Джералд Даръл
Гончетата на Бафут (14)

На добър час!

Последните няколко дни преди да се качим със сбирката животни на кораба, който трябва да ни отведе обратно в Англия, са винаги най-изнурителните от цялата експедиция. Трябва да се извършат хиляди неща: да се наемат камиони, да се потегнат клетките, да се закупят и опаковат огромни количества храна и всичко това в допълнение на ежедневните грижи по отглеждането на животните.

Между въпросите, които ни безпокояха най-много, бе и този за Idiurus. Нашата колония по това време беше намаляла на четири екземпляра, които решихме на всяка цена да се опитаме да отведем живи и здрави в Англия. Освен палмови орехчета с нечовешки усилия успяхме да ги научим да ядат и авокадо. Тази храна им понасяше добре. Реших, че ако успеем да се снабдим с три дузини авокадо, от напълно узрели до зелени, ще бъде съвсем достатъчно за по пътя, дори щяха да останат и за Англия, докато навикнат с обстановката. Извиках с тези намерения Якоб и му наредих да докара веднага три дузини авокадо. За мое удивление той ме погледна като че съм изгубил ума си.

— Авокадо ли, са? — попита той.

— Да, авокадо — отвърнах аз.

— Не мога да намеря, са — каза печално той.

— Не можеш да намериш? Защо не можеш да намериш?

— Свършиха се — отвърна безпомощно Якоб.

— Свършиха ли се? Какво искаш да кажеш? Иди да купиш от пазара, а не да ги търсиш из кухнята.

— На пазара се свършиха, са — отвърна търпеливо Якоб.

Изведнъж ми стана ясно какво се стараеше да ми обясни Якоб. Сезонът на авокадо бе преминал и сега не можеха никъде да се намерят. Налагаше се да тръгнем на път без необходимото количество от този плод за скъпоценните Idiurus.

Все с Idiurus ще се случи нещо, помислях си с горчивина аз, тъкмо започнат да ядат от някакъв плод и той се свърши. Независимо от всичко налагаше се на всяка цена да намеря авокадо. Разпратих целия персонал да търси този плод из околностите в продължение на няколко дни. Когато настана време да тръгваме, разполагах само с няколко дребни и съсухрени плода. Тези почти мумифицирани останки от плодовете трябваше да стигнат на моите безценни Idiurus до пристигането им в Англия.

Предстоеше да пропътуваме двеста мили от главния лагер до морския бряг и за превоза на нашата сбирка ни бяха необходими три камиона и един фургон. Пътувахме нощем, понеже беше по-хладно за животните. Тази част от пътя ни отне два дни, а пътуването се оказа от най-неприятните. Налагаше се на всеки три часа да спираме камионите, да изваждаме сандъците с всички жаби и да ги пръскаме със студена вода, за да не изсъхнат. Всяка нощ правехме по два дълги престоя, за да нахраним младите животни с топло мляко, което носехме готово в термоси. После, на разсъмване, прекарвахме камионите под огромните дървета отстрани на пътя, разтоварвахме клетките до една на тревата, после почиствахме и нахранвахме всяко животинче. На сутринта на третия ден пристигнахме до малка вила на брега на морето, оставена на наше разположение. Тук се наложи да разопаковаме отново всичко, да почистим и нахраним нашите питомци, едва след което да влезем в къщата, да хапнем и да легнем като трупове в леглата. Още същата вечер надойдоха хора от местните бананови плантации да разгледат животните и полумъртви за сън, ние се принудихме да ги развеждаме, да отговаряме на въпроси и да бъдем учтиви.

— С този кораб ли заминавате? — заинтересуваха се някои.

— С този — отвърнах аз и сподавих прозявката — заминаваме утре.

— Боже господи! Съжаляваме ви! — отвърнаха приветливо.

— О! Защо ни съжалявате?

— Капитанът е истински див татарин, приятелю, и ужасно мрази животните. Истина ви казвам. Последния път, когато старият Робинзон излезе в отпуска, поиска да вземе със себе си любимия си бабун. Трябваше да пътува със същия кораб. Капитанът не се съгласи. Не разреши да го качат на кораба. Каза, че не искал неговият кораб да се пълни с миризливи маймуни. Чух, че станали големи разправии.

