Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Завещание ночи, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Кирил Бенедиктов
Заглавие: Черепът, короната и чашата
Преводач: Иван Тотоманов
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: руска
Излязла от печат: 04.01.2010
Редактор: Ани Николова
ISBN: 978-954-655-078-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5131
История
- — Добавяне
Уникатът на Лопухин
Московският зоопарк — Алексеевска, 1990-те
— Закъсняваш, момче — сурово ме посрещна Михалич. — Вече се разбрах с хората, баджанакът ще дойде, викам, да ме замести тая вечер, а тебе те няма. Дисциплината е важна във всяка работа, от мен да го знаеш.
С кого ли е говорил, помислих разтревожено. Тази ненужна активност от негова страна хич не ми допадаше.
— Ясно, Иван Михалич — казах и сложих на масата средно голям скъп кожен куфар.
Един от клиентите ми беше натъпкал във въпросния куфар пет милиона долара, а аз го охранявах. След като парите благополучно бяха предадени по веригата, благодарният клиент ми го подари. Сега вместо пет милиона в зелено в него имаше зелена бейзболна шапка с надпис Chicago Bulls и бутилка „Столична“.
Михалич прие бутилката със строга физиономия, но поне спря да мърмори, а мина по същество:
— Ето ти значи тука всичко. Престилката, ръкавиците, метлата и лопатата, кофата… Друго не ти трябва… Не остана много работа, почти я свърших, докато те чаках… Влез при птиците все пак, те само цвъкат, а и на зубъра клетката му сега е празна, така че изчисти и нея, можеш да наръсиш и трици…
— Няма проблеми — уверих го, докато навличах мръсната престилка. — Трици откъде да взема?
— Зад бараката има цял куп… — Той лекичко се олюля. — Обаче да те питам нещо… с това — и вдигна водката — да те чакаме ли, или като си на работа, не пиеш?
— Не пия — уверих го веднага, още повече че перспективата да се виждаме пак изобщо не ме радваше. — Ти ми кажи само къде да оставя нещата.
— Ами пак тука, къде — очевидно също зарадван отвърна Михалич. — Аз така и така ще намина по-късно да видя кое как е.
— Това нека постои тук, докато ме няма — казах, натиках куфара под пейката, взех си „инструментариума“ и излязох.
Отидох при купа трици, намерих някакво парче найлон, насипах върху него трици и ги натиках в кофата — работа за две минутки. После тръгнах към терариума.
Наближаваше решаващата фаза на операцията.
Пред терариума се бяха струпали дечица — гледаха как един чичко надува шарени балончета с една машина. Проврях се през тази жива преграда, разбутах небрежно опашката пред вратата и влязох.
Надясно се точеше дълъг коридор, едната му стена беше остъклена и зад нея чакаха да ги огледат змии, гущери и дори май жаби. Опашката се точеше в монолитна колона — децата залепили носове за стъклата, възрастните зад и над тях. От другата страна имаше стълбище и подвижна бариера с надпис: „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Сложих кофата и метлата под стълбите, седнах на един перваз така, че да мога да виждам коридора, и зачаках.
След десетина минути дойдоха. ДД беше със строг тъмнокафяв костюм и връзка. Извисяваше се над детската навалица като тъжен Гъливер над шумни възбудени лилипути. Наташа държеше скромен, но подбран с вкус букет от пет карамфила. Очевидно въпреки всички превратности на съдбата ДД продължаваше обсадата.
Двамата веднага завиха надясно и минаха покрай мен, без изобщо да ми обърнат внимание. Сметката ми се оказа точна — никой никога не забелязва чистачите и пощаджиите. Тръгнах след тях към втория етаж, потупах Лопухин по рамото и попитах строго:
— Не видяхте ли надписа? Тук не се влиза.
ДД се обърна стреснато.
— Ние сме при Пирожникова… Ким?! Защо си с тази престилка?
— За конспирация — отвърнах все така строго. — И вие също, като гледам. — Кимнах към букета. — Хитро.
ДД ме погледна с ням укор.
— Сериозно, Ким, неузнаваем си — каза Наташа с искрено одобрение. — Направо си роден за чистач…
— Благодаря — отговорих с достойнство. — Добре, почваме. Дима, докладвай обстановката.
— Значи така… Разказвам накратко, още повече че Наташа вече чу повечето неща… Бях при една много мила лелка, позната на дядо още отпреди петдесет и шеста, тоест отпреди реабилитацията… Впоследствие тя почва работа в терариума и дядо се обръща към нея, когато решава да скрие Чашата…
Въздъхнах.
— Значи освен теб и дядо ти за Чашата е знаел и още някой. Наистина строго секретна информация, просто нямам думи…
— Не не — възрази ДД. — Дядо бил абсолютно сигурен в нея, но все пак не й разкрил тайната. Тя и до днес е убедена, че става въпрос за някаква книга… за ръкопис… в онези времена някои ръкописи са били по-опасни и от укрити съкровища, знаеш го. През всичките тези години Чашата е била при кралската кобра… в един от детайлите на околната й среда, така да се каже. На два пъти за кратко — първият път е когато старата кобра умира и клетката е временно без обитател, а вторият, когато местят терариума в новата сграда — Чашата остава на практика без охрана, но Олга Даниловна, така се казва познатата на дядо, я носи в дома си и я слага при своите змии.
