Лежахме на горещия плосък покрив на един гълъбарник, щръкнал от някаква ябълкова градина на петдесетина метра от къщата, в която ДД беше видял шест хиляди годишния си череп.

Обстоятелствата около това откритие все още бяха тайна за мен и колкото повече проучвах къщата през бинокъла, толкова по-силно се съмнявах в истинността на историята, която ми беше разказал.

Къщата изглеждаше празна и занемарена. Това усещане се усилваше и от малката запусната градина около нея, и от буренясалата пътечка към вратата, да не говорим за очуканата зелена желязна портичка, заключена с огромен ръждясал катинар. До отсамната стена доизгниваха някакви струпани щайги, непрекопаните лехи бяха пълни с найлонови пликчета и разни други боклуци. Изобщо — тлен, прах и запустение.

Отместих бинокъла наляво, както ме съветваше Лопухин, и загледах прозореца. Мръсен, оплют от мухи, немит поне от десет години. Затворен, разбира се.

— Тук ли го видя? — попитах ДД и му подадох бинокъла.

— Да — възбудено отговори той, — точно през този прозорец. Само че тогава беше отворен и масата беше избутана към него, така че се виждаше много добре…

Не изглеждаше въпросният прозорец да е отварян — поне през последните пет години, — но не споделих подозренията си с Лопухин. Вместо това попитах:

— А сигурен ли си, че още е там? Черепът имам предвид. Може да са го донесли да го покажат на някого, а после да са си го отнесли?

Всичко това го бяхме говорили сто пъти през последните три дни, така че съвсем точно знаех какво ще ми отговори. И той наистина заяви с детинска увереност:

— Че кой ще носи ТАКОВА НЕЩО тук само за един ден? Това не ти е термос с кафе или бирички.

Бих могъл да попитам кой ИЗОБЩО ще тръгне да носи такова нещо тук, че и да го слага до отворения прозорец, но се въздържах. На всичките ми въпроси за тайнствения стопанин на къщата ДД отговаряше толкова объркано и заплетено, че ми убиваше всякакво желание да питам.

Затворих очи и си представих как излизам от тази къща, в която естествено няма нищо, освен прахоляк и боклуци, стискам Лопухин за яката и със зловещ глас го питам чак толкова голямо удоволствие ли е получил от номера си. Много приятен момент, наистина, обаче за да стигна до този тържествен финал, първо трябваше да вляза в къщата. „Ами ако черепът все пак е там? — попитах се за хиляден път. — Невероятно, невъзможно, но — ако е там? Какво да правя с него? Ако наистина е на шест хиляди години? Да го взема? Да го оставя? И ще мога ли да го оставя?“

— Добре — казах, взех бинокъла от ДД и го прибрах. — Първоначалният оглед е приключен. Да слизаме оттук и да изчезваме.

Лопухин размърда дългото си тяло на нажежения покрив като змия на слънце.

— Няма ли да влезеш днес?

Седнах, разкърших рамене и се протегнах.

— Да, днес ще вляза. Но не сега. Къде се е чуло и видяло крадците да влизат по вилите посред бял ден?

— Според мен трябва да побързаш. Току-виж стопаните си дошли.

Погледнах слабото му угрижено лице и казах весело:

— Всичко по реда си, професоре. Ами ако ме видят съседите? Ако някой скучаещ ветеран кисне до прозореца на виличката си и брои пеперудките? А току-виж минала и патрулната кола. Не! Отиваме да се къпем!

Смъкнахме се от гълъбарника — ДД се жалваше, че не си бил взел банските, и аз го посъветвах да положи началото на нудистки плаж — и тръгнахме по прашната улица към жигулата. Не срещнахме жива душа и си помислих, че ДД може и да е прав — селцето изглеждаше измряло и можех да извърша операцията съвсем открито. Но пък исках да отложа максимално това неприятно мероприятие, така че потеглихме към Красково.

