Иван Попов
Хакери на човешките души (10)

(хуманитарен киберпънк)

Серия
Езиково инженерство (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 8 гласа)

3. Втори живот за курвите от Несла

Джон бавно отвори очи — и веднага ги затвори обратно. Главата болеше зверски. Казано по туземному, цепеше го кофата. Усещането беше, сякаш вътре в кофата се труди ледоразбивач. Атомен. От четвърта-пета степен по скалата на кой беше там… Джон изстена, примига. Отново светлината взриви болката. С голям труд разпозна хотелската си стая. Опита се да си спомни какво беше правил снощи — и не можа. Тоест ясно, пил беше, с ония, междуфондационните, но подробностите нещо се губеха… В главата му се завъртяха откъслечни възприятия. Тостове. Много на брой. За здравето на отвъдморските братя по разум. За отдел „Четвърти-пети функционален тип“, специално. За неговия шеф Альоша Асанович — в особено големи размери. Андрей, хълцайки, разгорещено уверява: „Нашият слон ъ-ъ! е по-малък брат ъ-ъ! на общочовешкия ъ-ъ! слон! Благодарим на ъ-ъ! Дьорд Лукач за ъ-ъ! нашето щастливо ъ-ъ! детство!“ После дойде още някой, доведе някакви… какви? Услужливо изплуваха определения — дадени, ако се съдеше по всичко, от сътрапезниците: „мастии“ и „отличнички в хуманитарната подготовка“. Явно тия неща тук ги имаха за синоними… В мозъка на Джон изведнъж проблясна кодово име: Изаура. Някакви досега анестезирани дялове от разума почнаха да отговарят. Да, тая Изаура той снощи я беше… Моторната памет съвсем отчетливо му припомни характерните възвратно-постъпателни движения. И също характерните усещания на органите, въвлечени в тези движения… Джон трепна, понечи да се надигне от леглото. Никаква Изаура не се виждаше. В хотела ли я беше довел или някъде другаде я беше… как казваха туземците… опънал? В кашата в ума му се вряза като айсберг друга кодова дума: „женовал“. Джон се сепна, скочи от леглото. Отново кофата затрещя от болка. Съдържанието й се размъти напълно. Джон отчаяно се мъчеше да си спомни поне как изглежда тая Изаура. Но паметта се съпротивляваше храбро и героично. Като незнаен воин от исторически филм на ужасите. А зрителните дялове сякаш въобще ги бяха форматирали. Хардуерно. Поне в секторите за снощни спомени… Джон се отказа да напъва мозък и огледа стаята наоколо. Никакви следи от женско присъствие не се виждаха. Във фотьойла мирно лежаха захвърлени дрехите му.

„Само да не съм лепнал нещо венерическо!“ — мислеше мрачно той, докато ровеше из куфара за хапчета, както казваха туземците, против глава. „Или… ако туземците са ме напили нарочно… ако са ми сипали нещо… няма начин да не са ми сипали нещо! Така да се самозабравя… та сега да ме шантажират пред мениджъра по кадрите с някое видеозаписче… ако пратя нагоре неудобен отчет… да ме използват за съвкупи… за изкупителна жертва… само това оставаше!“ Накрая намери хаповете и глътна два наведнъж.

Иззвъня телефонът. Джон помисли, че се обаждат от Армадильо, но се оказа шофьорът Нестор; обади се, че го чака пред хотела, за да го откара в главния офис. Тонът му бе учтив и, както се стори на Джон, леко насмешлив. Той му каза да изчака и повлече крака към банята. От огледалото го посрещна подпухнала мутра със синкави кръгове около очите, толкова мрачна и вражески настроена, че чак го уплаши. Впрочем той също уплаши мутрата… Джон се поосвежи под душа, обръсна се надве-натри, облече чиста риза, пъхна шия в оглавника на вратовръзката. Още веднъж се погледна в огледалото. Да-а-а, с тая физиономия не вървеше да се покаже не само на заседание, но и просто на улицата… Да си сложи тъмните очила? Или направо зъркелите? Да, на заседание отива все пак. Все някаква полза ще има от тях, нищо че няма софтуер за местния език. Джон си сложи зъркелите, взе и мобилника. Подвоуми се да не потърси ли първо шефа и Балабан, но се отказа: таймерът показваше дванайсет без десет тукашно време, в Армадильо още спяха.