— Сигурно е страхотна бабка — обади се Наташа.
— Тя е невероятна личност! — възкликна ДД. — И е влюбена в змиите така, както някои бабки са влюбени в кученцата или котките си. Тя…
— Не се отклонявай от темата — прекъснах го. — По-добре ми обясни как така ще реши, че Чашата е ръкопис?
— Ами тя нали е в чанта. — ДД вдигна рамене. — Едва ли може да се разбере само с пипане.
— Искаш да ми кажеш, че за толкова години не е отворила чантата?
— Ким, това са железни хора, минали са през лагери и изселвания… Ако другарят ти ти каже да не отваряш нещо, значи не го отваряш.
— Аха — казах. — Ясно. Давай нататък.
Покрай нас минаха две жени с бели престилки, очевидно работеха в терариума, и ни погледнаха с интерес, но очевидно маскировката ми ги успокои, понеже си продължиха по коридора.
— Значи когато тя се пенсионира, тайната минава у една от ученичките й, научна сътрудничка тук. Точно при нея отиваме сега.
Изстенах.
— И още колко души знаят?
— Стига де. — ДД се усмихна снизходително. — Надежда Яковлевна е стара дисидентка, сто пъти са я привиквали в КГБ. Тя не би казала нищо на никого, уверявам те.
— Да бе, нямало да каже! — Мразя любители като ДД да ми обясняват работата на професионалистите. — Какво според теб щеше да стане, ако Хромия просто се е бил сетил да провери всички лагерни и следващи връзки на дядо ти, а после да намери въпросните хора и да приложи номерата си? За нула време е щял да разбере къде е Чашата… Та ако ще да са си мислели, че е ръкопис… Що за простотии… — И млъкнах, защото едната от двете жени с белите престилки се връщаше и този път ни оглеждаше прекалено внимателно. Не спря да ни заговори обаче.
— Изобщо не мога да разбера защо се е бавил толкова — каза Наташа, когато жената се отдалечи на безопасно разстояние. — Толкова години са минали…
— Но той не е знаел, че Чашата е у дядо! — възкликна ДД. — Изобщо не е знаел, че дядо е син на онзи Лопухин, който преди войната е ходел на разкопки в Тува! И през петдесет и трета го разпитва единствено защото дядо е намерил олтара…
— Още колко ще стърчим тука? — сети се най-после Наташа. — Може би все пак да идем да вземем Чашата?
Погледнах я одобрително и изкомандвах:
— Напред, славни рицари на Граала!
Оказа се, че е съвсем близо, по средата на коридора. На табелката на една врата пишеше: „Ст.н.с. Н. Я. Пирожникова“.
— Изчакайте тук — строго каза ДД, деликатно почука и отвори вратата.
За секунда мярнахме тясна стаичка, бюро и зад бюрото миниатюрна жена с очила; след това вратата се затвори зад дългия тесен гръб на наследника на древната тайна. Наташа въртеше букета в ръце.
— Много е неудобно… — оплака се изведнъж. — Цветя от човек, който току-що е преживял такова нещастие… Ти как мислиш, Ким.
— Не знам — изсумтях. — Аз просто нямаше да подарявам цветя.
— Но пък са красиви… Виж, един бял, един жълтеникав, този розов, този розов с беличко, този червен… Дима наистина има вкус.
— Да — казах. — Това не може да му се отрече.
Интересно какви ли ги дрънкаше сега този сладкодумник на Н. Я. Пирожникова — сигурно й обясняваше колко близки сме били на Роман Сергеевич и колко ни е обичал…
Вратата се отвори и ДД каза:
— Елате да се запознаете.
Церемонията по запознанството обаче се проточи, понеже Н. Я. Пирожникова говореше по телефона. При това с бившата си наставница Олга Даниловна.
— Да, Олга Даниловна — съгласяваше се тя сухо с гласа в слушалката, — разбрах, Олга Даниловна… Естествено, щом гарантирате… Да, и приятелите също… Много добре разбирам, уверявам ви. Не се безпокойте, Олга Даниловна… Дочуване.
Докато говореше и изслушваше указанията на Олга Даниловна, успях да я огледам. Беше някъде на четирийсет и пет, с дребна изящна фигура, скулесто татарско лице и зли кафяви очи. Носеше косата си вързана на тила, което според мен изобщо не й отиваше.
Тя рязко затвори телефона и ни изгледа, имам предвид мен и Наташа, възможно най-недоброжелателно. Пуснах най-засрамената си усмивка, но не помогна.
— Здравейте — каза тя накрая. Аз така заклатих глава, все едно да се запозная с нея е отколешната ми мечта. — Дима ми разказа за вас.
Тя се измъкна иззад бюрото, промуши се покрай мен и отвори един малък стенен гардероб. Извади бяла престилка, навлече я и се обърна към нас. Движенията й бяха поривисти и изобщо правеше впечатление на доста нервна особа. Бях предполагал, че със змии могат да работят единствено изключително уравновесени хора.