Двамата със Смит разменихме тревожни погледи, защото от всички злини, които могат да сполетят един колекционер на диви животни, най-страшната може би е да попадне на неприятен капитан. По-късно, когато си отидоха и последните посетители, ние седнахме да обсъдим неприятната новина. Решихме по изключение да се държим учтиво с капитана, а освен това да вземем особени мерки да не възбуждаме неговия гняв с неприятни инциденти с маймуните.

Под контрола на помощник-капитана, изключително приятен и услужлив човек, натовариха на предната палуба нашата сбирка. Тази нощ не видяхме капитана и на следващата утрин, когато станахме рано, за да почистим клетките, зърнахме неговата прегърбена и ужасяваща фигура да се разхожда по мостика. Казаха ни, че ще слезе на закуска и ние очаквахме с трепет срещата с него.

— Помни — каза Смит, когато почистихме клетките на маймуните, — трябва да гледаме да сме винаги в добри отношения с него. — Той напълни една кошница с дървени трици, отиде до перилата и ги изхвърли в морето. — Трябва да се стараем да не правим нищо, което би го раздразнило — продължи той и се върна обратно.

Точно в този момент една облечена в безупречно бяла униформа фигура слезе задъхана като фурия от мостика.

— Извинете, господине — започна офицерът, — моля, приемете поздравленията на капитана и ще бъдете ли така добър друг път да проверявате откъде духа вятърът, преди да изхвърляте зад борда тези трици.

Ние вдигнахме ужасени погледи към мостика. Въздухът бе изпълнен с летящи частици от дървени трици, а капитанът, намръщен, ядосано изтупваше изцапаната си униформа.

— Моля ви да ни извините пред капитана — казах аз и се помъчих да надвия силното желание да се разсмея.

Когато офицерът си отиде, обърнах се към Смит.

— Да гледаме да сме винаги в добри отношения с него! — казах горчиво аз — да не правим нищо, което би го раздразнило, а изхвърли сто и петдесет килограма дървени трици върху него и скъпоценния му мостик! И после искаш да ти вярвам, че знаеш как се печели сърцето на един капитан.

Гонгът прозвуча и ние слязохме бързо в каютата, измихме се и заехме места в столовата. После открихме ужасени, че сме на една маса с капитана. Капитанът седна с гръб към стената, на която имаше три кръгли прозорчета, а ние бяхме срещу него. Прозорчетата зад гърба на капитана гледаха към долната палуба, върху която бяха настанени нашите животни. Някъде към средата на закуската на капитана малко му поразмина и дори се опита да се пошегува с дървените трици.

— Нямам нищо против, стига да не изпуснете някое животно да избяга — заяви весело той и се зае с пърженото си яйце.

— Няма да допуснем подобно нещо — отвърнах аз и още не изрекъл тези думи, нещо мръдна на прозорчето зад капитана. Вдигнах очи. Там, на кръглия отвор седеше Сладура, нашата черноуха катеричка, и изучаваше с любопитни очи вътрешността на салона.

Капитанът естествено не виждаше катеричката, която се намираше на едно ниво с рамото му и на около метър зад него, продължаваше да се храни и да разговаря, без да подозира каквото и да е. Също и Сладура продължаваше да седи на задните си крака и да чисти мустаците си. Бях така същисан, че в продължение на няколко секунди мозъкът ми отказваше да работи. Аз само седях и гледах втренчено прозорчето. За щастие капитанът бе изцяло зает със закуската си и не забеляза нищо. Сладура завърши своя тоалет и отново заоглежда салона. Той реши, че си заслужава да проучи мястото и се огледа да види как най-лесно да слезе от прозорчето. Катеричката сметна, че това ще стане най-бързо, като оттам скочи направо върху рамото на капитана. Виждах как този план се оформя вече в главата на малкия разбойник и мисълта, че може да се стовари върху рамото на капитана, ме подтикна към действие. Промърморих набързо: „Извинете за миг“, станах от стола и излязох от салона. Когато капитанът не можеше вече да ме види, аз си плюх на петите и хукнах към палубата. За мое успокоение катеричката още не бе скочила и дългата ѝ пухкава опашка продължаваше да виси от кръглото прозорче, хвърлих се през капака на люка и я сграбчих за опашката в момента, в който тя се бе присвила, готова да скочи. Тя се разкряска възмутено, но аз я натиках в клетката, после зачервен, но тържествуващ, се върнах обратно в салона. Капитанът продължаваше да говори и ако изобщо бе забелязал моето отсъствие, сигурно бе сметнал тази проява за някаква особеност на характера ми, защото не спомена нищо за това.