Из тези места много, много отдавна беше протекло детството ми — обикновено детство на обикновено момче от обикновено московско предградие, но оттогава бяха минали поне хиляда години и се зарадвах, че все пак помня много от нещата тук.

Беше пълно с народ, разбира се — времето беше само за плаж. Слязохме от жигулата — деветка — и изпроводени от заинтригуваните погледи на присъстващите на брега дами, тръгнахме към брега. Видях свободно местенце почти до водата и си пуснах нещата на него. Беше горещо, идеално за къпане, и всичко щеше да е адски гот, ако не беше идиотската задача, която ме очакваше в края на този прекрасен летен ден. Прогоних тези печални мисли и загледах как кльощавият дългуч Дима си смъква дрехите. Точно както бях предполагал, той беше бял като сирене и направо фантастично мършав.

— Ха, мъжка Снежанка! — обади се зад нас дрезгав женски глас.

Лопухин се изчерви.

— Значи така, Дмитрий Дмитриевич — казах. — Във водата се влиза поединично, другият пази багажа. Ясно?

— Мислиш, че… могат да откраднат нещо ли? — ДД срамежливо си смъкваше панталона.

Между другото, беше с плътни черни слипове и не му трябваше никакъв бански.

— Могат — отвърнах честно и си спомних златното си детство.

Хвърлихме ези-тура кой ще се къпе пръв и естествено спечели той. Не че съм чак такъв карък, обаче ако въпросът е кой ще е късметлията — аз или някой друг, — винаги е въпросният някой друг.

Трябва да призная, че ДД плуваше като риба. Така и не мога да разбера как човек само кожа и кости може не само да плува, но и изобщо да се задържи на повърхността, обаче през цялото ни обучение в университета ДД беше сред тримата най-добри плувци в курса ни. Очевидно уважаваше единствено този спорт — във всеки случай не се включваше в никакви игри и атлетични упражнения.

Сега бързо и грациозно стигна почти до другия бряг на езерото и заплува обратно.

— Бива го — каза някой зад гърба ми.

Друг глас изсумтя недоволно:

— Плуващ червей, брат ми…

Обърнах се небрежно. На пет-шест метра, в сянката на два мотоциклета се беше разположила весела компания. Вече познатият ми дрезгав женски глас възрази капризно:

— Да бе, червей… Много симпатично момче даже… Стройно…

Много симпатичното даже момче през това време се приближаваше, като внимателно прекрачваше съблазнително почернелите крака на плажуващите девойки.

— Водата е чудесна! — заяви, щом стигна до мен. — Много хубаво стана, че ме доведе тук, тази година изобщо не бях ходил на плаж… Но… — добави неспокойно — сигурен ли си, че ще успеем да свършим всичко днес?

— Don’t worry — казах и побутнах дънките си към него. — Държа ситуацията под контрол. Лягай да се печеш.

Отплувах на трийсетина метра от брега и се обърнах. ДД се печеше на огъня на три русички главици, струпали се около умната му, макар и пооплешивяла глава. „Плейбой с плейбой!“ — помислих със завист и се гмурнах.

Когато изплувах (по-точно, когато спрях да се гмуркам — при изплуванията си не гледах към брега), картината на пясъка се беше променила. От живописната руса лехичка все така стърчаха мокрите черни къдри на ДД, но около самата леха вече имаше ограда — ограда от три набити загорели до кафяво фигури. Нямаше начин да чуя какво си приказват, но лесно можех да се сетя. Време беше да отървавам плейбоя, така че заплувах към брега.