— Държа да ви кажа — продължи тя, докато си закопчаваше престилката, — че при никакви други обстоятелства не бих разкрила професионалната ни тайна на непознати… Но Олга Даниловна ми обясни за какво става въпрос и се налага да ви дам онова, което вече няколко десетилетия се пази в нашия терариум… — Направи пауза, издърпа чекмеджето на бюрото и за огромно мое изумление извади оттам тежък чук и един секач. — Вие обаче трябва да сте наясно каква отговорност поемате — добави заплашително, размаха секача и ДД стреснато се отдръпна. — Времената сега са други, разбира се, но все пак не бива да изпадаме в еуфория… — Пъргаво мина през кабинетчето и отвори вратата. — След вас!
В коридора Надежда Яковлевна тържествено връчи инструментите на Лопухин, уведоми ни, че трябвало да затвори терариума, и се дематериализира.
— Леле каква оса — казах. — Бедните змии…
Дмитрий Дмитриевич озадачено гледаше оръдията на труда в ръцете си. Съчетанието костюм и вратовръзка и чук и секач го правеше неотразим и загадъчен.
— Ох — каза той, без изобщо да ни поглежда, може би говореше на инструментите. — Толкова години това чудо си кротува тук на сигурно място… А сега… Сега…
— Късно е, чадо — казах малко грубо. — Идеята си беше изцяло и докрай твоя, аз изобщо бях против да се занимаваме с Чашата… И сега съм против, ако изобщо те интересува… Обаче наследникът си ти и решението си е твое. А ти вече реши и връщане няма.
— Ей! — намеси се Наташа. — Ами какво ще стане, ако хвърлим тази Чаша в морето? Ама толкова дълбоко, че никакви водолази да не могат да я извадят. Морето е огромно и онзи плешивият ще има да я търси вечно…
— Ти си гениална! — викнах изненадващо и за самия мен. — Наистина си гениална, сериозно!
Тя ми се усмихна също както преди, повече с очи, отколкото с устни, но в този момент заговори ДД и усмивката й помръкна.
— Много отдавна Поликрат, тиран на Самос, който имал баснословен късмет, решил да изпита съдбата. Свалил скъпоценния си пръстен от ръката си и го хвърлил в морето… А на следващия ден готвачът му намерил пръстена в корема на една току-що уловена риба. Много страшна легенда.
Погледнахме го учудено.
— Има неща, които са белязани от съдбата — обясни той. — Не можеш да се противопоставиш на съдбата, древните са го разбирали много добре. Ако Чашата може да се скрие в морските дълбини, са щели да го направят още първите итеру. Но, първо, Чашата има своя собствена воля, която за нас е непонятна… и един ден тя може да се върне. Второ, Чашата непременно трябва да има пазител — един или няколко. Има „и трето“… но това ще го разберете сами.
— И все пак според мен това е най-доброто решение поне за момента — казах упорито. — Дори, защото ще избави човечеството от грижи за много дълго време. И на първо място нас — добавих и погледнах Наташа.
— Дима може би е прав — каза замислено тя. — Иначе излизаме страхливци: изхвърляме я и не ни интересува повече. Ами ако тя може да се използва и за благородни цели?
Но никой от нас с Дима не отговори на въпроса й, понеже в същия миг до нас изникна нещо като мъничка турбуленция и отново бяхме в милата компания на Надежда Яковлевна.
— Готово — позволи си тя моментна облекчена въздишка. — Затворих сградата. Елате с мен.
— На гости на кобрата ли? — Реших да се направя на смешник.
Тя не реагира.
Кобрата лежеше безжизнено на някакъв прогнил клон над миниатюрен водоем, в който киснеше нещо почти прозрачно и тъничко — старата й кожа. Покоите й бяха обзаведени с вкус и очевидно трябваше да й напомнят за родния й край в Северна Индия, откъдето водеше потеклото си. Освен вече споменатия водоем имаше относително естествено изглеждаща скала и някакви треволяци и клечки, които следваше да са джунглите. Самата кобра явно си помисли, че сме поредните зяпачи, и реши изобщо да не ни удостоява с поглед — клепачите й бяха свалени наполовина като капаците в бронята на някаква невиждана бойна машина.
— Стойте тук — изкомандва Пирожникова и изчезна.
Появи се само след минутка — влезе през една незабележима вратичка точно срещу нас. Беше въоръжена с дълъг прът с примка на върха и някаква торба от дебел плат и веднага разбрах, че на кобрата лошо й се пише.
Прътът се стрелна надолу, клепачите на кобрата трепнаха — но беше късно. Кобрата излетя във въздуха под пръта, описа безкрайно дълга дъга и изчезна в торбата. Без изобщо да ни удостои с поглед, Надежда Яковлевна се измъкна през вратичката.
И след още минутка пак се появи — без торбата и пръта, слава богу — и заповяда:
— След мен.
Тръгнахме покорно след нея. Най-отпред ДД, който с чука и секача, ако го приемем за каменоделско длето, можеше да мине ако не за скулптор, то поне за каменоделец, след него Наташа и накрая аз. Аз по-специално току се обръщах да видя дали някой не върви след нас.
В покоите на кобрата беше задушно и влажно, водата, мен ако питате, направо си се беше вмирисала. Пирожникова с бялата си престилчица мина като сърничка по хлъзгавите камъни във водоемчето и спря пред една голяма безформена канара.
