Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (23)

Изпълняване на желанията

Подмосковието — институт „Склифосовски“, 1990-те

Излязох от скриващите входа към гигантските подземия на Обект 66 развалини в три след полунощ. Приборът за нощно виждане, който бях взел, се оказа ненужен: огромната луна сияеше ярко в небето и на светлината й ясно се открояваше бялата кола и облегналата се на нея Вика. Пушеше, гледаше полуразрушената сграда и държеше пистолет.

Като внимавах да се придържам към сенките, предпазливо и бавно я заобиколих отдясно. Един-два пъти под краката ми изпука съчка и аз спирах и замръзвах за непоносимо дълги минути. Тази обходна маневра ми отне поне половин час — през това време Вика се качи в колата и поседя там, после пак излезе да запали цигара. Докато щракаше запалката, пристъпих зад нея и опрях браунинга в гърба й.

— Нито звук, малката — казах.

Тя се разпищя, разбира се. Не от страх, а за да привлече вниманието на партньорите си. Докато горското ехо с удоволствие повтаряше писъците й, й прибрах пистолета — точно както се бях надявал, го държеше как да е с лявата си ръка, докато си запали цигарата. Пъхнах го в задния джоб на джинсите си и наредих:

— Влизай в колата. И вземи млъкни.

Тя изпълни заповедта съвсем покорно, което ме наведе на мисълта, че в колата трябва да има и друго оръжие. Бръкнах в жабката и извадих моята приятелка „Оса“-та, която бях използвал във вилата на Валентинов. Поради липса на свободни джобове просто я изхвърлих през прозореца.

— Те къде са? — попита Вика.

— Мъртви са — казах неохотно. — Не ги убих аз, но са мъртви.

Все едно й изпуснаха въздуха. Тя пак извади цигарите, счупи една, докато я вадеше, втората я изпусна на пода на колата. Взех й кутията, запалих й цигара и й я подадох.

— Лъжеш, нали? — попита Вика, след като я изпуши на три дръпвания.

— Слез виж — казах.

Тя се разплака и отпусна глава на волана. Дългата й тъмна коса скриваше лицето й, но виждах как се тресат раменете й под черното кожено яке. С нищо не можех да я утеша — оставаше ми да седя и да чакам, докато се успокои.

Сега, когато всичко бе свършило, можех спокойно да си тръгна оттук и да я зарежа. В крайна сметка тя беше взела страната на враговете ми. Но не исках да я оставям сама до тези мрачни развалини, да я оставя да чака онези, които вече никога нямаше да излязат изпод земята. Така че я хванах за раменете и я разтърсих доста грубо.

— Мина ли ти вече? Избърши си лицето… Точно така, браво. И няма да ми ревеш повече, чу ли?

— Какво имаше долу? — глухо попита тя, без да ме поглежда.

— Само смърт. Да тръгваме.

Тя завъртя глава.

— Нямам къде да отида.

Изгледах я учудено.

— Така ли? Че защо?

Тя внезапно кипна. Отметна косата си назад и ме изгледа с пламнали от омраза очи.

— Защо ли? Не се ли сещаш? Трябваше да намеря Чашата — и къде е тя? Какво ще кажа на клиента? А на Шкембо как ще се отплатя? Ким, мръснико, живота ми съсипа, не разбираш ли?

— Не — отговорих съвсем искрено. — Не разбирам.

И получих страхотен шамар. Вика май беше забравила, че пистолетът е у мен, а не у нея.

— Това ти е за курвата! — викна ядосано. — За всичко останало ще си го получиш тепърва!

— Каква курва? — попитах тъпо.

— А как ме нарече на вилата на Шкембо, а? Забрави ли?

— Голяма работа — казах. — Ти пък за малко да ми пръснеш главата.

Тя подсмръкна.

— Ако исках да те улуча, вече щеше да си мъртъв. Аз впрочем съм кандидат-майстор по биатлон.

И внезапно зарови лице в рамото ми. Прегърнах я непохватно — да го направя нормално ми пречеше браунингът в дясната ръка.