Момичетата около ДД явно ме бяха изпреварили със смелата идея в Красково да се открие нудистки плаж — целта на шарените лентички, които им служеха за бански костюми, беше единствено да подчертае изключителните достойнства на телата им. Но и момчетата около тях си ги биваше: очевидно неувяхващата мода на всички работнически предградия — от малък да зидаш мускули — не ги беше отминала. И значи тримата бяха надвиснали над ДД, като страховито дуеха хипертрофираните си перки, но колкото и да е странно, тази демонстрация на груба сила не предизвикваше у приятеля ми особен трепет. Напротив, когато се приближих, той тъкмо ги поучаваше с тон на университетски преподавател:

— И ако ми позволите да отбележа, уважаеми, изобщо не аз се явявам инициаторът на това запознанство. Госпожиците сами дойдоха при мен и ме помолиха за цигара. Така че на ваше място не бих си позволил подобни безапелационни обвинения…

Младежите мълчаха навъсено. Отстрани всичко това приличаше на скулптурната композиция „Вдъхновеният от музите Сократ дава последни напътствия на учениците си“, но във въздуха вече намирисваше на озон. Потупах един от учениците по гранитния гръб и казах:

— Какъв е проблемът, момчета? Това е мой приятел.

Никога не бих нарекъл ДД приятел — и не защото го мразя, просто критериите ми за подбор са прекалено строги, — обаче обстоятелствата го налагаха.

Скулптурната група се разпадна. Сократ стана, все едно си има работа някъде другаде, музите изпълзяха на безопасно разстояние, учениците се обърнаха към мен.

— Твойто аверче ни сваля мацките — осведоми ме ученикът, който най-много приличаше на елин с къдравата си коса и тъмния си тен. — Мислехме да го пообработим, обаче я го виж какъв е. С две думи — той завря твърдия си показалец в корема ми, — ако не искате да си го отнесете, си яхвайте таратайката и откъдето сте дошли… И да не сме ви видели пак тука, ясно?

От ясно по-ясно. И аз се репчех точно така преди десет години.

— Защо са тия грубости, малкият? — попитах кротко. — Ваш’те филии изобщо не ни кефят, взимайте си ги и си ги правете каквото искате… Ние обаче сме дошли тук да се къпем — и ще се къпем.

При последните думи рязко отстъпих назад и дръпнах глава. И тъкмо навреме — иначе ученикът щеше да ме улучи в брадичката. А така улучи въздуха, залитна и падна върху една от музите, понеже успях да му подсека десния крак с моя ляв. О, не, каквото и да ми разправяте, да се биеш на пясък не е работа, а удоволствие. На ДД, оцелелите музи, че и на всички плажуващи им се наложи да наблюдават как помагам и на другите двама елини да паднат. Всичко това продължи не повече от половин минута и за щастие не прерасна в сериозно сражение.

— Е, пичове? — попитах, след като заех позата на победител (ръцете на кръста, гърдите изпъчени, кракът ми стъпил върху нечия хавлия). — Поуспокоихме ли се вече?

— Ти… ти… — почна първият ученик, чак заекваше от омраза. — Жив няма да си тръгнеш оттука, чу ли ме? Ей сега ще викна Пелмена да ти смачка фасона, педерас с педерас…

— Хайде без сексуални намеци — казах и изведнъж се сетих, че навремето познавах един Пелмен: бяха му лепнали прякора заради сплескания му нос — правеше се на боксьорче. Така че продължих: — Кой Пелмен? — За всеки случай хвърлях по едно око на останалите ученици, дали като видят, че им няма нищо, няма да потърсят реванш. — Да не е Андрюха Серов от Скрябино?

— Да — потвърди първият ученик удивено. — Откъде го познаваш?

— С батко му бяхме съученици, с Льолик — казах аз. — Пелмена още прав под масата ходеше. Питай го кой е Джокера.

Униженият ученик се зарадва на възможността да спаси репутацията си.

— Ама ти Джокера ли си? — попита недоверчиво. — Що не каза веднага?

Разбира се, че изобщо не беше чувал за мен — не съм склонен да преувеличавам мащабите на юношеската си популярност, — но за момента му беше изгодно да изкара работата така, все едно легендарното име на Джокера му е известно още от сополанко. Така че побърза да сподели откритието си с приятелчетата си:

— Пичове, това е Джокера бе!

Приятелите му ме гледаха изумено.

— Глей ти бе, на свой да посегнем… Аз съм Зурик — представи се момчето и ми протегна яката си загоряла ръка. — Ти в 776-о ли си учил?