— Виждате ли тази пукнатина тук? — И посочи на ДД една малко по-различна на цвят черта по канарата. — Удряйте право в нея, това е цимент, ще се разпука бързо.
Милият ДД късогледо се наведе, успя някак да нагласи секача и дори два пъти да го удари с чука както трябва. На третия си удари пръстите и изохка. Изобщо не беше смешно.
Взех му чука и секача. Пирожникова ме погледна неодобрително, но не възрази. Изгледах я със злорадство.
Канарата си изглеждаше съвсем истинска. И все пак беше направена от два камъка, вероятно издълбани и после циментирани един за друг толкова прецизно, че ако не гледа специално, човек няма да заподозре нищо. Аз обаче, след като вече знаех, че трябва да удрям точно по влажната зеленикава черта, се справих само за пет минутки — вярно, няколко парченца цимент ми влязоха в очите, но пък докато ги бършех, Пирожникова и ДД разделиха двата камъка. Взрях се с насълзени очи и видях влажна черна дупка, а в нея нещо увито в целофан.
— А змии? — попитах. — Там има ли и змии?
Не че се надявах да получа отговор. Обаче получих, при това не особено успокояващ.
— Не знам — каза Надежда Яковлевна малко сърдито и бръкна в дупката с една клечка, която откърши от „джунглите“ около нас. Не последва никаква реакция и тя коленичи и измъкна из дълбините на фалшивата канара голяма старовремска черна чанта, увита в целофан. Ако трябва да съм честен, дори се зарадвах, че го направи тя. Даже след проверката с клечката не ми се щеше да бъркам в тази миришеща на плесен дупка.
— Това е — каза тя и тикна чантата в ръцете на ДД, който я гушна като светиня и лепна мокрия мръсен целофан на предницата на изискания си костюм. — И не забравяйте: дядо ви е държал изключително много на опазването на този ръкопис. Приемете още веднъж искрените ми съболезнования.
— Благодаря — каза Лопухин. — От сърце ви благодаря, Надежда Яковлевна. Ние… ние всички сме ви много благодарни.
Кимнах сдържано. Тази жена въпреки всичко започваше да ми харесва и това неизвестно защо ме учудваше.
— Заповядайте — притеснено каза Наташа и подаде на Пирожникова шарения букет карамфили. — Моля ви, вземете ги… Толкова ни помогнахте…
За секунда ми се стори, че Пирожникова също може да има чувства. Поне някакви.
— Не — отсече обаче тя след по-малко от микросекунда и отново стана самата себе си. — Не ги искам. Тези цветя са за вас от него — погледът й се спря проницателно върху ДД, — така че са си ваши и само ваши. Правя всичко това единствено от уважение към Олга Даниловна. Да вървим.
Когато стигнахме до стълбите за втория етаж, казах:
— Момент.
Надежда Яковлевна спря и ме изгледа учудено. Клекнах и измъкнах изпод стълбите кофата и метлата.
— Вие всъщност в зоологическата градина ли работите все пак, младежо? — със съмнение попита Пирожникова; за пръв път проявяваше интерес към мен и личността ми, както се казва.
— Временно — отговорих възпитано, докато вадех найлона с триците от кофата. — Само за един момент във времето, ако позволите да се изразя така.
Взех чантата от ръцете на ДД и някак си успях да я натикам в кофата, след което я засипах с трици от найлона, за да я крият от чужд поглед.
— Надежда Яковлевна — казах, щом свърших споменатите манипулации, — ще съм ви изключително признателен, ако ми покажете къде ви е най-близкият служебен вход и ми позволите да изляза през него.
— Сигурен ли сте, че е необходимо? — попита тя безстрастно.
— Да, Надежда Яковлевна, така ще е по-добре — обади се неуверено Дима.
— Щом казвате… — Пирожникова го изгледа със съмнение и се обърна към мен. — Елате, младежо.
— Значи както се разбрахме — напомних на Наташа и Дима, докато тръгвах.
След две минути излязох в задния двор на терариума с кофата и метлата в ръка и тръгнах из зоопарка по тайните за посетителите пътечки на чистачите. Подсвирквах си.
Обръщах се да видя дали някой не ме следи, разбира се, но не видях никого. Единия път видях ДД и Наташа — вървяха към главния вход и уж се караха, точно както беше по сценарий. В сценария имаше и още нещо, което те не знаеха: на десетина-петнайсет метра след тях вървяха двама напомпани младежи с шарени ризи — приятелчетата на Зурик. Самият той и още един бяха малко зад тях и се озъртаха зорко. Бях съвсем наясно, че и четиримата заедно няма да устоят срещу Хромия с неговите умения и знания за явните и тайните начини за мъчения и убиване, както вероятно не би устоял и никой друг, но пък разчитах на това, че Хромия няма да се включи лично. Ако беше решил да наеме някакви мутри и да ги насъска срещу ДД и Наташа, Зурик и приятелите му щяха да са от голяма полза.
Та след като се удостоверих, че съм се погрижил за безопасността на останалите участници в концесията си, доколкото ми е възможно, тръгнах към бараката на Михалич.