Шофьорът Нестор го чакаше на паркинга пред хотела — подпрял задник върху калника на бежовата лимузина, подпяваше си нещо туземно: „Дръжката, дръжката, на т’слата дръжката, как влезе мъжката на т’слата дръжката…“ Без да отговори на поздрава му, Джон се тръшна на седалката отзад.

До централата на Междуфондационното стигнаха съвсем бързо — само след минути Нестор спря пред неколкоетажна сграда с черни огледални стъкла на фасадата, приклещена като в сандвич между два посивели от годините жилищни блока. Шофьорът упъти Джон: на втория етаж, каза, широката врата срещу стълбищата.

На етажа Джон се озова в просторно, макар с доста нисък таван, фоайе; неколцина мъже и две жени се бяха събрали пред обшитата с изкуствена кожа врата, говореха си приятелски и димяха с цигари точно до табелата „Пушенето забранено“, тръскайки пепел направо на пода. В центъра на компанията бяха социолъзите Андрей и Матей; Матей, размахвайки дългите си ръце, разказваше нещо — навярно анекдот, тъй като останалите издевателски се смееха. Андрей пръв съзря идващия Джон, здрависа се с него и го представи: „Това е мистър Сидорчук, временен наблюдател на Комитета. А това са членовете на борда.“ Членовете се запредставяха на английски, но Джон им каза да си говорят на туземски, тъй като го разбира. „Каква е вашата специалност, Джон?“ — попита една от жените. „Лингвист-изчисленец“ — каза той. „А-а, от информътиката!“ — заклатиха глави останалите. Джон се досети, че така тук звучи думата „информатика“. В този момент откъм стълбите се появи и Първият — Джон така и не му запомни името, макар че той се бе представил вчера, — съпровождан от шефа на особения отдел Вартоломей. „Какво чакате — ухили се Първият, — мене ли? Хайде влизайте да почваме!“ Членовете се стълпиха към кожената врата, гасейки фасовете направо в стената и хвърляйки ги в близката саксия. „А, Джон — поздрави Първият със свойско потупване по рамото, — как сме, как сме?“ И намигна съучастнически. „Добре сме“ — излъга Джон, изчервявайки се наум заради снощните — неизвестни за него, но навярно прекрасно известни на Първия — свои подвизи. Главата вече не го цепеше, но още се чувстваше леко неадекватен. А Първият беше свеж, румен и жизнерадостен, без никакви следи от препиване. Свежи и румени бяха и Андрей, и Матей, и Вартоломей… Джон хвърли още един поглед към фоайето — към мозаечното пано на стената отсреща, изобразяващо алегорично, под формата на две атлетични фигури, туземната нация и Дьорд Лукач в състояние на единство — и хлътна след останалите в заседателната зала.

В залата членовете на борда се разположиха около дълга Т-образна маса, като на шефското място се настани Първият, а около него — триото снощни сътрапезници. Андрей посочи на Джон също да седне на шефския дял на масата. Той още не бе заел мястото си, когато се появи и Антон, в компания с още един човек — риж, фин, с добре поддържана брадичка и изключително елегантен тъмносин костюм. Антон потърси с поглед някого в залата, видя Джон и го поздрави с ръка. Рижият се отправи към него. „Вие сте Джон Сидорчук, нали?“ — каза тихо той на английски и подаде ръка. „Приятно ми е, Дик Пейн, интелигент на Програмата.“ Джон мълчаливо стисна ръка на кадровия си двойник. Комитетът и Програмата може и да враждуваха, но за пред туземците се държаха коректно. Фондацията „Лукач“ държеше нейните дъщерни организации да изглеждат за публиката единни и нерушимо дружни… „Как ви се струва тук животът?“ — продължи с приятелски тон Дик. „Още не съм го усетил“ — излъга, без да му мигне окото, Джон. „След заседанието ми се обадете, ще поговорим“ — каза Дик и седна на мястото си от другата страна на шефския дял. Джон също седна и огледа залата. Погледът му се спря на графичното платно на стената — абсолютно същото като онова, което висеше в залата на техния отдел в Армадильо: гол старец с дълга брада, застанал пред черна дъска и сочещ нещо с показалка на групата изкопаеми рептилии срещу него. Същото беше и заглавието: „Ной дава последни указания на животните преди потопа“.

