Иван Попов
Хакери на човешките души (15)

(хуманитарен киберпънк)

Серия
Езиково инженерство (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 8 гласа)

8. Гласове от обора

…Антон крадеше пътя. Това му се удаваше много лесно, тъй като настилката пред него се навиваше на руло като килим, а пътните знаци, които пречеха на това, Антон обалъчваше с хипняци от лаптопския дисплей, овесен на врата му като табела на професионален просяк, след което знаците сами лягаха на пътя. Докато тикаше пред себе си навитото руло, Антон трескаво се озърташе настрани, понеже пътят се намираше в клетка, и за да го открадне, той бе прерязал няколко от прътите на решетката. От външната страна висеше табела с надпис: „ХТЛО. Тихо, то спи!“, и в мозъка на Джон мигновено присветна резидентният тълковен речник: „Хтло — път, който ако го крадеш, се навива по дължина…“ Съдейки по всичко, Джон се намираше в нещо като зоологическа градина, пълно с решетести клетки с табели: „Свинарх“, „Мамини акулчета“ и други подобни. Тук-таме се виждаха и обитателите на клетките, например „портативният змей“ наистина се захранваше с шест батерии от волт и половина, или поне така беше изобразено върху капака на левия му хълбок, но Джон изведнъж осъзна, че той също се намира в клетка, и макар че зоопаркът стоеше на плоскост с променлив ъгъл на отражение, той не можеше да види под каква табела са го курдисали, тъй като надписът гледаше навън, недостъпен за вътрешноклетъчния му поглед… Някъде наблизо, но извън полезрението на Джон, се чуваше как звучно юхтее някакъв проверяващ — дали от Програмата, дали от МАСТЕХКОН, не беше ясно, но тренираното корпоративно ухо разпознаваше, че той юхтее само така, за заплата, а не от злоба или, недай Бъже, от привързаност към ценностите на фондация „Лукач“ в особено големи размери. Антон се вслушваше в юхтежите твърде напрегнато: хванеше ли го проверяващият, щеше да му друсне солени санкции — кражбата на хтло беше категоризирана като особено опасна за хуманитарните работи. Виж, пред „Дженерал Лингвистикс“ такива проблеми не стояха — корпорацията имаше висш приоритет в системата, имаше право на фикус, имаше право дори да затапи шнорхела на правосъдието, ако това е в името на пазарното добруване…

Клетката точно срещу Джон имаше надпис: „Кантора «ЛЕЧЕБЕН БУХАЛ», силикатно дружество с неограничена безотговорност“. В кантората седеше сива масивна фигура с мрачна моржоидна физиономия и предателски стърчащ от джоба свитък с асемблерски инструкции. „Аха! — загря Джон. — Отделът за особена информация!“ В мозъка му се завъртяха данни за структурата на отдела: полиция на Тюринг, полиция на Кохонен[1], полиция на Робърт Антон Уилсън[2]… Изведнъж екземплярът в кантората скокна, премина като през въздух двете дебели решетки, отделящи го от Джон, изкозирува и поиска неговата служебна карта и документ за право на фикус. И извади от джоба си асемблерския листинг, готов да последва инструкциите… Впрочем инструкции в листинга нямаше. Или поне откъм страната на Джон се четеше съвсем друг текст: „Финансист-филантропът Дьорд Лукач лично провери качеството на паричните знаци, произведени в неговата обогатителна фабрика. Хора, спете!“. Отдолу бе изобразен и качественият паричен знак — валутата ГМГ, или голям митичен гущер, макар че според Джон си беше чист крокодил: по-дълъг, отколкото зелен… Крокодил беше гравиран и върху личното оръжие на екземпляра от кантората, и по това, както и от стилизирания атом, който гравираният крокодил поддържаше на върха на опашката си, Джон заключи, че това е прословутата атомна пушка за крокодили. Или май беше атомна пушка за асемблерски инструкции?… В главата му изведнъж настъпи каша. Инструкции, атоми и крокодили се смесиха в пъстра суматоха, после отнякъде се взеха и верблюди, те също влязоха в суматохата, вкопчиха се с крокодилите в мъртви братски прегръдки, също като куперовски двойки електрони в свръхпроводник, нулираха си спиновете и се утаиха в най-ниското енергетично ниво. Останаха само атомите и инструкциите. Инструкциите тичкаха от атом към атом като цветни гъвкави ленти, образуващи сложна неправилна мрежа, дупчеста като швейцарско сирене, и изведнъж Джон с ужас осъзна, че това не са никакви атоми, а са елементарни изчислителни единици, предаващи си команди една на друга също като чиновници на интелектуален конвейер. Той отчаяно опита да се събуди — и не можа. Мозъкът му беше препрограмиран! Конвейерът работеше с пълна пара и нямаше никакво намерение да спира. Черепната кутия се разтърсваше от басово бучене — като в цех за интензивно разсвирване на контрабаси. Около „атомите“ обикаляха по шарени орбити някакви частици, обикаляха твърде неравномерно — някои по-бавно, други много бързо: Джон заподозря, че информацията в атомите се кодираше тъкмо от скоростта на обикалящите частици. Той трескаво се мъчеше да си спомни що за изчислителна платформа е това. Някъде във втория план на ума му се прелистваше хипертекстов справочник, прелистваше се отчаяно и безрезултатно, докато накрая някаква тайнствена търсачка не го открехна: „Мрежата от усукващи изображения[3] притежава всички свойства на спонтанна изчислителна среда при стечение на някои обстоятелства. Лука Неверни, «Изчисленци на човешките души», издателство «Търтей прес», Св. Влад.“. Усукващи изображения значи, помисли си Джон…