— Да — потвърдих.

— И аз. Сега съм в техникума на Карачаровка… Бе аз защо не съм те мяркал никъде?

— В центъра се пласирах — обясних му. — Още след увото.

ДД ни слушаше и май не разбираше нищо — приличаше на мисионер насред джунглата. За да го вкарам в тесния ни кръг, го представих като „наше момче, тарикатче от центъра“. Това моментално разведри обстановката, учениците се заусмихваха и почнаха да се ръкуват със Сократ, а музите, усетили, че бурята вече е отминала, се върнаха на позиция. Лопухин се поизкашля, седна и почна да им омайва красивите, но празни главици с удвоена енергия. Докато той се занимаваше с музите, ние с момчетата се джурнахме още веднъж и седнахме до моторите да хвърлим едни карти.

Денят се изниза на подскоци като хвърлена по водата „жабка“. Когато пясъкът почна забележимо да изстива, станан, пуснах картите и казах:

— Много е яко с вас, момчета, обаче трябва да потегляме.

— Защо бе? — учуди се Зурик. — Имаме шест шишета портвайн, ще ги пийнем, после отиваме у Светка, там теренът е свободен…

— Не става — казах. — Извинявай, Зурик, и на мен ми се иска, обаче няма начин… Ей, Дмитрий Дмитрич, време ни е!

ДД набързо се извини на вече съвсем омаяните музи, скочи и почна да си навлича дрехите — размахваше ръце като вятърна мелница. Музите го бяха зяпнали с наистина зяпнал и устенца. Много красиви устенца.

— Момчета — казах. — Ако искате момичетата да ви обичат, учете древната история.

— Те и така си ни обичат — засмя се Зурик и дръпна към себе си една от нудистките. — Нали, Светка? Не бе, сериозно, останете, няма да съжалявате…

Светка се отърка сладострастно в него и се усмихна мамещо на Лопухин: обещаваше му, че наистина няма да съжалява. ДД, който вече беше тръгнал към колата, спря и я погледна с униние. А бе тия да не би наистина да му бяха харесали, помислих си ужасено.

— Дима — попитах го, докато се връщахме към Малаховка. — Какво им разправяше?

— За хетерите — отвърна той, без да откъсва очи от платното. — За гейшите. За храмовите проститутки във Вавилон. За тантрическите жрици в Индия. За всичко, което знам в тази област.

— Мда-а-а — проточих и си представих вавилонските храмови проститутки и как по религиозните празници се отдават наред на всички директно на стъпалата на зикуратите. — Да, няма начин да не им хареса на тия девойчета.

— Те са с много ограничен кръгозор — абсолютно сериозно каза ДД. — Изобщо нямат представа за най-великите събития в човешката история…

Така си е — казах просто защото той млъкна.

Слушах го с половин ухо, понеже мислите ми бяха заети с предстоящата операция.

— За тях историята извън собственото им битие просто не съществува. Почва от деня, в който са се родили — и толкова, не ги интересува какво и как е било преди това. Те биха могли да се родят навсякъде, разбираш ли? Не четат нищо… почти де… Цялата си информация получават от телевизията. В училище също изобщо не са се опитвали да им обяснят колко са интересни тези неща. Тоест за тях аз бях първият, който…

Направо си просеше някоя пошла шегичка, но си замълчах. Още повече че вече наближавахме Малаховка.

Казах му да не влиза в нея, а да спре до железопътната линия. Вече беше тъмно, но чуждо жигули нямаше работа сред вилите. Наредих на ДД да кротува в колата и да ме чака, взех си чантичката с инструментите от задната седалка, слязох и тихо затворих вратата. После с уверената походка на абсолютно честен човек тръгнах право към интересуващата ни къща. Стигнах до оградата, спрях за миг в сянката й (от другата страна на улицата светеше един-единствен прозорец, докъдето ми виждаха очите), а после тръгнах покрай нея, като се вслушвах за звуци откъм двора. Чувах ги — най-обикновени, природни: някаква самотна жаба се скъсваше да квака, щурците се надпяваха. Къщата беше празна. Вярно, че стопаните може да бяха дошли, докато ние се къпехме в Красково, но дори при това положение не бяха минали през градинската врата — ръждясалият катинар си беше заключен.