Първият извади от чантата си нещо, наподобяващо дръжка от брава, и удари с него по масата, за да стихнат разговорите. „Всички ли се събраха?“ — попита. „Политолъгът Евген го няма“ — отговори една от жените. „Евген е в провинцията — каза Матей, — да не го чакаме.“ „Ти вчера звъня ли му? — попита Първият. — Нали ти казах да събереш всички без изключение?“ „В онова селище неговото няма телефони. И мобилниците не хващат, мястото е много забутано…“ „А какво прави той там?“ „Бие плоча. Още в събота си замина, каза, че за днес ще се върне, ама… ако са подпукали винското…“ „Аз ще го подпукам него! Ще му забия такава плоча, че… Другите тук ли са?“ „Тук са.“ „Тогава да започваме. Точка първа — разбор на частичните избори, точка втора — други…“ Джон включи мобилника към зъркелите и се върза към един речник: искаше да види какво значи идиомът „бие плоча“. Речникът обаче не намери такъв израз. Джон реши, че това е нещо от местния политолъжки жаргон и си го записа в мобилника — да попита после Антон какво значи.

Междувременно социолъгът Матей се зае да хули човешкия материал — че бил изостанал, примитивен, невеж, мързелив, престъпен и какъв ли още не, и затова докарал на власт ония гадове вашистите, само и само да направи мръсно на светлия и прогресивен нашизъм. Джон не беше запознат с тукашната борба за власт, не беше сигурен и на коя групировка се опира Програмата, но без да проверява в базата знания съобрази, че позицията на МУЦИ не може да не е съгласувана със спонсора. „Не дават пет пари за ценностите!“ — гневеше се Матей. „Нашите разясняват по всички канали, ония казват «Да, да» — а гласуват наобратно! Не за добрите, а за лошите! Магарешки инат, ей!“ „Оставете“ — прекъсна го една от жените, която се беше представила на Джон като Мирела. „Не е само човешкият материал виновен. При такава партизанска информационна война, която водят вашистите…“ Тук Джон се заинтересува. „Как казахте… партизанска информационна? Какво имате предвид?“ „Андрей — каза Мирела, — къде бяха онези плакати? С кучето и ония другите?“ „Ето ги“ — Андрей бръкна в едно чекмедже и извади няколко плаката. „Вижте с какви вредители се борим!“ — възкликна Мирела. Джон придърпа към себе си плакатите. Те бяха два вида, на единия беше снимано улично псе, държащо в зъбите си избирателна бюлетина, с тлъст лозунг отдолу: „На кучето — кучешки живот“. Ако се съдеше по мнението на Мирела, че плакатът е вредителски, бюлетината в зъбите на псето беше нашистка. На другия плакат беше сниман някакъв костюмиран чичко, с лице, размазано на квадратчета също като в криминалната хроника на телевизията. В ъгъла беше лепната същата нашистка бюлетина, а лозунгът отдолу гласеше: „СМЪРТ НА КУРВИТЕ ОТ НЕСЛА!“.

Джон повъртя плакатите. Нищо не разбираше.

— Защо „от Несла“? — попита. — Какво е това Несла?

Останалите около масата се оживиха. Двама-трима дори се подхилиха.

— Същото казваха и когато се появиха плакатите — каза Андрей. — Всички реагират така. Вижте, Джон, у нас сме го докарали дотам, че думите „смърт“ и „курви“ в политически лозунг не учудват никого. Но… Първия ден, като налепиха тези гадости, народът пощуря. Звънят по горещите линии, питат — кои са тези курви от Несла? На горещите линии естествено не знаят нищо и отговарят — обадете се по-късно. Ужас. Журналистите и те се чудят какво да пишат. Някакъв умник от „Безсмислен труд“ взел справочника с населените места и видял, че има едно такова село — Несла. Натам се юрва репортерски екип. Пристигат, селото — пълна мизерия, влизат в кръчмата, вадят плаката и питат учтиво — така и така, като местни хора бихте ли ни обяснили кои са тези курви от Несла. Ония селяни в кръчмата само като виждат надписа, се вдигат, помилат ги от бой — те били двама, журналист и фотограф, — чупят им в главите три стола, излизат навън, хващат тояги и потрошават колата им. Но после идва друга кола, този път от първия канал на телевизията. Спира пак пред кръчмата, излиза репортерката и вади същия плакат: разяснете, така и така, какво се има предвид. Нея не я бият, проявяват кавалерство, но подпукват колата, шофьорът се спасява с газ през една ливада, където ритат футбол, но се удря в някакво бетонно парче и чупи полуоска, след което бяга пеш през баирите. Идва и трета кола, на друг ТВ канал, но нея я причакват още на входа на селото, мъжете от кръчмата плюс ловната дружинка с двуцевки. „Вие какви сте? — питат. — Ако пак за курвите, кръгом марш и обратно в столицата.“ Бунт направо! Журналистите отиват при областния шеф на човекоохранителните органи, обясняват му — бият ни. Оня обаче се оказва, че е от същото село Несла! Пита ги какво са търсили там, а ония му показват плаката. И оня като закрещял: „Изроди! Търтеи! Да се махате оттук с тая гадост!“ — и ги изгонил. Скандал от национален мащаб! Медиите три дни само с тия курви от Несла се занимаваха…

