Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (6)

На лов за космати жаби

Под слабата светлина на звездите се отправихме надолу по прашния път, от двете страни на който блестеше натежалата от роса трева. Нощта бе безлунна и това бе много благоприятно за нас. Когато се ловува нощем с електрическо фенерче, луната ни най-малко не помага, напротив, много пречи. Тя хвърля чудновати сенки, в които плячката често изчезва от погледа, а светлината на фенерчето изглежда слаба.

Изпълнени с желание за работа, малката групичка на ловците крачеше бодро напред, докато моите добре платени помощници се мъкнеха отзад, влачеха крака из праха и си разчекваха устата в бездънни прозевки. Единствено Якоб, решил да извлече най-голяма полза от вече неизбежния лов, крачеше редом с мен. От време на време, когато зад нас се донасяше по-шумно прозяване, той поглеждаше подигравателно през рамо.

— Тези хора са много слаби — изрече заядливо той.

— Струва ми се забравят, че давам пет шилинга за жабата, която сме тръгнали да ловим — обясних аз силно и отчетливо.

Гласът ми се чу ясно в тихия нощен въздух и прозевките и провлечените стъпки зад нас незабавно престанаха. Пет шилинга беше значителна сума за една жаба.

— Аз не съм забравил — отвърна Якоб и лукаво ми се ухили.

— В това не се и съмнявам — отвърнах сурово аз, — ти си напълно безпринципен западноафрикански Шейлок.

— Да, са — съгласи се безпристрастно Якоб.

Невъзможно бе човек да го съкруши: — не ви ли разбираше, той не рискуваше, а чисто и просто се съгласяваше с вас.

Извървяхме около два километра и половина по пътя, след което ловците свърнаха по тясна, хлъзгава от росата пътечка през високата трева, залъкатушила нагоре по склона на някакъв хълм. Подобно на милиони лилипутски метрономи навсякъде във влажната плетеница на високата трева около нас крякаха дребни жабки и щурци; веднъж се издигна голяма, бледа нощна пеперуда. Тя описа няколко неопределени спирали встрани от пътя и както си пърхаше, от тъмнината бързо и безшумно като стрела изскочи козодой, чу се щракане на клюн и пеперудата изчезна. Птицата се извърна и се понесе надолу по хълма така безшумно, както се появи. Стигнахме гребена на хълма и ловците ме уведомиха, че поточето, за което ми бяха споменали, се намирало в долчинката пред нас — дълбока, тясна и изпълнена със сенки цепнатина между два гладки, наподобяващи бутове на вол, хълма. Криволичещата линия на потока бе очертана от тъмна ивица ниски дръвчета и храсти. Спуснахме се в тъмнината на долчинката и до ушите ни достигна шума на водата, която бълбукаше и ромолеше между пръснатите из коритото ѝ големи камъни. Повърхността на пътеката тук беше от лепкава глина и под краката ни започна да се чува неприятно шляпане, докато с подхлъзване и пързаляне налучквахме пътя си надолу.

Потокът бягаше по долчинката и прескачаше низ от широки, плитки и осеяни с камъни прагове. От ръба на всеки пад се изливаше миниатюрен, висок около два и половина метра водопад. Тук водата се събираше в бляскави водни колони и се спускаше в кръгли, издълбани сред скалите басейнчета, завърташе се, обсипвана със сребърни мехурчета, след което се пъхаше отново между разхвърлените камъни по своя път към следващото водопадче. Високата трева се огъваше над бреговете на потока като разрошена златиста грива, а сред блестящите от влагата камъни се виждаха нежна папрат и дребни растенийца, обхванати от гъст мъх, покрил всичко като зелено кадифе. По брега на потока, стъпващи грациозно на пръсти, се разхождаха безброй дребни розови и шоколадовокафяви криви рачета. Щом лъчите на електрическите фенерчета попадаха отгоре им, те повдигаха заплашително щипки и с безкрайна предпазливост се отдръпваха назад в издълбаните от самите тях дупки в червената глина. Когато преминавахме през високата трева, от нея се вдигаха десетки дребни бели пеперуди и се понасяха като облак снежинки над поточето. Ние приклекнахме да изпушим по една цигара край брега и да обсъдим плана за лова. Ловците обясниха, че най-подходящото място за търсене на жаби били басейнчетата под малките водопадчета, но жаби се намирали също така и под плоските камъни из по-плитките места на потока. Реших, че е най-добре да се пръснем във ветрило напреки на потока, да газим нагоре и да обръщаме всеки камък, който можехме да поместим, и изобщо да претърсваме всяко кътче, където можеше да се е приютила космата жаба. Точно така и направихме. В продължение на час се придвижвахме равномерно и без да спираме, нагоре по хълма към извора на потока, цапахме през плитката, леденостудена вода, подхлъзвахме се по мокрите камъни и насочвахме лъчите на фенерчетата към всички скришни места, обръщахме с изключително внимание всеки разклатен камък.

