бяха на един от тях — тънки пръсти, свързани с ципи. Скочих от стола по рефлекс, със сдържан вик на уплаха. Можех да чуя сърцето си как бие. Отново се върнах на острова.

— Няма нужда да викате — каза Батис. — Това е само грахова супа.

Каф подсвирна с уста, както селянин дава знак „свободно“ на магарица. Животинката изчезна надолу по трапа като призрак. Не разменихме повече приказки, докато не си изядох супата.

— Благодаря за супата.

— Тя си беше ваша.

— Тогава благодаря за това, че ми я предложихте.

— Тя я донесе.

Нито вериги, нито въжета я задържаха. Попитах:

— Няма ли да избяга от фара?

— Бяга ли кучето от чифлика?

Настъпи мълчание и аз не можах да избегна известна злост:

— Притежава ли и други умения, освен да пренася чинии и кофи? Не сте ли я научили на латински?

Погледна ме твърдо. Не искаше разправия, но имаше готовност да даде отпор.

— Не — отговори. — Нито латински, нито гръцки. Показал съм й само това. И вдигна приклада на ремингтона. — Важи колкото всички уроци по латински и гръцки взети заедно.

— Да, разбира се — казах аз и си разтърках главата. Страшна мигрена ми пречеше да следвам разговора.

— Но ако трябва да отговоря на вашия въпрос, ще ви кажа — да, има някои способности, които я правят много ценна. Когато наблизо има жабоглавци, тя пее.

— Пее ли?

— Пее. Като канарче. — Изплъзна му се дълбок, злокобен и много грозен смях. — Предполагам, че носи късмет на собственика си. Това е най-добрият талисман, който може да се намери на острова.

Не казахме нищо повече. Останах си спокойно на стола. Умът ми действаше бавно. Затруднявах се да свързвам образите с думите, които ги определяха. Вцепенен, обзет от объркване като преминал през лавина, гледах стаята, леглото, балкона, неподвижния Батис, една бойница — и нищо нямаше точно значение.

— Нека ви разведа из фара, да го разгледате — каза Батис, възприемайки пасивно моето състояние. — Елате.

Изкачихме се по желязната стълба, която свързваше жилището с горния етаж. Там, под самия купол на фара, беше машинарията на прожекторите. Сложен часовников механизъм, масивни части, производство на металургията. В средата на залата — генератор, захранващ двата прожектора. Свързваха се посредством метални оси. Подвижната инсталация бе разположена върху нещо като железница-джудже, която обикаляше помещението от външната страна. Батис задейства три лоста и механизмът се задвижи със слонско скърцане, преодолявайки статичната инерция. Както виждате, насочил съм ъгъла на прожекторите под такъв градус, че да претърсват околностите на фара. Така имам възможност да ги откривам, когато наближат. При всяка обиколка обаче прожекторите променят наклона. Фокусират последователно основите на фара и някаква точка на разстояние. Мога да покрия цялата гора. Ако трябва, светлината може дори да къпе къщата на метеоролога в другия край на острова.

— Знам това.

Но аз самият не знаех дали думите ми бяха укор, или проста констатация. Батис игнорира и двете значения.

— Бих могъл да направя така, че светлината да се фокусира само в рамката на вратата под нас, статично. Но за какво? Ще странят от прожектора. С постоянното въртене ги принуждавам да се движат, за да избягват светлинния сноп. А те, като всички зверове от преизподнята, мразят светлината, била тя божествена или човешка.

Това беше най-високата точка на островчето и ни предлагаше прекрасна панорама. Земята се простираше във формата на чорап. Каменният покрив на къщата се открояваше в дъното, на петата на чорапа. От двете страни на брега, обикаляйки го, подводни скали с различни размери изпълваха океана с бенки. На северната страна имаше една по-висока от останалите — на сто, сто и петдесет метра от острова. Взрях се по-добре и тогава видях, че стърчеше носът на малък, заседнал в пясъка кораб.