Него го нямаше, естествено. Оставих кофата на пейката и извадих чантата изпод триците — те се посипаха навсякъде, — после измъкнах куфара изпод пейката и напъхах чантата в него, като си напомних, че после ще трябва да го изчистя. Свалих синята престилка, пъхнах в десния й джоб двайсет долара и я окачих на забития в стената пирон, където й беше мястото.
Напуснах територията на зоопарка през вратичката, която любезно ми беше показал Михалич, и около половин час след като бях излязъл от терариума, си бях вкъщи.
Вкъщи първата ми работа беше да си направя кафе. После седнах и зачаках другите двама рицари на Чашата. Според сценария след „скарването“ си двамата трябваше да се разделят — и след всеки от двамата щеше да има „опашка“: съответно Зурик и приятелят му и другите двама младежи. И едните, и другите щяха да се поозорят, докато се прехвърлят в метрото и се вмъкват във вагоните в последния момент, преди вратите да се затворят, но в крайна сметка ДД и Наташа трябваше да дойдат вкъщи убедени, че никой не ги следи. Хромия, разбира се, рано или късно щеше да се сети, че Чашата е у нас… но пък получавахме предимство във времето, а това беше най-многото, което можех да направя за ДД. Всъщност за ДД ли? Не можех да кажа.
Седях, чаках и се борех с изкушението да погледна какво има в чантата. И тъкмо да се предам, когато на вратата се звънна и — за всеки случай пъхнах пистолета в задния си джоб — станах да отворя.
ДД беше много разтревожен.
— Ким — викна още от вратата. — Според мен ме следяха. Двама. Мисля, че успях да им се изплъзна, но ме е страх, че сме разкрити.
— Успокой се и влизай — казах. — Няма страшно.
И още докато го казвах, телефонът иззвъня. Забързах да вдигна.
— Джокера ли си? — попита непознат глас. — Всичко е окей, твоят човек ти е доставен. Женската още я няма, но щом цъфне, Зурик ще ти звънне.
— Мерси, пич — отговорих. — Голяма работа сте.
След което обясних на ДД:
— Взех някои предпазни мерки. Двамата зад тебе… те всъщност те пазеха. Браво на теб, че си ги видял.
ДД облекчено си пое дъх. С щръкналата, си разрошена коса приличаше на подало се от гнездо птиче.
— Мислех си, че е Хромия… А ти как се прибра? Чашата къде е?
— Трябва да си е в чантата — не съм я отварял. Колкото до чантата, тя ми е в куфара.
— Господи! — малко нервно възкликна ДД. — Господи, това наистина ли е Граалът?
— Кафенце ще пийнеш ли? — попитах и в този момент на вратата пак се звънна. ДД подскочи и пребледня. „Лошо — казах си. — Мразя нерваците“.
Както се оказа обаче, не само ДД беше нервак. Когато отворих вратата, видях Наташа на вратата на коридора ни и направих крачка към нея, някой зад гърба ми каза високо:
— Бум! Убит си, Ким!
Мина цяла вечност, докато разбера кой е зад мен. И когато тази вечност все пак свърши, успях да издишам въздуха, който щеше да ми пръсне дробовете, да си избърша потта от челото и после пак да прибера в задния си джоб пистолета, допреди миг насочен право между очите на невръстния Пашка, който както винаги скучаеше на вратата на апартамента им. Като видя пистолета обаче малко се оживи и попита:
— Ще си играем ли, Ким?
И той държеше пистолет, само че пластмасов. От мисълта какво можеше да стане, ако нервите ми бяха съвсем мъничко по-слаби, щях да повърна.
— Да — казах вбесено и тръгнах да отворя на Наташа. — Ще си играем на трепане на малки момченца.
За разлика от ДД, Наташа изглеждаше така, сякаш току-що слиза от безкрайно дълга лимузина.
— Дима дойде ли? — бяха първите й думи.
— Здрасти, Наташа — каза Пашка и ми отне възможността да отговоря. — Ние с Ким си играем.
— Здрасти, Пашка. — Наташа клекна, погледна го в очите и стисна мъничката му ръчичка. — Значи ме помниш?
— Ами да — отвърна гордо Пашка. — Аз хубавите винаги ви помня… Дойдох после, обаче вече ви нямаше…
— Тоя дългият е виновен — казах и му посочих ДД, който беше подал глава от апартамента ми, за да види защо се бавим. — Покани ни на гости…
Пол изгледа ДД с неодобрение и каза май на някой под тавана:
— Пък мене после ме боля корем. Понеже ядох немити ягоди…
Телефонът пак зазвъня и се втурнах вътре, като ги оставих тримата да обсъждат последствията от яденето на немити ягоди. Беше Зурик.
— Мацката налице ли е, Джокер?
— Да — казах, — благодаря. Тъкмо влиза.
— Пазихме я до входа ти — каза той. — Не влязохме, понеже там седяха някакви бабички. Според мен всичко е чисто, не видяхме опашка.
— Още веднъж благодаря — казах с искрено облекчение. — Имате по една водка от мен.
— По шише — уточни той.
Докато се посмеем и затворя, Пашка беше влязъл с ДД и Наташа — стискаше я за палеца. И веднага попита:
— Ким, какво има в тоя куфар?