 

…Тъй вярно, усукващи, помисли Балабан. Тук в подмандатната територия на технолъгичното зло всичко е усукано по килифарски. Тук нищо не е като при вас в метрополията, Сидорайло, и сега ще ти кажа защо. Помниш ли как ти набивах в главата, че нашият свят се състои от капаци, които хората си поставят едни на други? Че охлосът, вместо да изучава принципната схема на живота, вижда само неговия рекламен клип и копчетата, които му е разрешено да натиска? И че Системата с главна буква функционира само ако охлосът не познава принципната схема, ако не бърника под капака?…

…Балабане, помисли Джон. Помня, помня как ми говореше за някакви обобщени хакери, които бърникат под капаците на всичко. Но ако говориш за категорията „техническа лумпенинтелигенция“, разбирателите, които у вас наистина са адски разплодени… ето онзи Глигоар, или Лука, или Делиан, или дори ти, Балабане… бъркате вие навсякъде по девайсите, но какво бърка това Системата с главна буква?…

…Сидороглу, помисли Балабан. Системата с главна буква също е девайс, създаден от хора-разработчици, само че много голям и сложен. А елементи на девайса са пак хора — охлосът. От Системата охлосът вижда това, което му показват по телевизора. Но гледната точка на вътрешния човек, инсайдера, технолъга, ценностния инженер, е съвсем друга — нали той знае как реално се правят нещата. Не казвам, че инсайдерската гледна точка е секретна. Но в нормални условия охлосът не бива да се сеща за нея. Също както с радиото например: в нормални условия човек не бърника под капака, а само върти копчетата… Само че капаците на Системата, Сидороглу, са в главите на хората. Юзери, или усери, както им викат на тукашен жаргон, са онези, които не умеят да надзъртат под капаците. Които не могат да мислят различно от онова, което им показва телевизорът. А хората, които аз наричам обобщени хакери, се учат… се учим да виждаме не картината, която ни транслират, а устройството, което транслира. Не рекламния клип, а принципната схема. На това тук му викаме „борба с организираната реалност“…

…Балабане, помисли Джон, хубаво говориш, но продължавам да не те разбирам. Защо познаването на устройството, което транслира, го изкарваш борба с оргреалността?…

