Иван Попов
Хакери на човешките души (9) (хуманитарен киберпънк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Езиково инженерство (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

2. Изстрел в поквариума

— Инцидентът е много неясен. Катастрофа плюс убийство… дори може би по-предумишлено, отколкото смятаме сега…

Следователят от Особения федерален отдел Хечмур гледаше спокойно и умиротворено като погребален агент. Жълтеникавото му лице, люшкащо се на плоския екран, не изразяваше абсолютно нищо.

— Нови подробности не сте ли открили? — попита Джон.

— Какви подробности? Основното вече го знаете. Освен това следствената тайна…

Джон наистина знаеше основното, но то беше обидно малко. Сингх беше излетял с джипа си в стръмно дере отстрани на пътя. Със счупен крак и още рани по тялото, той все пак бе успял да изпълзи на няколко метра от колата. Там и бе намерен — но с разцепен от тежък удар череп. Съдебните лекари твърдяха, че е удряно с брадва.

— Основната хипотеза е грабеж — говореше вяло Хечмур, откривайки едри конски зъби. — Трупът е пребъркван. Освен това от джипа са свалени цял куп части. Всъщност свалили са всичко, което са могли и което е било здраво след катастрофата… Туземното следствие мисли, че това е работа на местни селяни. Правят обиски по къщите, но засега няма нищо.

— Свидетели намерихте ли?

— Абе какви свидетели! — взриви се изведнъж Хечмур. — Тия туземци са уникален случай. Нищо не знаят, нищо не са чули, нищо не са видели. Колата е лежала в дерето почти денонощие, преди да я открият. При това я забелязали не местните, а някакви немци, случайно пътуващи оттук. Те, значи, половин час опитвали да обяснят на кръчмаря в селото, че там лежи умрял човек, но оня не разбрал какво му приказват…

— А може да се е правил на неразбрал — вметна Джон.

— Точно така! Тия тукашните, разбрахме после, са минавали и по пътя, щъкали са и по отсрещния хълм — овчари, дървари… И нищо не видели! Немците отиват чак в околийския град, та да донесат за катастрофата — а тия мълчат като загинали терористи! И да знаете, Сидорчук, човекоохранителните органи тук са същата стока. Аз им нареждам — загиналият е особено важен кадър, трябва да се разследва решително, а ония дори не блокираха района! Сега ми просят пари за металотърсачи, че да търсят по плевните и сеновалите укрити части от джипа. А оня ден получих сигнал от отдела, че тук било обичайно и за пътните полицаи да устройват грабежи, така че да съм ги имал предвид… Кошмар, пълен кошмар.

— Разбра ли се къде е отивал Сингх?

— Още не. Районът е страшно забутан, най-близкото интересно нещо по този път е един клуб-ресторант на брега на язовира. Само че в ресторанта никой не си спомня някога там да е влизал Сингх. Кадрите от онова МЕЦИ…

— МУЦИ — поправи го Джон.

— Да, същото… там казват, че Сингх не им е споменавал да ходи в този ресторант. Не стига останалото, но тук дори не записват трафика на мобилниците, та да разбера с кого е говорил през последния си ден…

— И кога ще получа достъп до компютъра на Сингх? — дойде си на думата Джон. Хечмур мигом охладня.

— Вижте — каза той и пусна официално-скептична усмивка. — Следствието още е много далеч от завършек. При това грабежът след катастрофа е само една от хипотезите. Макар и най-вероятната. Но нали има и други! И заради тези, другите хипотези, материалите на Сингх са ни жизнено нужни. А всяко изтичане на информация от компютъра на убития може да навреди на следствието…

— Аха. Затова и сте засекретили личната му банка данни на комитетския сървър — констатира ядно Джон. — И кога ще свърши това следствие?

— Лично аз искам да свърши възможно по-бързо — каза Хечмур. — Но защо са ви толкова нужни личните дискове на убития? Нали имате неговите доклади?

— Може да има неща, които е пропуснал да впише. Например недостатъчно проверени факти, които е рано да се докладват.

— Какви факти? — невинно попита Хечмур.

— Служебна тайна — натърти Джон. — Фондация „Лукач“, сами разбирате. Всяко изтичане може да навреди на интересите…

— Аха. Вижте, засега не мога да направя нищо за вас. Но ще ви държа в течение на разследването. Нещо друго има ли?