— Не ви ли се струва, че любопитството ви е малко прекалено, младежо? — отвърнах на въпроса с въпрос и го хванах за раменцата, за да го насоча обратно към вратата. — И изобщо, на фелдмаршалите им е време да нанкат, понеже големите си имат работа.
Фелдмаршалът хвърли оръжието си на пода, захленчи и се вкопчи в палеца на Наташа с последни сили.
— Това си е жив шантаж, Пол — казах строго.
ДД обаче неочаквано се засмя.
— Какво чак толкова, вече не е никаква тайна. Знаеш ли какво ще ти покажем сега, мъник?
— Не съм мъник — каза сърдито Пол. — Аз съм Пашка. И съм голямо момче.
— А обичаш ли приказки, голямо момче Пашка? — попита Наташа.
Той я погледна с подозрение и отвърна все така сърдито:
— Видео обичам. За нинджите. И за извънземните и за тях. Ким ми ги пуска. И еротика обичам — добави гордо: явно беше успял да разчете тази красива думичка на касетите ми.
— Стига си лъгал — въздъхнах. — Еротика обичал, моля ви се… Дима, ела ми помогни.
Постлахме вестници на пода, извадихме увитата в целофан чанта от куфара и я сложихме върху тях. Разрязах целофана и се опитах да отворя закопчалките, но те бяха ръждясали.
— В тази чанта — каза Наташа и прегърна Пашка — има съкровище от приказките. Затова те попитах обичаш ли приказки.
— Приказките са за децата — отсече Пашка. — И са тъпи. Аз обичам фантастика.
— Много хубаво — съгласи се Наташа. — Гледай сега.
Писна ми да се мъча с ключалките и срязах кожените им ремъци. Наташа се наведе над рамото ми и усетих топлия й дъх в ухото си. Бръкнах с леко трепереща ръка в чантата и напипах нещо увито във вестник. Нещо кораво и тежко.
ДД, сгънат почти на три, също се наведе над чантата. Само Пашка се държеше спокойно и сдържано — но пък той си беше мъничък и виждаше всичко и без да се навежда.
— Предлагам за последно — казах с внезапно прегракнал глас. — Дайте да помислим поемаме ли все пак тази отговорност, или не. Ако не, то по-добре да не я вадим…
— Стига си се бавил — почти викна Наташа. — Извади я. Поне да видим каква е…
Извадих увитото във вестниците и го развих.
Чаша. Около две педи висока, със странна форма, но все пак чаша. Подадох я на ДД.
Честно, съвсем не беше такава, каквато очаквах. Беше от някакъв неугледен тъмносив камък с пръски слюда тук-там. Не съм сигурен дали може да се каже „беше направена“, понеже всъщност си приличаше на камък, изваян от прищевките на ветровете и водата така, че да има случайна прилика с нещо сътворено от човешка ръка. А после разбрах: Чашата несъмнено беше произведение на изкуството — но на абсолютно чуждо на човечеството изкуство. И може би ръцете, които я бяха изваяли, изобщо да не са били ръце…
Столчето беше дебело, със странно вдлъбната основа — приличаше на обърната гъба. Към ръба на самата чаша водеха груби тъмни ивици, а самият ръб беше леко извит навън и преминаваше в нещо като листенца на цвят. Нищо особено всъщност.
— Това ли било? — разочаровано каза Наташа.
ДД ни погледна снизходително.
— Дядо казваше, че същността й е скрита много дълбоко… Вземи я, Наташа!
Наташа предпазливо взе Чашата с две ръце и я вдигна пред себе си, сякаш преценяваше колко тежи. И изведнъж ахна и я изпусна. Инстинктивно се хвърлих да я хвана, но не успях и тя тежко тупна на паркета и се търкулна.
ДД спокойно се наведе, вдигна я и каза:
— И с парен чук не може да се счупи. Усети ли го, Наташа?
По слабото му лице премина странно изражение на болезнено блаженство.
Наташа кимна и избърса ръце в полата си. После каза:
— Гадно е. Няма да я пипна повече.
Протегнах ръка и взех Чашата от ръцете на ДД.
Около половин минута не усетих нищо — най-обикновен студен камък, малко грапав. А после почувствах как под пръстите ми помръдва нещо живо. И как Чашата почва да пулсира в ръцете ми.
За мимолетен, съвсем кратък миг изпитах неописуемото усещане за космическото, неограничено могъщество, концентрирано в Граала. После всичко свърши. Внимателно оставих Чашата на масичката.
— Може ли и аз? — попита Пол и без да чака позволение, стисна с две ръце столчето на чашата.
И след двайсетина секунди го пусна и се оплака:
— Боцка. И малко гъделичка.
— И какво ще правим сега? — попитах прекалено високо.
Вече изобщо не можех да откъсна очи от Чашата. Тя вече изобщо не ми изглеждаше груба. Не, това беше красотата — само че някаква различна, непозната за нас красота. И Чашата беше древна, много древна. По някакъв начин го бях разбрал, докато я бях държал. Тя беше по-стара от нашата цивилизация, по-древна от нашия свят, по-древна от милиардите сияйни звезди в черните дълбини на небето.