…Сидораки, помисли Балабан. Сметни сам. Представи си, че президентът говори за засилване на борбата за мир по затънтените краища на глобуса. А ония от другата страна на телевизора, като слушат това, си мислят само за интересите на военно-промишления комплекс като главен борец за мир… Ще се зарадват ли от това нашите Системни програмисти, а? Или телевизорът казва, че са уволнили някакви митничари уж за корупция, а от другата страна на телевизора са уверени, че тече препродажба на блажните постове… Или филмовият герой бръмчи с някаква луксозна кола, а зрителят пресмята колко е кихнала фирмата-производител на продуцента… Оргреалността — това е гледната точка, която Системните програмисти натрапват на охлоса. Гледната точка на рекламния клип. Но ако човек познава принципната схема, ако е разбрал вътрешната лъгика на Системата, той си сменя гледната точка и престава да вярва на клипа. Освобождава се от оковите на оргреалността. А ако много хора се освободят от нея, оргреалността просто се разпада… Тъкмо това, Сидораки сан, се случва при нас. Тук, когато от екрана говорят за ценности, от другата страна на екрана вместо ценности виждат, с извинение, келепир… или, в по-интелигентния случай, експлоатация на човек от човека или обратното… Тук един юнак дори беше казал: за да вярвам в ценностите, трябва да ми кихнат зелено. Защото когато аз вярвам, някой друг е на далавера от това. Но ако онзи, дето е на далавера, кихне на всички, то от далаверата няма да остане нищо…

…Балабане, помисли Джон. Не излиза ли, че освобождаването от оргреалността е сериозна болест за обществото? Социолъзите в МУЦИ са си въвели специален термин: цхазъм. Според тях цхазъм имало тогава, когато реалността и приказките за реалността нямат нищо общо. Как по-добре да ти го обясня… Никой не вярва на това, което говори телевизорът, но и никой не мисли да го оспорва, защото просто си знае, че това в телевизора е едно, а онова в материалния свят — съвсем друго. Та на това тия от МУЦИ викат цхазъм и според тях той бил виновен за всичко. За самия цхазъм, казват, на свой ред било виновно тежкото наследство от граф Дракула… Но като те слушам, Балабане, си мисля: не е ли цхазъмът последица от вашата, на обобщените хакери, борба с оргреалността? Не излиза ли, че съществува нещо като бариера на тъпотата, или на нахитряването по-скоро, горна граница? Щом социумът прескочи бариерата, си осъзнава вътрешната лъгика, хаква си оргреалността, заболява и се гътва…

…Сидорадзе, помисли Балабан. Бариерата на гяволъка ние определено сме я надскочили. За разлика от метрополците например, за чиято тъпота се пеят вицове по цял свят… Но в метрополията, Сидорадзе, юзерът си живее комфортно, под защитата на закона. Усер — това там, за разлика от тук, звучи гордо. А у нас нямаме закон за защита на усера, имаме за сметка на това закон на джунглата, и усерът е принуден да нахитрява, за да не гризне дървото. Неволята го учи на какво ли не. Включително да си вари домашен мироглед от подръчен идеологически материал, оставен да джибряса… И постепенно от усер се превръща във взломаджия на оргреалности. Е, превръщат се далеч не всички усери, но достатъчно много, за да тръгне обществото към полуразпад…

…Балабане, помисли Джон. Излиза, че в името на непоклатимостта на обществото трябва да държим охлоса прост, така ли? Ето, и Хумдепът, и „Лукач“ се хвалят, че били гарант за непоклатимостта, и май тъкмо в този смисъл се хвалят… Защо дойдоха те тук при вас? За да санират метафорите, да оздравят шаблоните, да фиксират ценностите. И ако си свършат работата, току виж цхазъмът минал. Вярно, ще ограничат и нахитряването, ще понагънат тоя Лука и всичките Търтеи над него… Между другото, Балабане, ти сам твърдеше, че човечеството е спонтанна изчислителна система. И че при такива системи отделният елемент не трябва да нахитрява, не трябва да се поставя над правилата за комуникация, защото в противен случай системата може да спре да работи… нали така? А не твърди ли същото, Балабане, учението на Лукач, което според вестник „Безсмислен труд“ е всесилно, защото е вярно? Спомни си, какво ни казва учението? Трябва да си гледаме пачката и жената, и рекламния клип, и да се съвместяваме със Системата така, както ни диктува клипът, а за вътрешните неща Системата ще се погрижи автоматично. Пазарът. С дясната невидима ръка, която не знае какво върши лявата… Според учението на Лукач човекът трябва да бъде елементарен. Но твойте обобщени хакери, Балабане, правят тъкмо наопаки! Те, вместо да се съвместяват и да чакат невидимите ръце, изучават задните вратички и подмолните ефекти в Системата… Та не нарушават ли те гладкия ход на нашия общ спонтанен компютър, тези обобщени хакери? И не е ли тогава в правото си Хумдепът да се бори срещу тях?…