Между камъните пробягваха с потракване безброй раци и подобни на куршуми ярко тревистозелени жаби. Те скачаха със звучно „пльок“ във водата и ни стряскаха. Навсякъде около нас пърхаше трепкаво завеса от дребни нощни пеперуди, малки прилепчета непрестанно прелитаха през лъчите на електрическите фенерчета, но от космати жаби нямаше и следа. Ние се движехме повечето време в пълно мълчание. Потокът произвеждаше стотици различни звуци по своя устремен път, щурци звънтяха във високата трева, от време на време лъчите на фенерчетата подплашваха някоя птица и във въздуха се понасяше самотен крясък или пък се дочуваше лек смукващ звук, последван от плясък, когато някой от нас преобърнеше камък в дълбокото. Току-що бяхме изкачили малка скала, над която преливаше подобно на разлюляна дантелена завеса малко водопадче, и ни стресна силен крясък последван от плясък на вода. Насочихме лъчите на фенерчетата в основата на водопадчето и видяхме, че Якоб, който остана да се катери последен по скалата, е стъпил върху водна змия, свита в една дупка. В уплахата си той се опита да подскочи във въздуха, но без особен успех, понеже се бе закрепил несигурно върху повърхността на скалата на около метър и половина от земята. Той падна в басейнчето под водопада и се измъкна невредим, но измокрен до костите и с тракащи от леденостудената вода зъби.

Небето на изток започна бавно да преминава от черно в бледозелено, а ние все още не бяхме открили нашето неуловимо земноводно. Дълбоко подтиснати от нашия неуспех, ловците обясниха, че е безполезно да продължаваме търсенето, щом се развидели, защото жабата никога не се показва на светло. Това означаваше, че трябва да издирим и уловим жабата в оставащите ни още около два часа. Макар че продължавахме пътя си нагоре по потока, бях убеден, че късметът ни е изменил и няма да имаме никакъв успех. Най-сетне изморени, измръзнали и съвсем обезкуражени, ние пристигнахме до широка и равна долчинка, осеяна с огромни и заоблени камъни, около които се виеше като змия поточето. На известни участъци между скалите се бяха образували дълбоки и тихи вирчета и тъй като мястото бе равно, водата там течеше бавно и равномерно, а поточето бе двойно по-широко. Черни под звездното небе, камъните бяха разпилени безразборно наоколо, килнати под разни ъгли подобно на огромни древни надгробни паметници. Всеки камък бе тапициран с мъх и обрасъл с плъзнали по всички посоки диви бегонии.

Бяхме изминали почти половината път нагоре по долчинката, когато реших да спра и да изпуша една цигара. Приближих до малко вирче, което лъщеше като черно огледало, оградено с високи камъни. Избрах си един сух камък, угасих фенерчето и седнах да изпуша на спокойствие цигарата си. Лъчите от фенерчетата на моите придружители мигаха и проблясваха между скалите нагоре по долчинката и шляпането на краката им по водата скоро се загуби сред многобройните нощни звуци край мен. Изпуших цигарата и подхвърлих угарката във въздуха. Тя проряза тъмата като светулка, падна във вира и угасна със съскане. Почти веднага след това нещо скочи и цопна силно във вира, а гладката черна вода се набразди от безброй сребърни вълнички. Запалих бързо фенерчето и го насочих към повърхността на водата. Не се виждаше нищо. След това насочих лъча към обраслите с мъх камъни по краищата на вирчето. И точно там, на по-малко от метър разстояние от мястото, на което седях, на самия ръб на камъка клечеше огромна, блестяща, шоколадовокафява жаба, чиито тлъсти крака и страните на тялото ѝ бяха покрити с нещо, наподобяващо косми.