— Този изстрел ми трябваше за алиби — глухо каза тя. — Мислех си, че си държиш на думата и че ще ми дадеш Чашата, както се разбрахме. Ако знаех какво ще направиш, щях да те убия!

— Отвлякоха приятелката ми, Вика — въздъхнах. — И казаха, че ще ми я върнат само срещу Чашата. Така че нямах избор, нали разбираш…

— Да бе. — Личеше си, че не ми вярва. — Направо като в мексикански сериал. И на кого толкова му трябва Чашата?

— На един плешив мръсник — казах навъсено. — Вече не му трябва.

— Плешив? — напрегнато попита Вика.

— Абсолютно кубе — потвърдих.

— Висок? И такъв… само кокали?

— Да де. Защо пи… — И спрях.

Най-после всичко ми стана ясно. Вика изруга, после каза:

— Това ми е клиентът. Защо каза, че вече не му трябва?

— Защото го убих. Преди малко. Там долу. А преди това той уби Олег.

— О, господи… Значи той е отвлякъл приятелката ти?

— Да. Ти откъде го познаваш?

Тя вдигна рамене.

— Льова ни запозна. Превеждаха заедно някакви древни текстове. А после той ми разказа за Чашата и поиска да му я намеря. Даде ми цял куп злато в аванс. Много древно, индианско…

Порових из джобовете си и извадих подарената ми от Хромия статуетка на лама.

— Такова ли?

Вика благоговейно я взе и известно време мълчаливо й се любува.

— Да. Най-различни неща… чаши, верижки, гривни, маски! А за Чашата обеща да ми напълни със злато цяла стая, представяш ли си?

— Откупът на Атахуалпа — казах. — Помниш как свършва историята на последния инка, нали?

Тя не отговори. Известно време мълчахме, после я докоснах по ръката.

— Вика, трябва да се върна в Москва. Колата ми е тук, наблизо, ти карай след мен, става ли?

— Ние й срязахме гумите — едва чуто каза тя.

Изругах. Тя вдигна глава и ме погледна. Гримът й се беше размазал, но и така си оставаше красавица.

— Ще те откарам. Вярно, не с аудито, но Валентинов каза, че жигулитата привличат по-малко внимание.

И понеже не казах нищо, посегна неуверено към ключа, завъртя го, светна фаровете и бавно подкара.

— Само внимавай да не се натресеш в някой пън — изсумтях сърдито.

Подминахме нещастната „деветка“ на ДД и поехме по-бързо. Скоро излязохме от гората.

— Къде ще отидем? — попита Вика и ми хвърли кос поглед. — У вас? Или у нас?

— Няма да повярваш — казах. — В „Склифосовски“. Като първия път.

— Гледай го ти него — каза тя. — Ама ти си бил с постоянен характер бе, Ким! Знаеш ли, че може да почна и да те харесвам?

Вадик Сагинян беше на бойния си пост. Седеше на бюрото си, пиеше кафе от огромна керамична чаша и забавляваше с поредните си смехории две девойчета с бели престилки — най-вероятно студентки на практика. Все пак за професията си той е удивително жизнерадостен тип.

— Имбецил! — кресна, щом ме видя (девойчетата уплашено отскочиха). — Къде изчезна бе, кретен? Всички си счупиха краката да го търсят, а той ми цъфва след цяло денонощие ни лук ял, ни лук мирисал! Така ли се гледа болен приятел, а? Казвай по какви бордеи си миткал този път, мръснико!

— Спри — казах. — И не викай, моля ти се. Уморен съм. И дай да пийна нещо.

Дръпнах един стол с крак и се тръшнах на него. Девойките ме гледаха така, сякаш съм шестоглаво извънземно от Алдебаран. Сагинян бавно затвори зяпналата си в безмълвно възмущение уста и стана.

— Да пийнеш? — повтори с някаква странна интонация. — Че ти всичката кръв ми изпи бе, вампир с вампир… — Отиде до шкафа, отвори го и извади колба с безцветна течност. — Медицински неразреден. Искаш ли?

— Да. Как е Лопухин?