Подскочих, хванах се за горния край на вратата, прехвърлих се, като внимавах да не си съдера дрехите на шиповете по нея, скочих долу почти безшумно — само инструментите ми издрънчаха глухо — и за секунда останах приклекнал.

Тишина.

Бавно се изправих и тръгнах към къщата.

Вратата, естествено, беше заключена. Обиколих къщата, като добросъвестно пробвах всички прозорци — дали някъде дървото не е изгнило, — но касите си бяха здрави. Без особена надежда огледах прозорчето под стряхата — прекалено високо беше, пък и не се отваряше, а трябваше да го избия — и почнах работа.

Никакъв взломаджия не съм, разбира се. Познавам специалисти, които могат да отключат и най-сложните ключалки за отрицателно време. Но с простите се оправям, дори помагам на съседите от входа, когато се заключат, и си имам едно комплектче най-необходими инструменти.

Както предполагах, ключалката не беше сложна и се справих, за десетина минути. Внимателно (старите панти обикновено скърцат много гадно, но тия неизвестно защо изобщо не се обадиха) открехнах вратата, после я отворих още мъничко и се проврях странешком.

В чантичката имах фенерче, но не бързах да го извадя, първо исках да свикна с тъмнината и тишината в къщата. Стоях неподвижно, дори не местех тежестта си от единия крак на другия, за да не изскърцат дъските под мен.

Изчаках пет минути. Очите ми вече виждаха доста добре в тъмнината, но все пак беше по-добре да светна, за да потърся черепа.

Светнах.

Намирах се в типична лятна виличка с евтини стари мебели, древно лампово радио на останалия без стъкла бюфет и незаличимата миризма на сушени гъби. Още при външния оглед ми беше станало ясно, разбира се, че няма да попадна в пещерата на Али Баба, но сега вече надеждата да намеря в тази почти просешка обстановка артефакт на шест хиляди години изглеждаше особено абсурдна. Мигновено ми олекна. „Да бе, кристален череп — измърморих, но за да ми е чиста съвестта, все пак започнах да отварям чекмеджетата на бюфета. Вътре имаше прашни буркани с вкаменено сладко и бутилки домашно вино. — Два даже“.

С първата стая приключих бързо — нямаше много места за проверяване, така че влязох във втората, като се ругаех наум за идиотската си добросъвестност.

Във втората стая имаше тесен креват и над него протрито ковьорче с лебеди. Други мебели нямаше, така че, без да губя време, влязох в третата стая, онази, през чийто прозорец ДД уж беше снимал своя уж череп.

Масата наистина беше до прозореца и на нея наистина бяха разстлани някакви мръсни мазни вестници, може би дори „Труд“, но череп нямаше, разбира се. Огледах се, като светех с фенерчето. До стената имаше два стари почти изтърбушени фотьойла, на стената беше закачена снимка, накриво. Приближих се и я огледах. Изпод дебелия слой прах ми се усмихваше весел набит военен с кител и бричове.

Насочих лъча на фенерчето към срещуположния ъгъл. Там се извисяваше шкаф, висок и монументален като обелиск. Изстенах и почнах обиска. Шкафът се оказа натъпкан със стари парцали, вмирисани на плесен и разложение, но аз ги прерових упорито, докато окончателно не се уверих, че и тук череп няма. Ръчнах два-три пъти фотьойлите с пръст, спомних си незабравимите „Дванайсетте стола“ и си помислих, че до Остап Бендер не мога да го докарам. Най-много до Иполит Матеевич.