Седях като онемял и не смеех дори да дишам, защото жабата се намираше на самия ръб на наклонения над вира камък. Тя стоеше нащрек, изпълнена с подозрение и с присвити крака, готова всеки миг да скочи. Подплашех ли я, тя щеше да се хвърли направо от скалата в тъмните води и тогава нямаше да има надежда да я заловя. В продължение на около пет минути стоях неподвижен като заобиколилите ме камъни и косматата жаба постепенно навикна на светлината и се отпусна. По едно време промени леко положението си и започна да мига с влажните си очи, а аз се ужасих при мисълта, че се готви да скочи във водата. Тя обаче отново се успокои и аз си отдъхнах облекчено. Седях неподвижно, но мозъкът ми трескаво разработваше плана за действие: първо, без да изплаша жабата, трябваше да преместя електрическото фенерче от дясната в лявата си ръка, после да се наведа напред дотолкова, че да приближа съвсем ръка до тлъстото ѝ тяло, за да съм сигурен, че ще я сграбча. Преместването на фенерчето ужасно ме измъчи, защото жабата наблюдаваше внимателно и с подозрение моите действия. Най-сетне успях да извърша маневрата и останах още няколко минути неподвижно, за да дам възможност на животното да се успокои отново, после с най-голяма предпазливост протегнах бавно свитата си в шепа ръка към нея. Сантиметър по сантиметър аз придвижвах ръката си. Накрая ръката ми увисна точно над жабата; поех дълбоко въздух и я сграбчих. В момента, в който ръката ми светкавично се спусна надолу, жабата скочи, но не достатъчно бързо и аз успях да я хвана за единия от хлъзгавите ѝ задни крака. Жабата не искаше да се предаде без борба. Тя издаде силно остро крякане, зарита отчаяно със свободния си заден крак и одраска с пръстите си опакото на ръката ми. В същия момент почувствувах като че ме одраха няколко остри игли и върху ръката ми се появиха няколко дълбоки драскотини, които почервеняха веднага от рукналата кръв. Това неочаквано нападение на животинчето, което смятах за напълно безвредно, дотолкова ме изненада, че вероятно малко съм поохлабил стискането си. Жабата ритна още веднъж силно и огъна тяло, влажният ѝ крак се хлъзна между пръстите ми, чу се плясък и повърхността на водата се накъдри от малки вълнички. Моята космата жаба избяга.

Сърцето ми се препълни от яд и мъка. Цялата богата колекция от ужасяващи ругатни, които бях научил с течение на годините, ми се стори анемична и твърде слаба да опише сполетялата ме катастрофа. Изругах два-три пъти, но това не помогна ни най-малко на ужасното ми настроение. След като толкова дълго време бях убеждаван, че тя не съществува, и след часовете безплодни търсения най-сетне аз бях застанал лице с лице срещу нея, бях я хванал и държал в ръката си и след всичко това поради собствената си глупост я оставих да избяга под носа ми. Изкачих се на един голям камък да видя накъде са отишли моите ловци. Зърнах светлините на фенерчетата им на триста-четиристотин метра надолу по долчинката и нададох продължителен тиролски вик, който ловците използуват, за да поддържат връзка помежду си. Когато ми отговориха, аз им извиках да се връщат бързо обратно, тъй като съм открил търсеното животно. После слязох от камъка и огледах внимателно вира. На дължина той достигаше три метра, а най-голямата му ширина не беше повече от метър и половина. Водата се вливаше и изливаше през две тесни каналчета, провиращи се между скалите. Реших, че ако затъкнем каналите и жабата все още се намира във вира, удава ни се добра възможност да я заловим. Когато моите ловци пристигнаха задъхани, аз им обясних случилото се и те щракнаха с пръсти и изпъшкаха от досада, че жабата е избягала. Въпреки всичко ние се заехме с работа и скоро преградихме с плоски камъни входното и изходното каналче на вира. После двама от ловците се изкачиха на камъните и насочиха светлината на електрическите си фенерчета към вира, за да виждаме по-добре какво вършим. Първо проверих с дръжката на една мрежа за пеперуди дълбочината на водата и установих, че е около петдесетина сантиметра. Дъното на вира бе покрито с груб чакъл и по-дребни камъчета и предоставяше множество укрития за жабата. Якоб, аз и двама от ловците съблякохме всичките си дрехи и се вмъкнахме в ледената вода. Якоб и аз застанахме на единия край на вира, а двамата ловци — на другия. Запристъпяхме бавно едни срещу други. Приведени над водата, опипвахме с ръце и крака всяко подмолче по дъното и обръщахме всеки камък. Най-сетне, когато почти достигнахме центъра на вира, един от ловците нададе радостен крясък и като бесен сграбчи нещо под водата, почти загуби равновесие и заби лице във водата.