…Сидореску, помисли Балабан. Този спонтанен компютър съвсем не е толкова ефективен, колкото си мислят някои. В него действат могъщи отрицателни обратни връзки. Хумдепът вкарва всички в един калъп с цел управляемост на общественото мнение. МАСТЕХКОН пък напира да закрие всичко, което заплашва печалбите на президентските спонсори… А Системните хакери са положителната обратна връзка. И генератора на случайни събития. Те пречат на Системните програмисти да станат всесилни, не дават на историята да прекрати течението си… Ето виж Лука. Той е уж никакъв, но разбъзика и параметрите на езика, и мозъците се научи да програмира… С нищо и никакъв генератор на лафове неутрализира метрополските социални програмисти! Предпоследната дупка на кавала изведнъж, за ужас на Хумдепа, изпълни солова партия… И освен това, Сидореску, единиците в спонтанния компютър, наречен човечество, поумняват. Колкото и странно да звучи, поумняват обективно и повсеместно. Светът става все по-сложен, информацията и техниката — все по-разнообразни, и за да се оправят в това разнообразие, хората трябва да се развиват. Дори в метрополията, където охлосът е уж най-тъп и за всичко му подсказват зъркелите и телевизорът, средният коефициент на интелигентност расте с три единици на всеки 10 години. Бавно и с малко, но расте. Тук просто е нараснал повече и по-рано, а освен това оргреалността ни е доста халтава заради тежкото наследство на граф Дракула… Цхазъмът, Сидораускас, тепърва ще дойде до главата на метрополците. И когато им дойде до главата в особено големи размери, ще се наложи спонтанният компютър на Системата да си смени архитектурата. От принципа на капсулирането, на ограничения елемент, на непрозрачните интерфейси Системата ще трябва да мине към работа с хитри и сложни елементи. Това е задача, от която бъдещето няма как да избяга, то трябва да я реши, ако иска да настъпи. Аз просто съм склонен да го подпомогна в настъплението му по всички фронтове…

 

Мислите на Балабан постепенно заглъхнаха. В главата на Джон остана да отеква само басовото бучене. Странните атоми с асемблерски кодове бяха изчезнали някъде, а в зрителното поле се заточи безкрайна жълтеникава лента със сложно перфорирани дупки — така изглеждаха, сети се Джон, компютърните перфоленти в историческите филми на ужасите. Той си нямаше понятие как са кодирани данните на перфолентата, но някакъв тайнствен девайс в съзнанието му прекрасно знаеше кода и методично превеждаше: „Организираната реалност от гледна точка на изчисленската лингвистика представлява определен набор езикови шаблони, определен способ за комбиниране на думите. Щом се сменят общоприетите комбинации от думи, се сменя и организираната реалност. Лука Неверни, «Хакери на човешките души», ОБОР прес, Св. Влад.“. Друг девайс в мозъка на Джон — резидентният тълковен речник — услужливо подсказа: „ОБОР е съкращение от «Отдел за борба с организираната реалност».“ И някакъв глас — непознат и туземски, но с школувана актьорска интонация — убедено произнасяше, сякаш четеше радиолекция: „Отделът за борба с организираната реалност е отцепила се фракция от Фронта за пълно и окончателно освобождение «Виктор Пелевин», заподозрян в подривни действия срещу…“ Но гласът изчезна, сякаш някой беше сменил станцията на радиото, и вместо него, сякаш бяха хванали нова станция, запя туземен певец: „Добър вечер, приятелю млад, добър вечер, дрога-арю…“ После и певецът млъкна, дочу се съскане и пукане като от радиосмущения, в полезрението на Джон почна да се съсирва реалността, но не организираната, а другата, физическата, под формата на стая 906 в хотел „Интерглобал“ — и той разбра, че се събужда.