На третия ден от пътуването умряха още два Idiurus. Разглеждах натъжен телата им, когато към мен приближи един член от екипажа. Той запита защо са умрели малките животинчета и аз му разказах надълго трагичната история за това, как не успяхме да се снабдим с авокадо.

— Какво представлява това авокадо? — запита ме той.

Показах му една от сбръчканите останки.

— А, това ли е авокадо — каза той — искате ли да ви дам от тези плодове?

Гледах го, без да мога да произнеса думица.

— Имате ли от тях? — успях най-сетне да попитам.

— Аз нямам — отвърна той — но ми се струва, че мога да ви намеря.

Същата вечер морякът се появи с издути джобове.

— Ето — каза той и ми набута в ръцете няколко чудесно узрели плода — дайте ми три от вашите и не казвайте нито думица на никого.

Дадох му три от моите изсъхнали плодове и веднага нахраних Idiurus с узрелите плодове. Те ги загризаха с наслаждение. Настроението им се повиши и отново ме изпълни надеждата, че ще заведа останалите животни в Англия.

Моят приятел, морякът, ми носеше сочни, узрели авокадо всеки път, когато му обаждах, че запасът намалява, но винаги взимаше в замяна от изсушените плодове. Всичко това беше много любопитно, обаче чувствувах, че най-добре е да не проявявам излишно любопитство. Независимо от пресните плодове умря още един Idiurus, така че когато минавахме Бискайския залив, ми остана само един екземпляр. Сега вече бе въпрос на време. Успеех ли да заведа този екземпляр жив до Англия, щях да съм в състояние да му предложа огромно разнообразие от храна и без съмнение щях да открия нещо, което да може да яде. Приближавахме все повече и повече Англия и аз не престанах да наблюдавам внимателно малкото животинче. То изглеждаше добре и в най-добро разположение на духа. Като допълнителна предпазна мярка всяка вечер внасях тайно неговата клетка в моята каюта, за да не се простуди. В деня преди пристигането то се чувствуваше прекрасно и аз бях почти убеден, че ще сполуча. Същата нощ съвсем неочаквано, без каквато и да е очевидна причина, умря и то. След като пропътувах четири хиляди мили, последният Idiurus умря двадесет и четири часа преди пристигането пи в Ливерпул. Обзе ме горчиво разочарование и голяма мъка. Всичко ми беше черно.

Дори гледката на разтоварваната на брега сбирка не ме изпълни, както обикновено, със смесеното чувство на облекчение и гордост. Косматите жаби оцеляха, също и листовеждите крастави жаби. Чарли и Мери започнаха да врещят, когато ги вдигнаха зад борда. Сладура хрупкаше парченце захар и наблюдаваше с надежда в очите тълпата на пристанището, мустаката морска котка надничаше от клетката с блестящите си мустаци и приличаше на малолетен дядо Мраз. Но дори видът на всички тези животни, пристигнали благополучно след такова дълго и опасно пътуване, не ме утеши за загубата на моя малък Idiurus. Тъкмо се канехме със Смит да слизаме от кораба, отнякъде се появи моя приятел, морякът. Научил новината за смъртта на Idiurus, той бе покрусен от мисълта, че съвместните ни усилия са отишли напразно.

— Впрочем — казах аз на тръгване. — Твърде съм любопитен да узная как посред океана се снабдявахте с авокадо!

Той се огледа да не би някой да ни чуе.

— Ще ви кажа, приятелю, само че между нас да си остане — прошепна дрезгаво. — Капитанът обича много авокадо и е поставил в хладилника една голяма щайга. Винаги си носи по една щайга в къщи, разбрахте ли? Просто взимах по няколко плода за вас от щайгата.

— Искате да кажете, че тези авокадо са били на капитана? — едва успях да промълвя аз.

— Разбира се. Той нищо не загуби — убеди ме весело той — всеки път, когато взимах няколко от неговите плодове, аз ги възстановявах от вашите.

Митничарите не разбраха защо се треса от смях, когато им показвах сандъците, и през цялото време ме стрелкаха с подозрителни погледи. За съжаление шегата не бе от онези, които можех да разкажа и на тях.