Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълците от Мърси Фолс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Silverkata (2018)

Издание:

Автор: Маги Стийвотър

Заглавие: Копнеж

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: „АВИС-24“ ООД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-77-1234-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6513

История

  1. — Добавяне

Седма глава
Сам

Седях в закусвалнята „При Кели“ от около петнайсет минути и наблюдавах как сервитьорката снове бързо между клиентите в сепаретата, подобно на пчела, която прелита от цвят на цвят.

Грейс почука от външната страна на стъклото — тъмен силует на фона на ясносиньото небе; едва успях да различа светлия полумесец на усмивката й, последвана от бърза въздушна целувка, преди двете с Изабел да се насочат към входа.

Малко по-късно Грейс приседна до мен, досегът на джинсите й с вечно мръсните червени седалки бе озвучен от мазно проскърцване. Бузите и носът й бяха зачервени от студа навън. Тя се протегна към мен, за да докосне лицето ми, преди да ме целуне, и аз бързо се отдръпнах.

— Какво има? Да не би да смърдя на нещо? — попита, но в гласа й не долових раздразнение. Остави ключа от колата и мобилния си телефон на масата и се пресегна през мен, за да вземе менюто.

Все така отдалечен максимално от нея, посочих към ръкавиците й.

— Всъщност наистина смърдиш. Ръкавиците ти миришат на вълк. При това — по лош начин.

— Благодаря за подкрепата, човековълк — усмихна се Изабел. Когато Грейс й подаде менюто, тя поклати глава в знак на отрицание и добави. — Цялата кола вони на мокро куче.

Не бях сигурен дали подобно сравнение беше правилно. Да, бях подушил обичайната мускусна миризма на вълк, идваща от ръкавиците на Грейс, но в нея имаше и още нещо… някакъв неприятен нюанс, който подразни все още крайно изостреното ми обоняние.

Грейс измърмори:

— Хубаво де. Ще ги оставя в колата. Не е нужно да се дърпаш от мен, все едно съм прокажена. Ако сервитьорката се появи, ми поръчай кафе и нещо с бекон, става ли?

Когато стана от масата, двамата с Изабел потънахме в неловко мълчание, нарушавано единствено от звучащата в заведението песен на Мотаун и тракането на чинии от кухнята. Аз изучавах назъбената сянка, която солницата хвърляше върху чашката с пакетчетата захар, докато Изабел бе забила поглед в ръкава на пуловера си. Най-накрая каза:

— Направил си още едно птицеподобно нещо.

Вдигнах жерава, който бях сгънал от салфетката си, докато ги чаках. Беше нескопосано направен, понеже салфетката не беше точен квадрат.

— Аха.

— И защо?

Потрих носа си, опитвайки да се отърва от миризмата на вълк.

— Не знам. Има една японска легенда, че ако си направиш хиляда хартиени жерава, едно твое желание ще се сбъдне.

Вечно повдигнатата дясна вежда на Изабел накара усмивката й да изглежда жестока.

— А имаш ли си желание?

— Не — отговорих, докато Грейс сядаше обратно до мен. — Всичките ми желания вече се сбъднаха.

— И какво си пожела? — намеси се тя в разговора.

— Да те целуна.

Тя се приведе към мен, оголвайки шията си, и аз я целунах точно под ухото, преструвайки се, че вече не усещам острата миризма на вълк по кожата й. Изабел присви очи, въпреки че устните й продължиха да се усмихват, и разбрах, че тя някак бе успяла да долови нежеланието ми да се докосвам до Грейс в този момент.

Отклоних поглед към сервитьорката, която беше дошла, за да вземе поръчката. Грейс си поръча кафе и хамбургер с бекон, марули и домат. Аз си взех супата на деня и чаша чай. Изабел поиска само кафе, и измъкна пликче със зърнена закуска от малката си кожена чантичка, щом сервитьорката се отдалечи.

— Някаква хранителна алергия? — попитах.

— Да. Към гадна храна — изсумтя Изабел. — Алергична съм и към разни неща, от които капе мазнина. Там, където живеехме някога, имаше истински кафенета. В това градче, когато поискам панини[1], всички ми казват „наздраве“.

Грейс се разсмя, взе хартиения ми жерав и раздвижи главичката му, карайки го да размаха крилца.

— Някой ден ще си организираме специално панини пътешествие до Дълът, Изабел. Дотогава и беконът ще ти се отрази добре.

Изабел направи кисела физиономия:

— Ако под добре разбираш, че от него ще надебелея и ще се обрина могъщо, със сигурност си права. Така или иначе, Сам, май е крайно време да поговорим за трупа. Какво мислиш по въпроса? Грейс каза, че си споменавал нещо за вълците, които са живели повече от петнайсет години след последната си трансформация.

— Прелестно, Изабел — измърмори Грейс, хвърляйки ми бърз поглед, за да види как съм реагирал на думата „труп“. Но тя вече ми беше казала по телефона, че вълкът не е бил Бек, Пол или Улрик, така че реакция всъщност нямаше.