— Бомба! — възкликна той. — Ти пропусна страшната криза — три часа се сражаваха за него в реанимацията… Сега е в нормална за състоянието си форма, но ако някога се осмелиш да му кажеш, че си се грижил за него всеотдайно, а той не ти смачка физиономията…

— Млъкни вече де — прекъснах го. — И налей най-после.

Зарадвах се, че ДД е жив, но това не ми донесе облекчение. Сагинян, надянал любимата си маска на оскърбената добродетел, ми подаде чаша спирт. Взех я. Ръцете ми трепереха.

Вратата зад мен изскърца.

— А ето и лицето, което наистина се грижи всеотдайно за пациента — патетично извика Сагинян. — Седи до леглото му, гони сестрите и санитарките, сменя подлогата…

Обърнах се. Пръстите ми сами изпуснаха чашата и тя се строши на пода.

— Спиртът ми! — викна отчаяно Сагинян.

Бавно, като едва успявах да преодолея страшното съпротивление на затискащия ме въздух, се изправих.

— Здрасти, Ким — каза Наташа.

— Ти… — почнах. Тоест здрасти. Добро утро.

— Къде изчезна? — попита тя. — Ходих у вас, Пашка се опита да ми обясни, но не разбрах нищо… Нещо за Китай… Какво означава всичко това?

— После — прошепнаха непослушните ми устни. — Ела… да излезем в коридора.

— Сър?! — викна Сагинян. — А кой ще почисти? Хайде, спиртът ще се изпари, обаче стъклата…

— Ще ги събера — уверих го, хванах Наташа за лакътя и я измъкнах през вратата.

— Ти си жива?!

— Не съм. — Тя недоволно си издърпа ръката. — Трети ден вече как се вмирисвам в семейната гробница…

Разбира се, че беше жива. Най-обикновено живо момиче с джинси и жълт потник, с най-обикновена буйна лешникова коса, падаща по раменете, с най-обикновени зелени очи на мънички кафяви капчици… Най-прекрасното момиче на света.

— А Хромия? — попитах, въпреки че не исках да питам за това. — Той не…

И спрях, понеже нямах сили да се заставя да произнеса тези думи.

— Откара ме в някакви дебри и ме заряза насред едно гадно блато. — Наташа отвратено сбърчи носле. — Всяка друга там щеше и да си остане, обаче аз съм геоложка все пак… С две думи, на следващия ден си бях в Москва, обаче на какво приличах! Не можех да отида нито при Дима, нито при теб в такъв вид, така че отидох в общежитието при приятелките… А после вече почна кошмарът: обаждам ти се — никой не вдига; обаждам се на Дима — същата работа… Отивам у тях, виждам разбитата врата, намирам бележка, че Дима е в „Склифосовски“. Ужас! Обаждам се на майка му, идвам тук, не ме пускат при него, понеже бил в клинична смърт… Тръгвам при теб, няма те, Пашка почва да ми разправя за някакви магьосници… Идвам пак тук, твоят арменец не спира с тъпите си шегички… Не ти ли се струва, че това е повече, отколкото може да понесе едно нормално момиче за по-малко от три дни?

— Повече е — съгласих се. — Значи с теб всичко е наред?

— Ако наричаш това „всичко е наред“, да, окей съм. Починах си чудесно и се чувствам прекрасно. Това значи разбираш ти под почивка: отвличания, плешиви маниаци, пребити приятели…

— Наташа — казах безпомощно, — недей така…

— А как?! Ти можеш ли да си представиш какво ми беше? Оня плешив грозник… страх ме беше, че ще ме изнасили…

— Но нямаше нищо нали? — попитах бързо.

— И да е имало, какво? Какво щеше да кажеш? Успокой се, Наташа, и по-страшни работи стават в тоя живот. И щеше да ми се закълнеш, че като го видиш, ще му смачкаш физиономията?

— Аз го убих — казах.

Тя зяпна. Неизвестно защо си оправи косата, после каза колебливо:

— Ами добре… Така му се пада… Чакай… Как така? Наистина ли го уби?

Кимнах. Сега всички събития от тази нощ ми се струваха просто сън — много ярък, страшен, но все пак сън.