— Не, благодаря. Приятна работа — Джон изключи мобилника. Беше ядосан. „Как ли не — мислеше, — искал да свършва по-бързо! Тъкмо наопаки, ще влачат делото, докато могат, знам ги аз…“ Помисли малко и набра номера на Асанович. Шефският мобилник отговори с вежлив женски глас: „Мистър Асанович в момента е на служебно съвещание. Моля, оставете съобщение“. Джон погледна таймера, пресметна наум часовата разлика. Никакво съвещание, изчисли, шефът сега обядва. Все пак му написа: „Пристигнах благополучно. Инквизиторът не ме пуска до материала. Сидорчук“. Помисли още малко и набра номера на Балабан. Балабановият мобилник обаче не отговаряше. И домашният му телефон, и служебният даваха свободно.

На вратата се почука — прислугата накрая беше благоволила да донесе закуската. До подноса с виенски кифлички и каничка кафе лежаха новите вестници — „Файненшъл таймс“ и „Безсмислен труд“. Джон отдели „Файненшъл таймс“ настрани, а „Труда“ прегледа, докато отпиваше от горещото кафе.

Заглавието от първа страница витийстваше: „Прибират салфетката, уж“. Ставаше дума за някой си банкстер (и бивш сервитьор) Едуард, наричан още Еди Салфетката, на когото прокурорът се бил заканил, че щял да го арестува за привързаност към частнособственическите идеали в особено големи размери. Рубриката за политика детайлно нищеше крушението на нашистите от вашистите на частичните избори. Коментаторът предричаше падане на глави в нашисткия лагер, ругаеше имиджмейкърския екип на загубилите и плашеше с повторение на някакъв непонятен „бунт на мръвките“. Обсъждаха се още отношенията между финансово-информационните групировки „Агнешки главички“, „Говежди езици“ и „Свински опашчици“. Джон се зачуди дали това не са бунтуващите се мръвки, но после погледът му се залута в дълга, несмилаема и нравоучителна статия, бичуваща растящите в обществото анихилистични настроения и ценностния жвакуум. Някакъв професор анализираше пътищата за излизане от цхазъма и накрая мъдро заключаваше: „Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно“. Валутният коментар бе закичен с многозначително заглавие „Змеят отново е горянин“. Коментираха се мачовете от футболното дървенство, в ексклузивно интервю някакъв треньор наричаше шефа на футболния съюз византроп и алкохолик… Средната двойна страница представяше победителите в наградната игра на основния рекламодател, спечелили безплатни застраховки „Задгробен живот“.

Изпищя мобилникът. Джон помисли, че го търси Асанович, но се обади Антон: каза, че пристигнал и го чакал във фоайето на хотела. Джон си сложи новата вратовръзка на фрактали, облече сакото, запаса мобилника и се отправи към асансьора.

Антон наистина го чакаше, изтегнат в черно кресло в ъгъла на фоайето — изглеждаше доста по-свеж от сутринта, жизнерадостно скочи и приветства Джон. „Изготвихме ви културна програма за вечерта — обяви, — ще ви водя на мюзикхол.“ В негово произношение това прозвуча по-скоро като „мюзикгьол“. Джон понечи да откаже културната програма, но Антон го увери, че щели да дойдат и останалите членове на борда на Междуфондационното, и той склони. „Преди това ще ви покажа града — продължи Антон, — взехте ли си камера?“ „Какво да снимам, паметника на оня… графа-освободител?“ — попита Джон. Антон обясни, че графът е в реставрация, но обеща други интересни обекти.

Двамата излязоха от хотела и се насочиха към пешеходния мост, пресичащ булеварда и водещ към широк мраморен площад с грамадно и нелепо, също мраморно здание по средата. Джон с интерес се озърташе, но всичко му бе непознато. Глупаво беше да се надява да си спомни нещо. Предишния път — при единственото му досега посещение тук — беше мрачна утрин, валеше гнусен дъжд, облаци и мъгла захлупваха всичко, през мокрите стъкла на автобуса се мяркаха локви и асфалт, асфалт и локви, и шлифери и чадъри, и тъкмо влязоха в хола на пансиона, влачейки тежките си сакове, когато долетя с вой и сирени джип с човекоохранители от посолството, натовариха ги обратно — цялата група студенти на езикова практика — на автобуса и ги изстреляха назад към летището: в източните провинции бяха избухнали безредици, същите, които по-късно нарекоха „нощ на дългите арматурни железа“, и на летището огромни военни самолети евакуираха чужденците от първи и втори функционален тип… Сега всичко беше съвсем другояче — ведро и приятно, бурята бе отминала, вятърът само рошеше косите на минувачите, следобедното слънце висеше ниско над грамадата на близката планина. Джон си сложи тъмните очила.