— Какво има, какво има? — попитахме възбудено всички.

— Жабата! — изфъфли ловецът — ама избяга!

— Ти нямаш ли ръце? — изръмжа през тракащите си зъби ядосаният Якоб.

— Избяга към маса — отвърна ловецът и посочи към мен.

Докато говореше, почувствувах как нещо помръдна до босия ми крак. Наведох се бързо и забърках като луд под водата. В същото време и Якоб нададе пронизителен писък и се пъхна под водата, а един от ловците се опитваше като обезумял да хване нещо между краката си. Ръката ми напипа гладко тлъсто тяло, заровено в чакъла до пръстите на краката ми и аз го сграбчих. В същия момент Якоб показа глава над водата, започна да плюе задъхан и размаха победоносно едната си ръка, обхванал здраво тялото на тлъста жаба в пръстите си. Той прецапа водата към мен, за да ми покаже своя трофей, а когато ме доближи, аз също се изправих с моя, стиснат с две ръце трофей. Погледнах набързо между пръстите си и веднага забелязах дебелите бедра на жабата, покрити с някаква наподобяваща косми материя. Това бе наистина космата жаба. После погледнах уловеното от Якоб животинче и видях, че и той е хванал космата жаба. След като се поздравихме взаимно, поставихме внимателно нашите жаби в дълбока, мека платнена торба и затъкнахме грижливо отворите им. Щом свършихме всичко това, ловецът, който бърникаше лудешката между краката си, се изправи с радостен вик, размахал за крака трета космата жаба.

Възбудени и окуражени от нашите успехи, ние се потопихме отново във вира и го претърсихме внимателно, но повече жаби не открихме. Хоризонтът на изток придоби блед сивкавосин цвят със златист оттенък. По небето над нас последните звезди започнаха да примигват и угасват, когато по него започнаха да се появяват нефритовозелени ивици. Очевидно стана твърде късно, за да продължим нашия лов, но аз бях много доволен от постигнатите резултати. Докато африканците клечаха по камъните, пушеха раздадените им цигари, смееха се и бърбореха, аз се обърсах на две на три с носната си кърпа и облякох мокрите си от росата дрехи. Главата ме болеше адски, отчасти поради възбудата от лова, но главно поради пиршеството с фона. Изпитвах такъв възторг, че не обръщах внимание нито на студените и влажни дрехи, нито на цепещата ми се от болки глава. Потопих торбите с косматите жаби във вира да се накиснат и изстудят добре, после ги завих с влажна трева и ги поставих на дъното на една кошница.

Когато се изкачихме на върха на хълма, зад далечните планини се показа слънцето и заля земята с нежна златиста светлина. Високата трева се свела под тежестта на влагата, а хиляди малки паячета бяха изтъкали своите паяжинки между стъбълцата, по които сега на слънчевата светлина лъщяха в бели и сини отблясъци безброй росни капки. Десетки големи прелетни скакалци подскачаха под краката ми, прелитаха над тревата сред бръмченето на проблясващите им тъмночервени крила. Тлъсти електриковосини земни пчели, космати като мечета, бяха сформирали жужащ хор върху група бледожълти орхидеи, поникнали на завет край голямата скала. Свежият, хладен въздух бе наситен с аромата на цветя, треви, пръст и роса. Щастливи от сполуките през нощта, ловците запяха от сърце игрива бафутска мелодийка и закрачиха в индийска нишка по пътеката. Моите помощници също запяха, а Якоб започна да им акомпанира, като забарабани по една тенекиена кутия за събиране на насекоми. Ние вървяхме към Бафут с песен на уста, а Якоб измисляше все по-сложни и по-сложни ритми върху импровизирания барабан.

Първата ми работа, след като се добрах до дома, бе да приготвя дълбок тенекиен съд за жабите, да го напълня с прясна вода и да поставя няколко камъка на дъното, за да има къде да се крият. Две от жабите поставих в тенекиения съд, а третата — в голям стъклен буркан от мармелад. Поставих буркана на масата и по време на закуската съзерцавах с обожание затворничката ми.