Беше целият мокър от пот, мокри бяха и четиризвездните чаршафи в леглото, потта неприятно студенееше по тялото му, а главата кънтеше от всеки удар на пулса. През прозореца нахлуваше ярка пладнешка светлина. Джон се надигна мъчително от леглото, ръцете му трепереха. Погледна таймера на мобилника, лежащ мирно на шкафчето отдясно. Таймерът безстрашно му показваше, че се е успал юнашки. „Ега ти страничния ефект!“ — мислеше трескаво Джон. „Хипнясал съм до козирката снощи! За тия клипове Лука трябва да го… И то пак хубаво, че се събудих, иначе…“ За това „иначе“ не му се мислеше. За миг само си представи глутница съдебни лекари, наобиколили трупа му в хотелската стая, а отстрани метрополският следовател Хечмур със скръбна физиономия… Джон бавно трезвееше. Страшно му се искаше да вземе хапче. Но не против глава, а тъкмо обратното, ЗА глава. Такива хапчета обаче в куфара му нямаше, а и въобще май бяха забранени за продажба…

Мобилникът неприятно бипна на две педи от ухото му. Джон взе апарата.

— Ало! — това бе нахаканият глас на замразения информатор Делиан. — Джон, вие ли сте?

— Аз, аз — изломоти Джон.

— Да знаете къде е случайно Балабан? Аз тук напипах още информация по вашите въпроси. Важна информация. Но Балабан не се обажда на мобилника. Къде ли може да е сега?

— Кой го знае… — Джон с ужас си представи как Балабан лежи като него някъде с препрограмиран мозък и се мъчи да се събуди. Нужно му бе сериозно вътрешно усилие, за да се овладее. — Каква е информацията?

— Така… Първо. Този Лука има приятелка на име Ирина, която работи в секция „Бързи сънища“…

— На оня институт пак ли? — главоболието на Джон мигом изчезна.

— Да, да! И тази Ирина се занимавала там с нещо от рода на хипноза, макар че не можаха да ми обяснят какво точно…

— Ти кого разпитва?

— Една обща позната сме имали с Лука. Работи в института… А, щях да забравя! Има сведения, че Лука отдавна е член на ОБОРа.

— На ОБОРа?… — през ума на Джон се извъртяха последните секунди от хипняшкия сън. — Какво прави той там?

— Не знам, не съм разучил. Нямам връзки при тях. Нови задачи има ли?

— Вече не… А, трябва ми информация за ОБОРа! Всякаква! И връзки към него и към тази Ирина, искам да ги прослушам и аз.

— Един момент, ще пратя координати… — за около четвърт минута Делиан утихна, след това мобилникът на Джон бипна кратко. — Дойдоха ли?

— Да, всичко е наред — каза Джон, поглеждайки дисплея. — До чуване.

Той хвърли мобилника на леглото. Вече му беше кристално ясно, че Лука ги е изпързалял — и за хипняците, и за това, че ги е правил сам… А и как другояче е можел да реагира? Идват някакви неизвестно откъде, заплашват го с „Лукач“, обвиняват го за нещо, което е разработила приятелката му… Какво му остава? Да отвлече вниманието от Ирина върху себе си, да натъпче нахъсаните питомци на „Лукач“ с хипноклипове… а тези хипняци са си жива идеологическа диверсия, никакви странични ефекти не са, ами най-върло мозъчно програмиране на ниско ниво… С известна изненада Джон осъзна, че не се сърди на Лука за хипноатаката. Дори обратно, неопределената симпатия, която чувстваше към него, се засили още повече. Макар че оставаше този тайнствен ОБОР, заподозрян в подривна дейност срещу дявол знае какво…

Сайтът на ОБОРа се оказа изключен; физическият му адрес, както показа проверката в мрежовата база, беше отбелязан като принадлежащ на ИХСТБ. „Ама че дивотия!“ — помисли Джон. „Търтея ли е най-голям борец срещу тази… оргреалност? Впрочем ако Лука е направил сайта на служебната си машина…“ Джон скочи на сайта на института, оттам — на секция „Нечиста математика“, но секцията беше цялата изключена — вероятно заради ремонта и проверката. Мобилникът на Балабан също не отговаряше. Джон стана, изпи чаша вода с едно колелце витамини и набра номера, който му беше дал Делиан.