Изабел сви рамене с изражение, което показваше, че не вижда повод да се извинява, след което отвори капачето на телефона си и го плъзна по масата към мен.

— Визуална улика номер едно.

Завъртях странично апарата сред трохите по масата. Стомахът ми се сви на топка, когато видях вълка на дисплея. Очевидно беше мъртъв, но тъгата, която изпитах, беше някак незначителна. Никога не го бях познавал като човек.

— Мисля, че си права — произнесох бавно след малко. — Виждал съм го единствено като вълк, което означава, че наистина трябва да е умрял от старост.

— Не мисля, че става дума за естествена смърт — каза Грейс. — Освен това по муцуната му нямаше бели косми.

Вдигнах рамене.

— Знам само това, което Бек ми каза някога. Че ние имаме… имахме… — не знаех какво време да използвам сега, когато вече не бях един от тях — … десет или петнайсет години, след като сме спрели да се трансформираме. Нормалното времетраене на вълчия живот.

— Имаше кръв по носа му — настоя Грейс почти гневно, сякаш фактът, че я бях принудил да произнесе тези думи, я бе раздразнил.

Завъртях телефона пред себе си, опитвайки се да видя размазаното изображение от различни ъгли. Не забелязвах нищо, намекващо за насилствена смърт.

— Не беше много — допълни Грейс. — Някой от другите вълци, които са умирали, имал ли е кръв по муцуната си?

Опитах се да си спомня различните членове на глутницата, които бяха починали, докато живеех в къщата на Бек. В мислите ми изплуваха отделни образи — Бек и Пол, носещи лопати и мушами, Улрик, който пее Защото той е чудесен другар[2]

— Не мога да си спомня ясно нито един от тях. Може би някой го е ударил по главата — предположих. Упорито се стараех да не мисля за човека, скрит под вълчата кожа.

Грейс не каза нищо, защото в този момент сервитьорката донесе храната и напитките ни. За известно време настана тишина, докато слагах захар в чая си, а Изабел правеше същото със своето кафе. Грейс замислено изучаваше хамбургера си.

Изабел първа наруши мълчанието:

— Като за подобна гадна закусвалня, предлагат наистина отлично кафе.

Част от мен оцени факта, че тя дори не си направи труда да провери дали сервитьорката се е отдалечила достатъчно, за да не чуе думите й — беше забавно да наблюдаваш подобен откровен непукизъм. Въпреки това другата, по-голяма част от мен оцени факта, че момичето, до което седях, беше именно Грейс. Която прочее прониза Изабел с поглед, в който ясно се четеше посланието: понякога се чудя защо изобщо излизам с теб.

— Внимание — казах, кимвайки към входа на заведението. — Приближаваща опасност.

Бях забелязал Джон Маркс, по-големия брат на Оливия.

Нямах никакво желание да разговарям с него и първоначално изглеждаше, че няма и да ми се наложи, защото Джон не ни беше забелязал. Насочи се директно към бара и си придърпа стол, изгърбвайки високото си тяло, за да се облегне на лакти. Сервитьорката му занесе кафе, преди да е поръчал каквото и да било.

— Джон е секси — отбеляза Изабел с тон, който предполагаше, че това е по-скоро недостатък.

— Изабел — просъска Грейс, — мисля, че ще е добра идея да превключиш непукизмометъра си на графа „умерено“.

Изабел присви устни.

— Какво толкова съм казала? Оливия не е мъртва.

— Ще отида и ще го поканя да седне при нас — отсече Грейс.

— О, не. Моля те, недей да го правиш — казах бързо. — Ще ми се наложи да лъжа, а знаеш, че не съм добър в това.

— Да, обаче аз съм — каза Грейс. — Освен това ми се вижда нещастен. Ей сега се връщам.

И така тя се върна след минутка, следвана от Джон, и отново се настани до мен. Джон остана изправен до масата, видимо притеснен, докато Изабел съвсем умишлено се забави с няколко секунди повече от необходимото, преди да се отмести, за да му направи място.

— Е, как си? — попита Грейс съчувствено, облягайки лактите си на масата. Може и да си въобразявах, но нещо в тона й ми подсказа, че знае отговора на въпроса, който задава, и сякаш излъчваше самодоволство от този факт.

Джон погледна към Изабел, която не особено тактично се бе отдръпнала максимално далеч от него и се беше облегнала на перваза на прозореца, след което се приведе към двама ни с Грейс:

— Получих имейл от Оливия.

— Имейл — повтори Грейс като ехо. Гласът й съдържаше перфектното съчетание от равни дози надежда, недоверие и деликатност. Точно каквото можеше да се очаква от скърбящо момиче, което се надява, че най-добрата й приятелка е жива. Само дето Грейс знаеше, че Оливия е жива.

Извърнах очи към нея.

Тя ме игнорира, задържайки изпълнения си с невинност и напрежение поглед върху Джон.

— И какво пише в него?