— Португалци — осведоми ме Батис, още преди да го попитам. — Не е минало много време от корабокрушението. Идваха от своята колония Мозамбик. Пътуваха към едно пристанище в Южно Чили. Прекарваха незаконен товар, затова следваха този маршрут, така отдалечен от всички търговски пътища. Беше кораб с малък тонаж, имаха проблеми и искаха да спрат на остров Буве. Но се сблъскаха с подводните скали — заключи с равнодушието на човек, който си припомня случка от детството.

— Предполагам, че вие, с обичайната си любезност и отзивчивост, незабавно сте се притекли на помощ с предложение за подслон и храна — казах аз с цинизъм, зареден с отрова.

— Нямах възможност да направя каквото и да било — каза, защитавайки се. — Претърпяха корабокрушението през нощта, когато подводните скали са по-опасни. Екипажът се изкачи на скалата, до която се допира носът. Виждате ли я? Онази малка повърхност. Естествено, бяха погълнати, преди да се покаже слънцето.

— Ами тогава откъде знаете подробности за националността, маршрута и направлението, което са следвали?

— Сутринта все още имаше един жив. Не знам как бе постигнал това, но успял да се скрие в една кабина на носа — малко помещение, разположено над водата. Можех да виждам лицето му през кръглото прозорче. Разговарях с него с викове от брега. В началото не се разбирахме: стъклото беше много дебело, можех да видя само как движи устните си. После излезе от кабината, качи се на палубата и поговорихме известно време. Горкият нещастник се беше побъркал напълно. Накрая нещо го прихвана и стреля по мен с револвер. — По лицето на Батис се изписа гадна усмивка. — Взе ме за едно от чудовищата. Както и да е, беше много лош стрелец. После се върна в кабината и остана там, в очакване на нощта. Спомням си лицето му в рамката на кръглото прозорче. Горкият идиот. Ако беше му останал малко разум в главата, щеше да запази последния куршум за себе си.

Бих могъл да отправя много укори към Батис. Но най-лошото не бяха фактите, които разказваше, а тонът. Отнасяше се към съдбата на онези нещастни португалци със студенина, която кара човек да настръхне. Без да добавя разсъждения. Преди всичко, без чувства. Върнахме се в жилището, което той обитаваше. Запозна ме с разположението и защитните тактики на редута. Съсредоточаваше силите си предимно към балкончето. Средновековните бойници бяха наблюдателни пунктове и позиции за стрелба, от които покриваше триста и шейсетте градуса на фара. Не се безпокоеше, че могат да влязат през бойниците, тъй като жабоглавците никога не биха се побрали в теснините им, а камъкът бе прекалено як, за го пробият. Ако отнякъде биха могли да форсират, това бе именно балконът. Така се обясняваха острите колове и другите укрепления по стените. Един-единствен стрелец с минимални способности би могъл да отблъсне всяка атака, колкото и интензивна и многобройна да бе тя.

— Следователно опасното за защитника е да се покаже на балкона — разсъждавах аз. — Защо просто не затворим големите прозорци с тези железни капаци, които сте добавили?

— Не след дълго ще се окаже безполезно — каза той. — Жабоглавците имат свръхчовешки сили. Постепенно ще съсипят блиндажа, а на острова няма материал, за да го възстановим. Затворен и залостен вътре, бих се превърнал в заложник на собствената си защита. Дори и да продупча бойница, ще ми липсва ъгъл за стрелба. Не. Единственият начин е да бъдат държани надалеч с пушечна стрелба.

Каза всичко това и аз нямаше как да не приема здравомислието в думите му. После слязохме до долния етаж. На яката врата беше добавил три дебели дъски. Бяха поставени хоризонтално. За да се махнат, беше нужно само да се вкарат отстрани в скалата в нарочно издълбани много дълбоки дупки. Откъм външната страна на фара Батис бе изобретил защита, която аз вече познавах.

— Катерят се като маймуни, невероятни са — каза с едва сдържано възхищение.