„Пада ти се, глупако“ — казах си ядосано. Никакъв череп не можеше да е имало в тая запусната виличка. И докато тръгвах към вратата, си спомних, че не съм надникнал под кревата във втората стая. Бях сто процента сигурен, че и там няма нищо, бих се обзаложил на цял милион, че няма, но исках да се накарам на ДД с чувството за абсолютно изпълнен дълг. Така че пак влязох във втората стая, приклекнах, разбрах, че така няма да видя нищо, затова коленичих и се наведох на една страна да си светна с фенерчето.

И чух тихо гърлено ръмжене, усетих полета на огромно тяло — и нещо тежко и горещо се стовари върху гърба ми. Огнена болка прониза тила и гърба ми и аз паднах на пода по очи и си ударих челото. Във врата ме блъскаше горещият зловонен дъх на гигантски звяр.

Който очевидно искаше да ми прехапе врата. Осъзнах го навреме и свих рамене и притиснах тила си между плешките, макар да беше безумно неудобно. Възползвах се от относителната свобода на ръцете си и блъснах назад с лакът. Май го улучих в ребрата, понеже той глухо изви и го върна на моите ребра — с ноктите си. Стори ми се, че ме заливат с вряла вода.

Не можех да се надигна и да се обърна — звярът ми беше затиснал раменете. Рязко свих колене към гърдите си и се оттласнах назад, претърколих се през него с всичките си осемдесет килограма. Фенерчето беше паднало на пода, но аз и без него видях що за звяр е — огромно черно като самия мрак куче, чудовище с озъбена паст. Натиках в тази паст левия си лакът, с надеждата, че коженото яке ще опази ръката ми, и изпищях от безумна болка. Кучето увисна на ръката ми, но за щастие си имах и друга и с тази друга му нанесох съкрушителен удар по черепа.

Не съм Мицуяси Аяма, който убива бикове с юмрук, разбира се, но с дясната си ръка все пак троша трисантиметрови дъски. Черепната кост на песа сто на сто беше по-тънка, но все пак не го убих. Той нададе вой, пусна ми ръката и за миг отскочи встрани и приклекна, но за мен този миг беше достатъчен. С един скок изхвърчах от стаята и хукнах към външната врата. Изритах я и побягнах по пътечката. Точно пред градинската врата кучето ме настигна.

Този път ме захапа за крака. Стори ми се, че ми счупи костта. Пак паднах и с другия си крак изритах песа в зъбите. Той отскочи, като ми отнесе парче месо колкото юмрук (поне така ми се стори). Докато се мъчех да потисна изтръгващия се от гърлото ми крясък, кучето скочи отново.

Сега вече го виждах много добре. То летеше към мен, разкрачило огромните си лапи, озарено от стоманената светлина на луната. Очите му бяха червени, а ноктите — колкото острието на джобно ножче. Не чаках да ми скочи на гърдите, а се претърколих настрани и когато кучето тежко тупна до мен, събрах ръце и го треснах с лакът по главата.

Чух как страшните челюсти изтракаха в бетона. Кучето омекна.

Надигнах се. Треперех. Чантичката с инструментите ми, колкото и да е странно, все още висеше на врата ми. Успях някак да се прекатеря през вратата, огледах се и бързо закуцуках към жигулито и Лопухин.

Той, разбира се, не беше изпълнил нарежданията ми, беше излязъл от колата и пушеше, небрежно облегнат на нея. Голяма работа — вече ми беше все едно.

— Какво ти е? — възкликна той, понеже още отдалече видя, че хич ме няма. — Господи, Ким, целият си в кръв! Вътре имаше някой, така ли? А черепът? Намери ли черепа?

И като каза думата „череп“ тоя мръсник, апатията, която ме беше обзела след боя с кучето, моментално изчезна. Сграбчих го с окървавените си ръце за светлата риза и изсъсках в добричките му късогледи очи:

— Там няма нищо, разбра ли, кретен недоносен? И никога не е имало нищо, ясно? И ако някога пак отвориш дума за това, ще те удуша ей с тия ръце, разбра ли ме?

— На ти кърпичка, Ким — каза той с треперещ глас и ми подаде кърпичката си, бяла, идеално изгладена. — Целият си в кръв. Трябва да те види лекар…

— Тебе трябва да те види лекар, идиот с идиот! — изръмжах и отблъснах ръката му с кърпичката.