— А-а-ало? — отговори женски глас с някак особено протяжно мъркане.

— Търся Ирина.

— Ня-ама я, не е идвала днес на работа — отвърна мъркащият глас. — Не-ещо да предам? Кой я търси?

— От корпорацията „Международен импринтинг“ — влезе в легендата Джон. — Аз съм мениджър по развитието, интересувам се във връзка със… — тук той се заплете, понеже твърде слабо си представяше дейността на „Бързи сънища“. — Мога ли да намеря Ирина на домашен телефон, или на мобилник? Бихте ли ми дали някакъв номер?

— М-м-мобилник не знам да има. Домашният е 554-69-326, но цяла сутрин не отговаря… — гласът, като му споменаха за международната корпорация, стана още по-сексапилно мъркащ и доста разговорчив. — Ирина днес я търсят всички, но я няма никъде. Още сутринта за нея питаха едни чужденци, после шефът, вдигна ми скандал, че не я намира, все едно аз съм виновна…

— А откъде бяха тези чужденци? — заинтересува се Джон. — Да не са били моите сътрудници от „Международен импринтинг“? Как се казваха?

— Единият се представи като… ча-акайте… като мистър Пейн, но не каза откъде е. За другия не помня.

— А… а Лука днес търсил ли е Ирина? — Джон целият се стегна.

— Лука-а? — обърка се гласът оттатък. — Не, не я е търсил. Много интересно, и шефът, и онези също ме питаха звънял ли е Лука. Той е голя-ам мозък де, но… Вие познавате ли го?

— Да, вчера разговарях с него по едни въпроси. Ами… благодаря ви много за информацията.

— Ня-ама защо, беше ми прия-атно — измърка гласът. — За кого да предам на Ирина, ако дойде?

— Казвам се Сидорчук. Джон Сидорчук.

— Сидорчу-ук?… — гласът отсреща се преобрази напълно, гальовното мъркане изчезна, интонацията се сдърви, изсуши се, сякаш събеседничката се бе сетила за нещо твърде неприятно.

— Да, защо, има ли нещо?

— А, не, всичко е наред. Приятен ден — и оттатък бързешком прекъснаха разговора.

Джон прибра мобилника. Разговорът с „Бързи сънища“ го бе объркал до крайност. „Кой ли я е докопал Ирина? — питаше се. — МАСТЕХКОН или Търтея? Или все пак Лука я е предупредил? Да, може на нея да се е обадил вечерта от шосето… Но преследването продължава, при това за истинската виновничка вече знаят всички…“ За да му е чиста съвестта, Джон набра домашния номер на Ирина, но оттатък никой не вдигна. Нахлузи чехлите и тръгна към банята, но в този момент мобилникът бипна сам.

— Сидорович! — това беше без съмнение Балабан. — Жив ли си?

— Жив, жив! — отговори Джон. — Слушай, защо не отговаряше преди малко? Търси те Делиан, открил е, че Лука има приятелка в „Бързи сънища“…

— А-а… — във възклицанието на Балабан нямаше и капчица интерес. — И аз си мислех нещо такова. Само че знаеш ли… Лука ми избяга.

— Как избяга? — не разбра Джон.

— Ей така. Снощи го прибрах да спи у нас, а като се събудих, го нямаше. Дигнал се е някъде заедно с багажа си. Нито бележка е оставил, нито нищо. Или поне да ме беше събудил, като си е тръгвал, ама то мойто сън ли бе да го опишеш…

Бележки

[1] Т. Кохонен — финландски компютърен учен с фундаментални трудове в областта на асоциативната памет.

[2] Робърт Антон Уилсън — американски писател и учен, сътрудник на Тимоти Лийри.

[3] усукващо изображение (англ. twist map) — математическа функция, играеща фундаментална роля в нелинейната динамика.