Единственото, което можеше да направи, бе да сплете паяжина от въжета и празни консервени кутии, за да ги чува, когато приближат; да спои камъните с паста от сварена хартия, смесена с пясък; да забие пирони и натрошени стъкла.

— Никога не изхвърляйте ръждясал пирон или празна бутилка — предупреди с тон на домакин. — В страната на жабоглавците официалната монета се нарича стъкло, а пиронът е най-ценената подправка.

Почти нямаше какво повече да ми каже. Следобед отидох до къщата на метеоролога. В сравнение с фара ми се стори като кибритена кутийка — крехка, незащитима и крайно бедна. Батис беше прибрал всичко, освен дюшека ми. Предвидливо накарах домашната любимка да дойде с мен — не бях сигурен дали на връщане щях да намеря вратата на фара отворена. Но Батис не ми създаде главоболия. Германската раса е такава. Дълга и тясна интелигентност, която напредва в права линия, докато събитията не я принудят със сила да се обърне на деветдесет градуса. Поне привидно, моето присъствие се приемаше по силата на свършените факти.

Веднага щом се върнахме на фара, сложих дюшека в един ъгъл на долния етаж. Там щях да спя. До стената, най-близко до морето. В бурните нощи вълните ще прескачат скалите, ще се разбиват в постройката и само скалата ще ме дели от развълнуваното море. Но фарът беше строен за векове напред и съзнанието, че се намирам толкова близо до вълните и в същото време така добре закрилян от фара, ми предлагаше приятното усещане за детски чаршаф — убежище, което ни пази от най-лошите страхове.

Бях приключил горе-долу с оправянето на леглото, когато Батис ме извика. Тялото му се показваше наполовина от отворения трап:

— Kollege! Затворихте ли добре вратата? Качете се. Скоро ще имаме гости.

Жилището бе просмукано от военщина. Батис ходеше насам-натам, за миг поглеждаше през бойниците, трупаше муниции, различни бойни пособия и сигнални ракети — разбира се, от моя багаж.

— Какво чакате! Вземете си пушката! — каза, без да ме погледне. Моят досегашен противник изведнъж се превръщаше в боен другар.

— Сигурен ли сте, че днес ще нападнат?

— Папата в Рим ли живее?

Окупирахме балкончето — той вдясно, а аз вляво, застанали на колене. Бяхме едва на метър и половина един от друг и беше толкова тясно, че разстоянието между прага и перилата нямаше й три педи. Отгоре, отстрани и най-вече отдолу дузини колове с различни размери стърчаха като рога на еднорог, насочени на всички страни. По някои още личаха петна от засъхнала синя кръв. Батис стискаше пушката си. До него, на пода, ремингтонът и три цилиндрични сигнални ракети. Беше запалил фара. Шумът от машинното отделение достигаше до нас приглушен, като скърцане на махало, по-силен, когато вагоните на прожектора циркулираха над нас, и по-слаб, когато се отдалечаваха. Прожекторът премиташе гранитната основа и малко по-нататък, на равни интервали, границата с гората. Но те не се появяваха. Леден вятър влачеше на пристъпи клонки. Вятър, който свиреше и дразнеше гърлото, равнодушен към чувствата, които събуждаше. Когато прожекторите се отдалечаваха, почти непрогледна тъмнина завладяваше пейзажа.

— Откъде знаете, че ще дойдат оттук? Морето е зад нас. Ако излизат от водата, ще се изкачат по отсрещната страна на фара — казах аз.

— Морето е от всички страни, това е остров. Това, че са зверове, не означава, че не познават вратите. Зад едната има месо. — Батис усети изтощението ми, от което не бях се възстановил напълно, и нервността ми и добави: — Ако искате, приберете се. Подавайте ми муниции или пийнете ром, както предпочитате. Преживял съм достатъчно нападения сам, така че не се нуждая от вас.

— Не, не мога — казах аз и добавих: — Много ме е страх.

Консервените кутии, които висяха по стените, задрънчаха.

— Това е вятърът, вятърът, само вятърът — успокои ме той бавно с ръка.