Продължих да го ругая, а той само послушно кимаше и дърдореше: „Да, Ким, да, разбира се…“, така че в крайна сметка се поуспокоих и млъкнах.

— У вас ли да те откарам, или все пак в някоя болница? — попита той.

— Заври си я в задника тая болница — казах, но вече тихо. — Изчезвай оттука, изобщо не ща да те гледам. Ще се прибера с влака.

— Ама вече минава дванайсет — възрази той. — А и си ранен…

— Изчезни — отсякох.

На перона като напук стърчаха две фуражки. Само милиция ми липсваше! Обърнах се и закуцуках към шосето. Надеждата да срещна добър самарянин, който да рискува да качи в колата си окървавен непознат с бандитски вид, беше слаба, но разчитах на вълшебната сила на портретите на американските президенти, които стисках с дясната си ръка. За шофьора на спрялото до мен черно ауди с тонирани стъкла този аргумент обаче едва ли щеше да се окаже достатъчно силен — прекалено лъскава беше количката.

Дясното предно стъкло бавно запълзя надолу. Стиснал зъби от болка, се наведох и изпъшках:

— До града ще ме хвър…

И спрях.

Не беше шофьор, а шофьорка. Съвсем млада. Красива, но доколкото можеше да се съди, много невнимателна — всеки веднага би забелязал, че имам сериозни проблеми.

— Извинете — казах и отстъпих от колата.

Ключалката тихо щракна и момичето каза:

— Качвай се. Обаче отзад, там седалките са с калъфи.

— Благодаря — казах объркано.

В колата миришеше на кожа и скъп парфюм. А самата кола явно беше съвсем нова — даже фабричният найлон на седалките не беше свален. Момичето се обърна и известно време наблюдаваше как се опитвам да наместя всичките си нахапани крайници така, че да ме боли възможно по-малко. После попита:

— Направо на гробищата ли да те карам, или все пак първо в болницата?

Вече можех да я разгледам добре. Ефектна брюнетка с изваяни черти и огромни сини очи. Момичето на моите мечти, щях да кажа допреди три години. Но тогава още не познавах Наташа.

— По-добре в болница. — Внезапно останах съвсем без сили. Дори ми беше трудно да говоря. — В „Склифосовски“. Имам един познат хирург там…

— Пак добре, че не е патологоанатом — изхъмка тя. Наистина доста особено чувство за хумор. — Имаш късмет, живея на Сретенка. Хайде наш’те, трупове возим всякакви!

И настъпи газта. Колата изрева и полетя напред и ускорението ме залепи за облегалката. Това момиче май го беше учил да кара някой фен на екстремните спортове.

Мълчахме. Тя, защото гледаше къде кара — поне така се надявах, а аз си мислех дали не сънувам всичко това. Не вярвам в ангелите, които се спускат от небето, за да помагат на провалили се крадци. За пари пък изобщо не стана въпрос.

— Защо? — успях да попитам накрая. — Защо ме качихте?

— Не искаш ли? — попита тя и ми хвърли бърз поглед в огледалото. — Няма проблеми, веднага те свалям…

— Не не… Просто не мога да разбера. Не ви ли е страх да качвате непознати, при това мъже, които…

— Които приличат на прегазени от валяк клошари ли? Не, не ме е страх. Знаеш ли, като бях мъничка, вечно влачех вкъщи болни кученца и котета…

При думата „кученца“ потреперих, но тя, разбира се, едва ли забеляза. „Не вярвам“ — понечих да кажа, но в главата ми мелодично зазвънтяха камбани и затворих очи.

И виждах огромно черно озъбено куче с щръкнали нокти, отпечатано на ослепително ярката сребърна монета на луната.

Към следващата част или към съдържанието

Кирил Бенедиктов Черепът, короната и чашата (4)

Метаданни

Данни

Черепът, короната и чашата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Страж в мрака

Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (4)