Моята космата жаба бе доста голяма. Ако се поставеше в чаена чинийка, щеше да я изпълни почти до ръбовете. Имаше широка и малко сплескана глава, много изпъкнали очи и уста, която можеше да се отваря необикновено широко. Основният цвят на горните ѝ части беше шоколадовокафяв, изпъстрен на места с по-тъмнокафяви, почти черни петънца, отдолу бе бяла, с розови оттенъци в долната част на корема и по вътрешната страна на бедрата. Имаше големи катраненочервени очи с нежен филигрин на златисти точици. Най-удивителната особеност на това същество — козината — бе разположена от двете страни на тялото и бедрата — гъста, черна, дълга около половин сантиметър. Това украшение всъщност не е никаква козина, а представлява тънки удължени кожни нишковидни израстъчета, наподобяващи отблизо пипалцата на морска анемона. Докато не разгледате създанието отблизо, илюзията, че задните му части са обрасли с гъста козина, е пълна. Във водата космиците се изпъват като водорасли и тогава се виждат най-добре. Когато жабата е вън от водата, те се слягат, преплитат се и наподобяват пихтия.

Откакто е открита тази жаба, се водят много спорове относно точното предназначение на тази любопитна космата украса, но сега се смята, че влакънцата подпомагат дишането на жабата. Всички видове жаби до известна степен дишат чрез кожата си, която абсорбира кислорода от попадналата върху тялото им влага. По този начин жабата разполага, така да се каже, с два дихателни апарата — кожата и белите дробове. Дишайки чрез кожата си, една жаба може да остане доста дълго време под водата. Големият брой влакънца на косматата жаба увеличават значително кожната ѝ площ и по този начин подпомагат чувствително нейното дишане. От началото се изказваха съмнения относно точното предназначение на космите на косматата жаба, защото само мъжкият екземпляр е окосмен, женската е с гладка кожа, както всички останали водни жаби. Изглежда, че космите служат чисто и просто за украса, а не изпълняват някаква полезна функция, защото е смешно да се предполага, че мъжкият страда от задух и той се нуждае от подобни косми, за да може да диша нормално, а женската води своето нормално съществуване без косми и се чувствува добре. Това необикновено несъответствие скоро бе обяснено. Установи се, че мъжкият прекарва живота си почти под водата, докато женската през по-голяма част от годината води чисто земно съществуване, като влиза във водата само през време на любовния период. По такъв начин бе разгадана тайната — женската живее на земята и през по-голямата част от времето диша с белите дробове, докато нейният съпруг намира космите за много полезна придобивка във водното си жилище, защото прекарва почти цялото си време под водната повърхност.

Друго любопитно нещо освен окосмяването е, че в месестите пръсти на всеки заден крак има дълги, полупрозрачни бели нокти. Тези нокти, подобно на котешките, са подвижни и когато не се употребяват, се прибират обратно в специалните калъфчета на пръстите. Че ноктите са остри и полезни за жабата, установих и аз, след като получих драскотините върху ръката си. Предполагам, че употребата на това оръжие е двояка: първо, то служи за защита и, второ, — като твърде полезно средство, с помощта на което амфибията се залавя за хлъзгавите скали в бързоструйните потоци. Когато жабата бъде заловена, тя започва да рита ожесточено със задните си крака и ноктите излизат от своите калъфчета. В същото време тя издава твърде интересен крясък, наподобяващ грухтене, нещо средно между грухтенето на задоволено прасе и писъка на изтезавана мишка, удивително силен и стряскащ крясък, особено когато не го очаквате.

Моите космати жаби се настаниха твърде удобно в голямата тенекиена кутия. След нови и многобройни нощни ловувания увеличих броя им на седем, всички до една мъжки екземпляри с пищни задни части на телата си. Седмици наред безуспешно и навсякъде търсех женски екземпляри, докато един ден някаква мила, на вид около деветдесет и петгодишна старица, се появи на верандата с две кратунки: в едната имаше чифт полски мишки, а в другата голяма женска космата жаба. Това си остана единствената женска жаба от този вид, с която успях да се снабдя, затова за нея положих специални грижи и отделих особено внимание. По външен вид приличаше на мъжките, с изключение на кожата — по-суха и малко по-груба, а на цвят светлокеремиденочервена с шоколадовокафяви петна. Тя се настани щастлива сред своите седем поклонника и дори възприе техните навици. Денем всички се излежаваха във водата, почти напълно потопени в нея, готови да се гмурнат на дъното на тенекията, ако някой ги приближи. Нощем ставаха по-смели, изкачваха се на поставените камъни, клечаха там, преглъщаха и се гледаха с празни погледи. През цялото време, докато се грижех за тях в Африка, а и пред дългото пътуване до Англия жабите най-упорито отказваха да вкусят от изкусителните деликатеси, които поставях пред тях. Тъй като бяха изключително тлъсти, дългото им постене не ме безпокоеше кой знае колко, защото повечето влечуги са в състояние да издържат продължително време без храна и това ни най-малко не им вреди.