Аз изпитвах нужда да стрелям по някакъв обект, който не се явяваше. Батис раздвижи глава като хамелеон и хвърли сигнална ракета. Червената светлина полетя нагоре, описа дъга и бавно падна. Една обширна повърхност се освети в гранатов цвят. Но тях ги нямаше. Втора ракета, този път зелена. Нищо. Фосфоресценцията угасваше и отразяваше единствено камъни и дървета, клатени от вятъра.

— Mein Gott, Mein Gott — прошепна неочаквано Батис, — идват повече жабоглавци от всякога.

— Къде са? Не виждам нищо.

Но той не отговаряше. Намираше се много далеч от мен, макар че си беше там. Устните му бяха разтворени и влажни като на идиот, сякаш погледът му беше обърнат навътре, към духа му, вместо да наблюдава местността около фара.

— Не виждам нищо. Каф! Не виждам нищо! Защо твърдите, че са повече от друг път?

— Защото много пее — отговори с механичен тон.

Домашната любимка беше запяла един припев с далечно сродство с музиката на остров Бали — мелодия, която би било безсмислено да се описва, музика, която би избягала от всяко петолиние. Колко ли човешки същества са чули тази песен? Колко човешки същества от началото на времената, откакто човекът е човек, са имали привилегията да я чуят? Нима само Батис Каф и аз? Или всички, които в някой момент са се озовавали пред последната битка? Беше страховит химн и варварски псалм и беше красив в първичната си злина, много красив. Докосваше целия спектър на нашите чувства с точността на хирургически нож. Смесваше ги, разбъркваше ги и ги отричаше три пъти. Музиката се освобождаваше от изпълнителката. Кънтяха струни, които природата беше подготвила, за да се изразяват в дълбините на преизподнята, домашната любимка, седнала с кръстосани крака, отсъстваща от сцената, както Батис, както чудовищата, които не се явяваха. Единствено човек, който се ражда, или човек, който умира, може да бъде така сам, както бях аз в онази нощ на фара.

— Вижте ги — рече Батис.

Нашествието се бе осъществило от някоя далечна точка. Излизаха от гората. Цели стада чудовища, от двете страни на пътя. По-скоро ги усещах по интуиция, отколкото ги виждах. Чувах гласовете им. Като звуци от гаргара, умножени по сто, по двеста или може би по петстотин. Приближиха лека-полека, една безформена армия. Виждах сенки и чувах гаргарата все по-наблизо. Боже мой, този гърлен шум, нека си представим някой, който повръща киселини. Зад нас домашната любимка спря да пее. За миг бихме казали, че зверовете също се отказаха от фара. Спряха точно на границата, белязана от прожектора. Но внезапно нападнаха в пълно единодействие. Тичаха и скачаха, главите им — на различна височина. Тълпата напредваше в светлината на прожекторите. Стрелях, обезумял, във всички посоки. Някои падаха, други се оттегляха, но бяха тъй многобройни, че мнозинството продължаваше напред. Имахме нужда от картечница. Стрелях, полудял, докато Батис не улови цевта на пушката ми. Пареше, но кожата на огромната му ръка оставаше незасегната.

— Какво, по дяволите, правите? Да не сте си загубили ума? Още колко нощи ще можем да се съпротивляваме, ако харчите мунициите така лекомислено? Не искам фойерверки. Не стреляйте, докато аз не стрелям!

Това, което последва, бе един зловещ урок. Кълбото чудовища се скупчваше пред вратата. Не можеха да я насилят, нито можеха да изкатерят стената. Но бяха достатъчно, за да построят кули от тела. Магма, образувана от ръце, крака и голи торсове. Без никакъв ред, в хаотично блъскане, едни се катереха върху други и планината растеше с метри. Батис все още се сдържаше с ужасяващо хладнокръвие. Когато покаченият най-високо почти докосваше първите колове с хищните си нокти, Батис опря двете цеви на пушката си на парапета. Изстрелът пръсна мозъка на чудовището, части от черепа му изхвърчаха като картечни куршуми. То падна и с него кулата се срути.