Впрочем взломни следи от нощната буря изобщо не липсваха: отчекнати дървета, покрай които сега се суетяха работници с оранжеви ватенки, и многобройни боклуци — хартии, пликове, пластмасови кофички, люшкащи се заедно с вятъра напред-назад по площада и по тревата на съседния парк. Антон, сякаш четейки мислите на Джон, тутакси възкликна: „Пролет е, ето, и боклукът се върна от юг“ — и след недоумяващия поглед на спътника си поясни, че тук всяка есен, като духне северният вятър, боклуците се отвяват да зимуват в съседния град, и всяка пролет, като духне южният, се прибират обратно. „Проверено е — каза, — опръстеняваха ги“…

Това, което изненадваше приятно, бяха туземките. Не че всички без изключение бяха красавици, но всяко сравнение с материала, да речем, от главната улица на Армадильо беше без съмнение в тукашна полза. Мраморният площад беше доста многолюден, минаваха и съвсем млади момичета, и по-зрели жени, в компании и сами, с кавалери и без, погледът на Джон се плъзгаше от фигура на фигура, от лице на лице. Не можа да се удържи и похвали Антон за красотата на сънародничките му.

— А — махна сконфузено с ръка Антон, — това е… наблюдателна илюзия. Да, да! Тоест не че нашите жени са грозни, а че у вас красивите не се виждат… кажи го де… с просто око. И ако щете се смейте, но причината е, че вие сте… как беше… развита страна, а ние сме недоразвита. Помислете — коя красива жена у вас ходи из града пеша? Всички бръмчат с лимузини, с джипове. И освен това се движат само в затворени среди, клубове, квартали. В избраното общество. И неизбраното няма как да ги види, освен по телевизора… ако щете се смейте, но един ваш колега преди години го каза баш така: толкова хубави жени накуп, каза, съм виждал само по телевизора… А у нас, ако щете се смейте, но избраното общество още е измешано с онова, как беше… охлоса. И красивите жени също. Това е признак за неразвити… така де… капиталистически отношения. Ако бяха развити, качественият генетичен материал — последната дума Антон произнесе натъртено, както я произнасяше Балабан: „мат’рял“ — щеше да бъде целият… кажи го де… изкупен… или най-общо вкаран в избраното общество…

Под мътните обяснения на Антон двамата прекосиха площада и поеха по прословутия булевард „Влашки“, бивш „Граф освободител“. Джон не видя в него нищо интересно: и витрините, и стоките в тях бяха същите като тези в Армадильо, афишите рекламираха пак същите армадилски филми и звезди, дори надписите по фланелките на тийнейджърите бяха като на техните задокеански връстници. Разликите бяха малко. Например мазилката на фасадите беше на много места изпопадала, а червеникавите павета и плочите на тротоара се клатеха като зъби на болен от скорбут. Или циганинът-акордеонист, изнасящ пламенна серенада на валутното бюро с неонов триглав змей над таблото с курсовете…

Някъде в дъното на съзнанието на Джон пробяга усещането за нещо нередно. Нередното беше не във вечерната булевардна суетня, а по-скоро в отсъствието на някакви мисли, инсталирани по подразбиране към външното възприятие, но упорито отказващи да се обаждат. Ето, при вида на излющените фасади вътрешният софт трябваше веднага да подскаже за съмнителния морален облик на живеещите зад фасадите. Но мисълта за моралния облик я нямаше. Вместо нея се луташе някаква мисъл за мисълта за моралния облик, нещо като указател към указателя към вътрешния софт, който на всичкото отгоре се беше изключил… Не се обади нужният модул на съзнанието и при вида на оръфаните продавачи на семки и еротични издания, озъртащи се мрачно, като рапъри на подсъдима скамейка, иззад разпънатите току до витрината на бижутерския магазин маси. За такава враждебна външност всеки оценъчен софт — и този на „Оракул“, и другият, вътрешният, настроен съгласно оракулския — трябваше да вдигне червен картон. Незабавно. Още повече ставаше дума за търговски работници, които по дефиниция трябва да са усмихнати по комерсиалному. Но вместо вътрешният оценител да вдигне картона, някакъв друг дял от мозъка безстрастно отчиташе, че оценителят не си стои на поста… Тук сякаш нещо в Джон се превключи, той забеляза, че и другите минувачи по булеварда изглеждат твърде недружелюбно по армадилските комуникационни стандарти: нямаше усмивки по лицата, нямаше любезност и емоции в гласа. Не е подгонен тук човешкият материал, досети се той, неразвити са им отношенията, унтерпсихологията не се е настанила на всяко работно място…