Андрей продължаваше да говори, но Джон не го слушаше. Всичко вече му беше ясно. Учудваше го само колко е невеж туземният борд. „То бива, то може — мислеше си, — но тяхното е вече в особено големи размери… Аз, дето съм изкарал само един спецкурс преди шест години, веднага загрях каква е работата, а те гледат като телета…“ Главоболието на Джон бе изчезнало, в мозъка му цареше непривична яснота с примеси от хладна пресметлива злоба — вероятно ефект от двете хапчета. Впрочем злобата май беше повече заради снощния питейно-химически експеримент. „Да ги скастря тия бездарници — повтаряше наум, — да усетят какво е това наблюдаващ от Комитета…“

— Момент! — издебна той една пауза в речта на Андрей. — Ясно как са ви прекарали. Кой е тук вашият езиков инженер?

Членовете на борда се заспоглеждаха неразбиращо.

— Кой? — повтори Джон. — Има ли някой тук да разбира от езиково инженерство?

Членовете се заспоглеждаха още по-недоумяващо. Първият шепнеше на Антон: „Вярно, имаме ли при нас такъв… как го каза…“

— Значи няма, така ли? А при вашистите вероятно има! Защото са ви приложили елементарен езиково-инженерен трик. Как казахте, Андрей? Думите „смърт“ и „курви“ върху политически плакат не правят впечатление на никого. Ако човек види само „Смърт на курвите“, ще го забрави за секунди. Но! Това „от Несла“ му обърква представите. Кара го да се чуди: защо точно оттам, а не от другаде? Мозъкът почва да работи! И затова не успява да забрави първата част, смъртта на курвите! Асоциирана, естествено, с нашистите… Несла служи за закотвяне на курвите в паметта. И освен това пренасочва към тях вниманието на медиите. Имате ли в Междуфондационното спин-доктор[1]?

Членовете около масата отново се заспоглеждаха недоумяващо.

— Значи нямате? А какво е това спин-доктор знаете ли поне?… Господа, вие ме изненадвате. При това твърде неприятно… — Джон с изненада усети, че гласът му сякаш сам стана леден и строг. — Не владеете най-елементарни хуманитарни технологии. Оплаквате се, че човешкият матрял — той нарочно произнесе „материал“ с тукашен акцент — бил прост и невеж. Но ако е такъв, защо не можете да го управлявате, господа? Не значи ли това, че сте по-невежи и от него? Затова ли получавате заплати — да се оправдавате с матряла и с тежкото хуманитарно наследство от граф Дракула?… Спомнете си къде работите, господа! В Междуфондационно управление за ценностно, подчертавам, инженерство. Назначили са ви за инженери на човешките, така да се каже, души. Но защо изведнъж се оказва, че вместо вие да обработвате матряла, матрялът е обработвал вас, господа?…

Членовете на борда сконфузено мълчаха. Дори Първият бе загубил господарския си вид и се озърташе някъде към ъгъла на залата. Само Пейн, интелигентът на Програмата, се люлееше на задните крака на стола с разсеяна усмивка на лицето. „Тоя пък какво се хили?“ — помисли си Джон. „Как въобще успява да работи с тия аматьори? Та те една операция не могат да проведат като хората…“