— Ето, така — изрева Батис. — Вдясно от вас!

Подобна кула се издигаше от моята страна. Аз трябваше да бутна двама, за да я съборя. Падаха, цвилейки като ранени хиени, търкаляха се, а малки групи отнасяха труповете.

— Не стреляйте по тези, които бягат, пестете куршумите — предупреди ме Батис. — Ако им дадем достатъчно мърша, ще се излапат помежду си.

Имаше право. Когато една кула се разпадаше, чудовищата приличаха на настъпен мравуняк. Пет, шест, седем или осем от тях хващаха мъртвите и си отиваха. Постоянството не им беше присъщо и скоро се разпръснаха. Върнаха се в своя мрак като кресливо ято диви патици.

— Ква, ква, ква — имитираше ги презрително Батис, — ква, ква, ква! Все така става — каза той повече на себе си, отколкото на мен. — Един-двама мъртви са достатъчни, за да се откажат да се катерят. Искат да налапат добрия Батис Каф, а накрая поглъщат своите мъртъвци. Жабоглавци, мръсни жабоглавци.

Тази победа отбеляза повратна точка в нападенията на чудовищата. Следващата нощ забелязахме само двама, които дори не се приближиха. На другата — само притичване, невидими очертания. Моята трета нощ на фара бе първата, в която не присъстваше нито едно чудовище. Странно, че не беше най-спокойната, тъй като не си починахме чак до зори. Опитът на Батис му показваше, че жабоглавците не се подчиняват на никакви правила и могат да нападнат всеки миг.

— Това не е разписание на прусашки влакове — предупреди ме той.

* * *

Окончателно се установих на долния етаж на фара. Вечер се качвах по стълбите и заемах своето място в битката на балкончето. Заредиха се нощи и дни и с течение на времето се наложи някакъв вид съжителство. Кой бе този мъж? От някогашния метеоролог не бе останало повече, отколкото от който и да било ветеран корабокрушенец. Егоист и саможив като дива котка, неговата необщителност не беше толкова приспособяване към средата, колкото сублимация на естествени наклонности. Но въпреки всички варварски черти и всички явни кръчмарски недостатъци, често показваше характер на аристократ, лишен от всичките му земни блага. Груб, но посвоему почтен; също така надарен с интелигентност, да, макар думата да звучи странно. Най-проницателният Каф се проявяваше, когато пълнеше лулата си с тютюн; притискаше отвора с едно диво око, винаги нащрек какво става навън. В такива моменти напомняше за онези волтерианци, които напрягат въображението си и в резултат се раждат барикади. Беше образец на човек, подчинен на една-единствена истина, само една, но основна. Имаше качеството да опростява дотолкова и така добре, че дори той беше способен да разбере същността на проблема. Когато се изправяше пред технически аспекти например, умът му бе спокоен и ясен. В тази материя беше ненадминат и на това дължеше оцеляването си. В други моменти обаче нивото му падаше ниско, до естетиката на казак-дезертьор. Философ на мускулатурата, с повече от просташки хигиенни навици, когато се хранеше, ми напомняше истинско преживно животно. Дишането му бе шумно, можеше да се чуе на метри разстояние. Също така си запазваше пространства на просветен, който живее за собствените си митове. С всеки жест, с всяко презрение даваше да се разбере, че той не е направен за света, а светът е направен за него. Като луд цезар — личност, която чува галоп на невидими коне и ги обезглавява с хиляди.

Но не ме плашеше и не ме караше да страдам. Скоро разбрах, че от него мога да очаквам солидарност, като на гарваните. Било от вродено благородство, било поради примитивизма, който островът налагаше, го виждах далеч от съблазънта на предателството. Батис живееше с лице към бъдещето — макар в неговия случай „бъдеще“ да беше дума, която включва само „утре“, — никога към миналото, а от мига, в който се озовах вътре във фара, ме прие като свършен факт. Моето присъствие отменяше нашата обща история, низости, враждебност и изнудвания.