Когато настана време да си тръгна от Бафут и да отпътувам до главния лагер, а оттам до морския бряг, аз поставих жабите в плитко дървено сандъче, напълнено с навлажнени бананови листа. Сандъчето направих плитко, защото при уплаха жабите започват да скачат като бесни във въздуха и да удрят нежните си носове в дървения таван. Ако сандъчето е плитко, те нямат възможност да правят това. Жабите ми причиниха много неприятности и безброй тревожни моменти по пътя от Бафут. Климатът на планинските части на страната е прохладен и приятен, но когато се слезе в обраслите с гори низини, имате чувството, че влизате в турска баня. Жабите не харесаха ни най-малко тази промяна. По време на една от почивките отворих сандъчето и видях ужасен, че всичките ми космати жаби лежат отпуснати и безжизнени на пода. Изтичах като побеснял надолу по близкото дефиле и пъхнах сандъчето в потока. Прохладните води постепенно съживиха четири от жабите, но три от тях бяха вече твърде зле и наскоро умряха. Така останах с три мъжки и една женска жаба. През останалата част от пътуването се наложи да спирам камиона на всеки два-три километра, да потапям сандъчето на жабите в някой поток и така да съживявам неговите обитатели. Само благодарение на това успях да ги превозя живи до главния лагер. При пристигането възникна нов проблем: косматите жаби нямаха вече възможност да подскачат и да повреждат носовете си, но бяха правили опити да се мушкат по ъглите на сандъчето и бяха одрали цялата кожа по носовете и горните си устни. Това беше много сериозно. Повреди ли се веднъж нежната кожа на носа на някоя жаба, на това място в кратко време се образува опасна рана, която се разпространява подобно на рак и в края на краищата може да унищожи носа и устата. Наложи се да направя на бърза ръка ново сандъче за жабите, също плитко, но таванът, подът, и страничните стени бяха изцяло подплатени отвътре с мек плат, натъпкан с памук. Същинска малка тапицирана клетка. Косматите жаби се чувствуваха много добре в него, тъй като дори и да подскачаха и да ревяха, те не можеха да се наранят от меката повърхност. Държах ги малко по-сухи от обикновено и успях да излекувам обелените им носове, но след това по кожата им останаха едва забележими бели резки.

Когато най-сетне напуснахме главния лагер и се насочихме към морския бряг, за да се качим на кораба, пътуването ми се превърна в истински кошмар. Стана невъобразимо топло и сандъчето на косматите жаби изсъхваше много бързо. Направих опит да го държа в тенекия, напълнена с вода, но пътищата бяха много лоши и водата се изплискваше още през първата половин миля. Единствената възможност беше да спирам камиона на всеки половин час и да потапям цялото сандъче във водата. Въпреки всичко една от мъжките жаби загина, така че на борда на кораба качих само три космати жаби. Прохладният бриз скоро ги съживи и те се съвзеха, макар и да бяха много отслабнали поради самоналожения пост. Този пост продължи до пристигането в Англия и известно време след настаняването им в сградата за влечуги на Лондонската зоологическа градина. Кураторът на влечугите се опита като мене да ги примами с най-различни лакомства, но жабите упорствуваха и отказваха да се хранят. И ето един ден по-скоро като последен опит, нежели с особена надежда той поставил няколко новородени бели мишлета в клетката и за негова най-голяма изненада жабите се нахвърлили отгоре им и ги излапали, като че любимата им храна са новородени мишлета. Оттогава насетне те живееха изключително с тази храна за бозайници и отказваха да приемат обикновената за жабите храна, като скакалци и червейчета. Изглежда много невероятно да са се хранили с новородени мишлета в естествената си среда, но сигурно мишлетата наподобяват храната, към която са привикнали, макар че каква би могла да бъде тя, остана неразгадана за нас тайна.