— И защо — продължи той да назидава туземния борд — журналистите не питат първо вас за тия курви от Несла, ами се ровят в разни справочници и се щурат по селата? Охлосът трябва да е така дресиран, че за всичко да се допитва. До авторитетите. Изобщо, авторитет е този, до когото се допитват. А до вас допитаха ли се, господа ексклузивни представители на фондация „Лукач“? Сте ли вие авторитети или напротив?… И най-важното: защо ония вашисти си имат и езикови инженери, и спин-технолози… а може би и други ще се открият, ако се разрови цялата кампания… та защо вие нямате, а те имат? Честно казано, отначало си мислех, че някои от вас работят скрито за противника…

Членовете мълчаха все по-мрачно. Социолъгът Матей се беше зачервил като домат. Трябва да го проуча този, реши Джон. Първият извади голяма бяла кърпа и обърса потта от челото си.

— Задача номер едно — нареди Джон — за вас сега ще бъде да проучите противника. Кои политтехнолози работят за него. Имена, специалности, къде са учили, къде са практикували, кой ги е привлякъл при вашистите… След седмица искам първи сведения. Ще докладвате на мен и на мистър… Пейн. Ясно ли е? Отговорник ще бъде… кой ще бъде? — Джон заобхожда с поглед шефския дял на масата.

— Аз ще се заема — изпъшка решително Матей, извади от елегантното си сако лъщящ тефтер и записа нещо.

— Добре, Матей — смекчи тона Джон. — Изобщо, ако трябва да съм честен, аз съм тук не заради тия избори. Аз, казах вече, съм изчисленец, а не политически мениджър. Но вие, колеги, не си вършите работата. Това е истината. При вас има маса нередни неща в цялото информационно поле. Изследванията при мен в Комитета показаха куп аномалии, излизащи далеч извън международните стандарти за безопасност на информационното обкръжение…

— А, Джон, това е заради цхазъма — намеси се Матей. — Ние това го знаем и с него се борим…

— Какъв цхазъм? — не разбра Джон.

— Термин от нашата социолъгия. Въведе го… него го няма тук, колегата Евген го въведе. Всъщност думата е ваша, английска. — Матей се обърна и написа на черната дъска зад себе си с разкривен тебеширен почерк: CHASM[2]. — Под цхазъм ние разбираме обществено-икономическа формация, характеризираща се с определен тип нарушения в системната организация. В момента подготвяме сборници „Теория и практика на цхазъма“ и „Основни етапи на цхазъма“…

„А защо не сте докладвали в Комитета за тези ваши социолъгически построения?“ — понечи да попита Джон, но в десния му зъркел светна червен сигнал от мобилника. Търсеше го Асанович: номерът, изписан в зъркела под червения тлъст знак, беше неговият домашен. Джон скочи, направи знак да го изчакат и се запъти към вратата, натискайки пътем копчетата на мобилника и оглеждайки залата. Чак сега му направи впечатление, че всички са без зъркели — с изключение на него и на рижия Дик Пейн. „Към какъв ли конструкт е вързан?“ — помисли си. „Ако беше тук Балабан с неговите черни девайси, щеше да го прослуша за миг…“ Джон излезе в коридора и затвори акуратно вратата зад себе си.

— Сидорчук, здравей! — проехтя в слушалката. — Как е? Бориш ли се?

— Здравейте, шефе — отговори Джон. Мъчеше се да приказва тихо, понеже в коридора всеки звук ехтеше. — Боря се. Но следователят е някакъв много вреден…

— Остави следователя. Обаждам ти се ето защо. Не трябва да споменаваш пред туземците от Междуфондационното нито за повишената концентрация на оксиморони, нито за онова, как беше… асоциираната размерност. Разбираш ли? Дори далечни намеци недей да правиш. И за болните мозъци също недей им говори. Въобще онези не трябва да знаят какво търсим.

— А защо? — изпъшка Джон и изтри чело с ръка. От споменаването на тези неща пред членовете го бе отвлякло тъкмо позвъняването на Асанович. — Досега нямаше такава инструкция. Установката беше — да ги проверя и да ги накарам доброволно да съдействат…

— Извънредният интелигент докопа нещо. Преди малко се свърза с мен. Каза, че има съмнения в лоялността на ония от МУЦИ. Най-вече на шефовете. В тях още Сингх се съмняваше, но сега са излезли още работи…

— Какви работи?

— Доста. Но засега не ти е време да ги знаеш. Като станеш нужен, извънредният сам ще излезе на свръзка. Ти движи твоите неща.