— А как… — Наташа ме гледаше с широко отворени очи и виждах в тях страх и уважение. — Как успя?

— Не знам — отвърнах. — Просто някак успях. Има ли значение вече точно как?

Вдигнах ръце и ги сложих на раменете й. В същия миг вратата зад мен се отвори и Сагинян се обади жизнерадостно:

— А, гукат си гълъбчетата. Ким, значи така. Отивам на петминутка, което ще рече поне час, та държа да ти напомня, че коняците вече са два.

— Цяла каса! — креснах. — Само изчезни!

— О, безсърдечен век на жалки люде — коментира Сагинян в мерена реч и вратата се затвори.

Опитах се да притисна Наташа към мен, но тя се стегна, отдръпна се и тихо попита:

— Ким… и какво ще стане сега?

Вдигнах рамене.

— Нищо. Всичко ще си е, както си беше. Проклятието вече го няма. Свободни сме.

Тя отстъпи една крачка.

— Но ти… ти си го убил… Това е престъпление, Ким…

— Виж какво — казах търпеливо. — И на мен не ми е ясно как точно стана. Физически не съм го пипнал и с пръст. Всъщност стрелях по него, но не го улучих. Куршумите обаче пръснаха Черепа, Триадата се разруши и тъкмо това според мен го уби. В пророчеството се казваше, че Хромия ще умре само ако змията го ухапе в третото око, помниш ли? И значи едно от парченцата на Черепа го улучи в челото. И той умря. Разбирам, че всичко това е страшно объркано, обаче станаха толкова необясними неща, че…

— А Димка? — попита тя. — Той как пострада?

— Димка… Димка тръгна сам да се срещне с Хромия, да му даде Чашата в замяна на живота ти. Заключи ме у тях и тръгна, дори Дарий не взе. Голям глупак…

— Той е смел — каза Наташа. — Истински рицар.

— Щом казваш… Той как е?

— Вече е по-добре. В съзнание е, дори от време на време се усмихва.

— Може ли да го видя?

— Ами той заспа и… Като се събуди.

— В такъв случай се прибирам — казах решително. — И аз трябва да си почина и да… — Запънах се и я погледнах.

— Ама разбира се — каза тя. — Прибери се. Сигурно си уморен.

— А ти? — попитах, макар да знаех, че точно това в никакъв случай не биваше да го правя. Трябваше просто да я хвана за ръка и да я отведа с мен. Вкъщи, в Крим, в черквата да се венчаем… Това беше утрото на моята победа, а победителите не питат, те действат. Помислих си го всичко това и попитах: — А ти няма ли да дойдеш с мен?

Наташа се усмихна — кротко и малко виновно — и чак ме заболя сърцето.

— Ами Дима, Ким?

И пак имах шанс да оправя всичко — да кажа, че с Дима ще стои майка му, че Сагинян отговаря за него с главата си, всичко можех да кажа и да я отведа с мен. Но вместо това най-глупаво се почесах по носа и казах със съчувствие:

— Да, Дима… Е, чао.

Обърнах се и тръгнах по дългия зелен коридор. Разбирах, че съм направил най-страшната грешка в живота си. Че утрото на най-голямата ми победа е свършило със съкрушително поражение. Че сам, със собствените си ръце руша онова, което никога не може да се възстанови. И с това разбиране стигнах до фоайето и натиснах копчето на асансьора. Отворих го — още не беше късно да се върна — и влязох в кабината.

Щом стъпих на тротоара, открих, че светът пак е станал цветен и обемен. Ранното юнско слънце посребряваше прозорците на болницата. Дръпнах ципа на якето до яката, бръкнах си в джобовете и тръгнах по чистата и празна толкова рано улица.

— Ей, рейнджър — викна ме някой.

Обърнах се. Зад мен покрай тротоара бавно пълзеше познатото бяло жигули.

— Качвай се, ще те хвърля — каза Вика и подаде глава през прозореца.

Поклатих глава и попитах:

— Защо ме чакаш?

— Трябва да поговорим. Как е приятелят ти?

— Бомба — повторих определението на Сагинян. — За какво имаме да говорим с теб, Виктория?