И внезапно осъзнах, че ще ми е много трудно да се разделя с нея.
— Дайте поне да натопим карамфилите в нея — каза Наташа. — Съвсем клюмнаха…
И още преди да успея да отворя уста да възразя, ДД взе Чашата и я отнесе в кухнята. Чух шуртенето на чешмата.
— Вие сте луди! — казах на Наташа.
ДД се върна и натопи карамфилите в Чашата. Бяха прекалено дълги за нея, но стърчаха право нагоре.
— Наистина сте луди… — повторих. — Да слагате цветя… в това?
— Трябва да им отрежем стъблата — каза Наташа. — Ким, имаш ли остър нож?
— Какъв остър нож?! Не разбирате ли — това е Чашата!
ДД се разсмя добродушно.
— Омая те, нали? Тя е много коварна, Ким. Дядо казваше, че най-важното е да не й обръщаш внимание, да я приемаш каквато е. Ще видиш — след малко магията й ще отслабне.
Изхъмках, взех Чашата и отидох в кухнята да отрежа дръжките на карамфилите. Погледнах водата. Беше станала златиста и дръжките се пречупваха в нея някак странно.
— Ким… — Пашка беше дошъл след мен и ме дърпаше за ризата. — Тоя дългият какъв е?
— Учен. Археолог… — отвърнах, докато режех поредното стебло.
— Като Индиана Джоунс ли?
Разсмях се.
— Не, не като него. По-скоро като професора от, „Завръщане в бъдещето“, обаче прави разкопки. Разбра ли?
— Тц — равнодушно призна Пашка. — А тая чаша той ли я е изкопал?
— Той — потвърдих. — Само че по-добре да не беше.
Внесох тържествено Чашата с карамфилите в стаята и я сложих на масичката между фотьойлите. Много красиво стоеше.
— Е, съзаклятници? — попитах. — По едно малко за успех на безнадеждното ни дело?
— А, не — каза Наташа. — Стига с това пиене. Да не говорим, че трети ден как съм в Москва, а още не съм се обадила на леля. Вие ако искате пийте, аз тръгвам.
— Ще те изпратя! — ДД скочи, но аз изкомандвах: „Седни!“ и той седна.
— Никой няма да ходи никъде поне докато не се разберем какво ще правим с това съкровище — казах твърдо. — Понеже на вас ви е лесно: давате ми Чашата и кой накъдето види, така ли? — Приложих максимум усилия в гласа ми да прозвучат възможно повече метални нотки. — Няма да стане, драги мои. Нямам намерение да нося отговорност за вашия така наречен уникат, Дмитрий Дмитриевич.
ДД пребледня.
— Ама разбира се, че трябва да решим какво ще правим с Чашата, Ким. Виж сега, ако искаш да се оттеглиш и…
— Стига глупости — прекъснах го. — Просто ситуацията се промени.
— Естествено, че се промени. — Той ме изгледа така, все едно съм идиот. — Нали Чашата вече е у нас.
— Именно. И сега Хромия ще тръгне по следите ни.
— Можем пак да я скрием — бързо каза ДД. — Има много места, където да я лазят змии.
— И с това ще си подпишем смъртната присъда — казах. — Защото както вече знаеш, Дима, Хромия може да убие всекиго от нас и да го разпита, както е разпитал дядо ти. Впрочем не ми е ясно защо не го е направил с онези итеру, до които се е докопал. Защо, а?
— Да, Дима — неочаквано за мен ме подкрепи Наташа. — Нещо наистина не се връзва.
ДД съсредоточено въртеше в ръце една вилица. Погледна ни и каза:
— Не съм наясно с всички тънкости, но според мен привидността на живота невинаги може да се върне в мъртвото тяло. Тук особено важна е, мисля, способността на човека… тоест на вече мъртвия човек, да се противопостави на насилието върху душата му… върху астралното му тяло, Ка, не е важно как ще го наричаме. Обикновеният човек не може да се противопостави на маг, това не му е по силите. Ето аз например не мога да счупя тази вилица — той опита с всички сили, лицето му почервеня, но успя само да я огъне мъничко, — но ти, Ким, можеш, нали?
Даде ми вилицата и аз я хванах здраво и с едно рязко движение я счупих на две. ДД ме погледна с уважение и продължи:
— И с итеру е същото. Защото те също са били магове, много могъщи магове, и сигурно не е било лесно Хромия да ги накара да проговорят. Ами че дори настоятелят на дацана, който е дал Чашата на дядо, е успял да излъже Хромия, по-точно — да не му каже цялата истина. А той не е бил итеру все пак!
— Да, не е бил — съгласих се. — Но пък ние не сме магове и нямаме тяхната тренирана психика. Нито аз, нито ти, нито Наташа — и тримата нямаме с какво да се противопоставим на Хромия. Мен ако питате, единственият изход, който виждам, е един от нас да скрие Чашата и после да се самоубие. И то така, че трупът му да не може да бъде разпитан. Не знам точно как — да си пръсне мозъка, като скочи от последния етаж, или пък да се гмурне в цистерна със сярна киселина, но…
— О, спри! — викна отвратено Наташа.
— Добре, спирам — съгласих се. — Това са глупости. Така че предлагам алтернатива. Трябва да продадем Чашата.