— Какво да движа? Моите неща бяха „болните мозъци“ и замърсяването с оксиморони. Вие сега ме спряхте за оксимороните. Хечмур ме спря за базата данни на Сингх. А координатите за връзка с журналиста и пациентите са в нея. Сега трябва сам да ги издирвам наново. Всъщност… — поколеба се Джон. — Не може ли да накарате Балабан да… такова… да кракне блокировката на резервните записи?

— Какво?… Не, не може! Абсурд! — отсече Асанович. — Тук при мен не е като там при туземците! Служебният ред си е служебен ред. Ще издириш редакцията на оня вестник, където бяха публикували материала, и оттам ще се добереш до журналиста. А от него — до пациентите… А, щях да забравя! Свържи се с нашия замразен информатор. Искай от него всякакви данни за нелоялност на туземния персонал. Извънредният интелигент работи с други източници, искам да засека информацията от две места. Разпитай замразения нямат ли връзки шефовете на МУЦИ с оргпрестъпността…

— Шефе — изпъшка Джон, — аз съм лингвист, а не интелигент. Тесен специалист. Не умея да се оправям с вашите информатори…

— Трябва, Сидорчук, длъжен си да се оправиш! Пращам ти координати за връзка с информатора. Кодирани. Хоп…

След няколко секунди мобилникът на Джон изписка кратко.

— В пакета има още инструкции — каза шефът. — Още въпроси?

Джон понечи да попита за нашистите и вашистите, но в този момент вратата на залата се отвори и отвътре излезе рижият програмник Дик Пейн.

— Не, засега нямам — каза Джон. — Като се запозная с материала, ще се свържа пак с вас.

— Добре тогава. До чуване. — Асанович прекъсна връзката.

Джон прибра мобилника. Срещу него Пейн извади цигара, щракна с екзотична хромирана запалка, дръпна от цигарата и пусна разсеяна струя дим.

— Колега — заговори той с мек и тих глас, — не трябваше така да ругаете туземците. Те не са виновни. И освен това има инструкция. От Хуманитарния департамент. Не са ли ви я чели?

— Коя инструкция? Те са дявол знае колко.

— За пределите на компетентност на асоциирания персонал във външните територии.

— Н-н-н… не помня такова нещо.

— Не помните? А тя е много важна. В частност казва, че в страни от четвърти и пети функционален тип предаването на ред хуманитарни технологии в ръцете на местния персонал е абсолютно забранено. В забранения списък езиковото инженерство е на второ място… Затова не говорете повече, отколкото е нужно.

Джон се замисли. Май с неговото, както казваха туземците, конско евангелие беше прекалил. Беше погазил инструкциите. Още от първия ден с черни точки — това не е хубаво…

— Но ония… вашистите защо владеят ембаргови технологии? — попита. — Ще настоявам за подробно разследване.

— Да, това е нужно — разсъди Дик. — А какво имахте предвид, като споменахте за нередности в информационното поле?

Джон се замисли отново. Асанович изрично бе наредил да не обсъжда това с туземците, но за човека на Програмата нищо не беше споменал.

— Наскоро у нас съставиха един доклад — каза накрая Джон. — Трябва да са го пратили и до вас, понеже там ви критикуваха нещо. Потърсете го във вашата база. Индексът беше нещо от типа на „Хуманитарно-технологично замърсяване“…

Дик се втренчи някъде към стената и замърда с пръсти. Явно беше с невроинтерфейс и се ровеше в базата на Програмата.

— Да, наистина — промълви. — Има един такъв, дошъл миналата седмица. Но има нещо с правото на достъп… със секретността…

— Това вашите шефове са го измъдрили. Оправете се с тях.

— Ще се оправя.

Двамата помълчаха няколко секунди.

— Дик, какъв сте по тясна специалност? — попита Джон.

— Мениджър по политически кадри — отговори онзи и загаси фаса си. — Ще се връщаме ли в залата?

— Налага се — въздъхна Джон. — Какво говореха ония, докато ме нямаше?

— А, нищо интересно. Дискутираха трите източника и трите съставни части на цхазъма.

Бележки

[1] спин-доктор (spin-doctor) — специалист по управление на общественото мнение, който променя т.нар. информационен дневен ред на медиите.

[2] chasm (англ.) — бездна, пропаст.