Тя спря колата, слезе и ефектно отпусна ръка на вратата. Запали цигара.

— Ако още веднъж ми кажеш Виктория, ще има още един шамар. — Погледна ме в очите. — За Чашата. След като моят клиент е убил хората на Шкембо, а ти си убил него… излиза, че тя сега е у тебе, така ли?

— Без коментар — казах.

— Значи е у тебе — удовлетворено заяви тя. — Няма да почна да ти врънкам, че ми я обеща срещу Нефритовия змей. Макар че то си е така всъщност. И може би искаш да ми я дадеш?

Поклатих глава.

— Не, не искам.

— И аз така си мислех. Обаче можем да пробваме да я продадем, Ким! Щом плешивият предлагаше за нея цяла стая злато, значи струва милиони! Важното е човек да знае на кого да я предложи.

— А ти знаеш, така ли?

Вика се усмихна кокетно.

— Ами… имам известни връзки. В Европа, в Щатите… Мога да опипам почвата. И делим поравно. Така ще е най-честно.

Помислих малко.

— Виж сега, Вика. Не съм спал две денонощия и съм капнал. Хайде да се видим утре на по кафе и ще говорим сериозно.

— Поне ми кажи — Чашата у теб ли е?

— Без коментар — повторих. — Звънни ми утре.

— Гадняр! — възкликна Вика, изплю цигарата, качи се в жигулито, даде газ и изчезна зад първия завой.

Усмихнах се и тръгнах в същата посока.

Беше ми леко — за пръв път от много, много време. Не ми беше нито добре, нито зле, нито весело, нито тъжно, не изпитвах нито гордост, нито разочарование, само някаква небивала лекота. Всичко ми се струваше невероятно чисто и прозрачно и лятното утро беше толкова ласкаво, толкова топло, че не ми се мислеше за нищо… Искаше ми се да вървя и вървя по пустите улици на събуждащия се град и да знам, че идва горещ слънчев ден, а след него ще дойде мека ленива вечер и нежна нощ, и така ще се повтаря още много и много пъти, докато не свърши лятото…

— Ким! — чух вик зад мен. — Чакай, Ким!

Спрях и бавно се обърнах. Откъм гигантската, блеснала с безбройните си прозорци болница по залятата от слънцето улица към мен тичаше стройно момиче с жълт потник и сини джинси.

Между нас имаше почти двеста метра и не виждах лицето й. Знаех, че е сърдита, че иска да ми се накара, защото съм се държал като капризно момиченце и дори не съм я изслушал какво има да ми каже. Знаех, че няма да почна да се оправдавам, а само ще я държа за ръцете и ще се хиля глупаво. Знаех дори, че сега тя ще остане с мен завинаги.

Но онова, което не знаех, ме тревожеше. Там, в подземието, когато с Хромия бяхме в очертания от Триадата кръг, просто не се бях сетил, че моите желания също ще се изпълняват. Не си бях пожелал нищо, пък и едва ли щях да го направя, все пак помнех предупреждението на стария Лопухин. Но когато се счепкахме на самия ръб на мрака… когато завесите, които скриваха истинската ни същност, паднаха и ние с Хромия станахме две звънтящи в пустотата остриета… не беше ли избликнало единственото ми желание, желанието, което не ме напускаше нито за миг? И дали тъкмо то в крайна сметка не беше убило безсмъртния и безименен слуга на Нощта? Бяха ли приведени в действие, бяха ли задвижени неведомите и страшни сили, които дремеха в дълбините на Чашата, Черепа и Короната? Променил ли се беше светът от това, че аз, без сам да знам, се бях възползвал от мощта на Триадата и си бях пожелал нещо? И беше ли желанието ми изпълнено?

Гледах как Наташа тича към мен и разбирах, че никога няма да мога да намеря отговор на тези въпроси. Никога няма да разбера какво кара това зеленооко момиче да бърза задъхано към мен: вълшебството на Триадата или някаква друга, още по-непостижима тайна на Вселената…

Наместих презрамката на чантата с Чашата Граал на рамото си и затичах към любимата си.