— Така ли? — Очите на Наташа станаха на лед. — И на кого, ако не е тайна?
— В Москва има двама-трима много богати колекционери — казах. — Запознах те с Косталевски, нали? Та тези хора по принцип биха могли да я купят за много пари: просто трябва да ги убедим, че това е уникален артефакт и на практика неоценим. Такива пари ще даде само човек, който е сигурен, че може да опази Чашата. Нямам предвид, че ще я пазят с автомати и кучета, но във всеки случай на Хромия ще му е доста трудно да се докопа до нея.
— И мислиш, че охраната ще го спре? — попита ДД.
— А ти какво мислиш — че ние можем да го спрем? Не искам да поемаме такава отговорност, ясно ли ви е? Не искам цял живот да треперя като днес в зоологическата градина! Не искам да…
— Ким — каза Наташа. — Нали обеща, че…
Вбесих се.
— Първо на първо, не съм обещавал нищо на никого! Бях против тая идиотщина с терариума още от самото начало! Съгласих се единствено защото без мен щяхте да изгубите и Чашата, и живота си още преди да излезете от зоологическата градина. Обаче това, че съм се съгласил един път, изобщо не означава, че ще ви се водя по акъла и в бъдеще. Не разбирате ли — Чашата е смъртната ни присъда! И ако някой трябва да й стане Пазител, поне нека не сме ние! Вярно, Роман Сергеевич ме помоли да не допусна да попадне в ръцете на Хромия, но не ми каза да я пазя лично аз!
— Ким — обади се Пашка, за когото изобщо бях забравил. — Може ли да си пусна видеото?
— Всичко е ясно — каза ДД и стана. — Страх те е. Което си е съвсем естествено. Така че взимам Чашата и те освобождавам от всякаква отговорност. Благодаря ти за помощта, Ким.
И посегна към Граала. Стиснах мършавата му ръка и го блъснах да седне.
— Не ми се прави на благороден, идиот с идиот! — креснах. — Да умреш ли искаш? Няма да ти дам Чашата, Дима! Аз ще реша какво да правя с нея.
Той пребледня още повече.
— Ким, не можеш да… — почна Наташа заплашително.
— Мога! Няма да рискувам живота ти заради някаква древна тъпотия! Изобщо не ми пука какви тайни крие, разбери! Не ме е страх за мен! Искам да я дам на някой друг и да го направя сам, без да знаете на кого, защото тогава Хромия ще може да проследи само мен — и ще го убия!
И в този миг телефонът иззвъня.
Наташа трепна. ДД нямаше накъде повече да пребледнява, но успя. Пашка се възползва от секундното ни объркване и включи видеото.
— Спри го — изръмжах му и тръгнах към телефона като сомнамбул.
Ужасявах се, че ще чуя познатото ми вече зловещо съскане, и затова вдигнах слушалката към ухото си бавно и предпазливо, все едно беше разперила качулката си кобра.
Беше обаче само Сашка Косталевски.
— Здрасти, боецо на невидимия фронт! Два процента отгоре за спешност.
— Намери ли го? — попитах недоверчиво.
Той се изкикоти доволно.
— Ти съмняваше ли се? Е, твоя си работа. Да, намерих го. Обаче собственикът…
И млъкна. Загложди ме тревожно предчувствие.
— Какво собственикът? Кой е?
— Няма значение — каза Сашка уклончиво. — Според мен обаче изобщо не иска да продава. Дадох му телефона ти.
— Това е добре — казах искрено. — А неговия ще ми дадеш ли?
— Не. Не можело. Каза, че той щял да ти се обади. Като се разберете за срещата, звънни ми и ще дойда.
— Разбира се. Кажи ми поне кой е.
Сашка помълча малко, после изтърси:
— Като ти се обади, той ще ти каже. Знаеш ли обаче, останах с впечатлението, че става въпрос за много пари.
— Ами да де — потвърдих. — На твое място щях да се радвам…
— И аз щях да се радвам — каза Косталевич, — стига да знаех, че ги имаш… Но все пак ми остава таксата за услугата, нали?
— Имаш я в коняк — обещах му. — Или уиски. Каквото предпочиташ.
— Не пия — заяви Сашка. — И ти не пий толкова. Здравето е най-ценното нещо на света, от мен да го знаеш. Така че таксата в брой.
Затворих и се върнах при веселата компания.
Само че вече май се бяха скарали. Наташа беше стиснала устни, беше преметнала един красив крак върху друг също толкова красив и гледаше не ДД, а беззвучно избухващия в изстрели и взривове екран. ДД, зачервен и потен, седеше във фотьойла вдървено като паметник на оскърбената добродетел. Пашка с отворена уста зяпаше за стотен път какво става в Малък Китай. Граалът все така си беше на масичката, натопените в него карамфили като че ли се бяха посъживили и дори май бяха доразцъфнали.
— Добра вест — казах от вратата. — Май намерихме арбалета.
Никой от тримата не реагира. Всъщност не беше точно така — приятелчето ми Пашка ме погледна с обожание, убеди се, че вече не говоря по телефона, и попита сладко като ангелче:
— Ким, може ли вече да пусна звука?