Неусетно булевардът стигна до площада с прочутия паметник: както беше предупредил Антон, вампирът-освободител бе скрит под синя полиетиленова шапка — реставрираха го. Вляво се издигаше бялото псевдобароково здание на парламента, а на стената на отсрещната сграда — също така псевдобарокова, но неохраняема — се зеленееха надраскани със спрей огромни букви: ОБОР. И отдолу, но по-дребно и с черно: „Колектива се боричка“.

Като компенсация за затворения паметник Антон предложи да заведе Джон на екскурзия през уикенда. „На юг имаме един манастир — обясни, — «Свети Влад». Да, на името на войводата… Не се учудвайте, у нас го обичат, нашата етническа църква го е канонизирала за светец още навремето. Там се пазят реликви на войводата, освен това правят много хубаво вино…“ „А към коя църква спадате вие?“ — попита Джон. „Аз ли?“ — повтори Антон, после замръзна на секунда, сякаш се чудеше какъв отговор ще сметне спътникът му за правилен. „Аз съм римокатолически атеист!“ — увери накрая.

Вече бе почнало да се здрачава, когато Антон сви в една странична улица, после в тесен вътрешен двор с декоративни кипариси. „Мюзикгьолът!“ — поясни той на спрелия в нерешителност Джон. Джон хвърли подозрителен поглед към стълбите, водещи някъде надолу, сякаш към долната земя, но все пак последва Антон. Мюзикгьолът се оказа най-обикновен етнически ресторант, с етническа кухня и също етнически оркестър — петима мургави, костюмирани в червено мъже и поодъртяла конюнктурно-брюнетеста певица, влачеща тъжно: „За мъже бога-ати, с коли и пала-ати, никога не пла-ача, сърцето ми не ска-ача, да, за мъже богати, със коли и със палати, никога не пла-ача, сърцето ми не ска-а-а-ача…“ Ако се съдеше по афиша на входа, оркестърът, изпълняващ тази пещерно-антикапиталистическа песничка, се наричаше „Поквариум“.

Антон енергично се насочи към вътрешността на полупустата зала, лавирайки между изискано-грубоватите маси, колони и келнери. Джон го следваше. Антон сви и се шмугна в нещо като сепаре, със стени, изрисувани със сцени от живота на организираната престъпност от периода на национално- освободителните борби. Около масата в сепарето седяха трима костюмирани мъже и отпиваха червено вино. „А! Мистър Джон… Сидорчук?“ — скочиха да се кланят тримата, след като видяха влизащите. Последваха ръкостискания и представяния. „Матей, старши социолъг в Междуфондационното.“ „Андрей, старши политолъг в Междуфондационното.“ Джон се досети, че така звучат тук думите „социолог“ и „политолог“. Третият също не закъсня да се представи: „Вартоломей, шеф на отдела за особена информация в Междуфондационното“. „Чакаме ли още някой?“ — попита Антон, след като всички се разсядаха около масата. „Само Първия“ — каза застаналият гърбом към залата Андрей. „Ха! — възкликна Антон. — Говорим за вълка, а той в кошарата!“ — и посочи към залата, където си пробиваше път представителен чичко с благородно посивяла глава и очила с метални рамки. „Кой каза, че началникът закъснява?“ — жизнерадостно викна, потривайки ръце, чичкото, още щом прекрачи входа на сепарето. „Ей, персоналът! Обслужващият!“ — и щракна с пръсти към келнерите. „Да се пристъпи към изпълнение желанията на нашия отвъдморски брат по разум…“