А аз изживявах един изключителен етап от живота си, бях готов да сдъвча всички неудобства в името на оцеляването. Не ме безпокояха големите различия в индивидуалността; приемах ги. Но също както в брака, най-непоносимите драми се причиняват от дреболии. Например: почти пълната липса на чувство за хумор. Батис се смееше винаги сам, никога съучастнически. Когато се шегувах, когато му разказвах някои лесносмилаеми смешки, той ме гледаше объркан, сякаш сам съзнаваше наличието на някакъв свой вътрешен недостатък, който му пречи да възприеме забавното.

Една сутрин ръмеше и в същото време грееше чудесно слънце. Четях книгата на Фрейзър, която, както ми бе казал Батис, не принадлежала на него, а на фара. Тоест някой от строителите я беше забравил. Четях без кой знае какъв интерес, отегчен, а Батис мина пред мен. Смееше се и се смееше с наклонена глава, полусдържайки се. Никога не ще узная дали искаше да сподели нещо с мен, или само се движеше в онази посока. Смееше се и се смееше, с края на нещо като анекдот в устата:

— … не беше содомит, беше италианец.

Пещерен смях, който се самозахранваше. „Не беше содомит, беше италианец“ — повтаряше. Изкачи се по стълбите, като повтаряше финала на този само нему известен разказ.

Втория път, когато го видях да се смее, има по-дълга история. След едно много тежко нападение аз се оттеглих върху моя дюшек. Разсъмваше се и опасността се разсейваше. Подготвях се за сън, когато някакви шумове ме вдигнаха от леглото. Първо се чу скимтенето на домашната любимка. Биеше ли я? Не. Върху звуците на любимката скоро се насложиха интимните звуци на Батис. Не можех да повярвам на това, което ми казваха ушите, дори си помислих за слухова халюцинация. Не, не беше. Беше скимтене, да, но от удоволствие. Леглото горе караше целия етаж да се тресе ритмично. Дребни дървени стърготини се сипеха отгоре ми, сякаш вътре във фара валеше сняг. Скоро раменете и косите ми побеляха от стърготини. Сферичната форма на фара разпръсваше звуците с ехо, а моето въображение отблъскваше образа с недоверие. Съвкуплението продължи час или два, докато едно кресчендо на звуци и движения не го пресече рязко.

Как можеше да се сношава с едно от чудовищата, които ни обсаждаха всяка нощ? Що за неведоми пътища следваше умът му, та да преодолее пречките на цивилизацията и природата? Това бе по-лошо от канибализма, който може да бъде разбран в отчаяни ситуации. Сексуалното невъздържание на Батис изискваше клинично изследване.

Естествено, дискретността и добрите обноски не ми позволяваха да коментирам зоофилията на неговите гениталии. При все това беше очевидно, че аз знам, и ако той не го споменаваше, беше повече от мързел, отколкото от свян. Един ден самият Батис спомена мимоходом нещо по въпроса. Без да проявявам интерес, отбелязах с клинична безпристрастност:

— А не страда ли от диспареуния?

— Диспа… какво?

— Диспареуния, болка при полов акт.

Обядвахме заедно на масата в неговото жилище и лъжицата му застина във въздуха. Не можа да си дояде яденето. Смя се толкова, че се изплаших да не му се откачи долната челюст. Смееше се, като напъваше стомаха, гърдите и гърлото си. Тупаше си бедрата и почти изгуби равновесие. Потекоха му сълзи, правеше пауза, за да ги избърше, и отново се смееше. Смееше се и се смееше; взе да лъска една пушка, но не можеше да спре да се смее. Смя се, докато се мръкна и нощта погълна цялото ни внимание.

В замяна на това един ден, когато случайно стана дума за любимката и аз попитах защо носи онази нелепа дреха на плашило, онзи мръсен, провиснал и изпокъсан пуловер, отговорът бе колкото изчерпателен, толкова и ограничаващ:

— От приличие.

Такъв беше този мъж.