— Че тя е в Дълът. И ще се прибере скоро! — Джон вдигна ръце във въздуха. — Направо не знаех дали трябва да се надрискам от облекчение, или да закрещя пред монитора. Как е способна да причини нещо подобно на мама и татко? След което просто да напише: „Скоро ще се прибера“. Все едно е отишла при някакви свои приятели и сега ни информира, че гостуването й е приключило. Имам предвид — да, наистина се радвам, че тя е добре, но Грейс, разбери ме, зверски съм й ядосан.

Той се облегна назад, а изражението му подсказваше, че е изненадан от самия себе си, задето е споделил толкова много. Кръстосах ръце на гърдите си и се приведох към масата в опит

да потисна пристъпа на ревност, който бях изпитал, когато Джон произнесе името на Грейс с толкова много чувство, все едно между двамата има някаква връзка. Начинът, по който любовта изважда на показ недостатъците ни, определено е странен.

— Кога? — продължи Грейс. — Кога е казала, че ще се прибере?

Джон сви рамене.

— Не е споменала нищо повече от „скоро“.

Лицето на Грейс грейна в усмивка.

— Най-важното е, че е жива.

— Аха — очите на Джон също блестяха, сякаш отразили емоциите на Грейс. — Ченгетата ни казаха, че… не бива да се надяваме прекалено много. Неведението какво точно се е случило… то беше най-страшното.

— Като си говорим за ченгета — обади се Изабел, — показа ли им имейла?

Грейс й хвърли мрачен поглед, който бързо се стопи в отговор на нежна усмивка в мига, когато Джон отново се обърна към нея. Изглеждаше гузен.

— Не исках да ги слушам как ми обясняват, че имейлът може да не е от нея, да е някаква измама. Предполагам… предполагам, че ще им го покажа. Защото те могат да проследяват подобни неща, нали така?

— Могат — каза Изабел, докато гледаше към Грейс, а не към него. — Чувала съм, че ченгетата могат да проследят айпиадреса, или както там го наричат. Така че ще могат да определят откъде е изпратено писмото. Което може да е дошло и отнякъде тук, от Мърси Фолс.

В гласа на Грейс се долови гняв:

— Но ако е изпратено от интернет кафе в някой голям град като Дълът или Минеаполис, подобно проследяване няма да свърши никаква работа.

Джон я прекъсна.

— Не знам дали наистина бих искал полицията да довлече Оливия обратно вкъщи, ритаща и пищяща. Искам да кажа, че тя е почти на осемнайсет и не е глупава. Липсва ми, но съм убеден, че трябва да е имала сериозна причина, за да ни напусне.

Всички погледнахме към него, но в очите ни се четяха различни неща. Аз си мислех, че това беше нещо ужасно зряло и безкористно от негова страна, изражението на Изабел ясно казваше: абе ти да не би да си пълен идиот? Грейс го гледаше с възхищение.

— Ти си наистина страхотен брат — каза тя.

Джон сведе очи към чашата си с кафе.

— Аха. Не знам, може и така да е. Както и да е, имам часове, така че ще е най-добре да изчезвам.

— Часове в събота?

— Професионална специализация — обясни Джон. — Ще ми даде допълнителен шанс да се измъкна от вкъщи. — Той стана и измъкна няколко банкноти от джоба си. — Ще платите ли на сервитьорката за кафето ми, когато се появи?

— Мда — каза Грейс. — Ще се видим пак по някое време, нали?

Джон кимна и се запъти към изхода. Веднага щом вратата се

затвори зад гърба му, Изабел се плъзна отново в центъра на седалката си, за да застане лице в лице с Грейс.

— Това беше възхитително! Грейс, така и не си споделяла с мен, че си имала нещастието да се родиш без мозък! Защото това е единственият начин, по който мога да си обясня защо си направила тъпотия с такива космически пропорции.

Не бих използвал същите думи, но определено си мислех същото.

Грейс махна с ръка.

— Стига де. Направих го последния път, когато бях в Дълът. Исках да им дам някаква надежда. Пък и си мислех, че това е добър начин да накарам ченгетата да не се престарават особено много в издирването, защото цялата история ще изглежда като отегчително и почти законно бягство от дома вместо като евентуално отвличане от потенциален психопат. Виждаш ли, използвах именно мозъка си.

Изабел изтръска малко от зърнената си закуска в шепа.

— Е, аз мисля, че не е трябвало да се замесваш в тази история. Сам, кажи й да не се замесва.

Почувствах се между чука и наковалнята и измърморих:

— Грейс е много умна.

— Грейс е много умна — повтори Грейс думите ми, гледайки към Изабел.

— В повечето случаи — добавих.

— Може би трябва да му кажем — продължи Грейс, без да ми обръща внимание.

Двамата с Изабел я зяпнахме.

— Какво? Той й е брат. Обича я и иска да бъде щастлива. Освен това не разбирам кому е нужна цялата тази тайнственост, при положение че всичко има научно обяснение. Да, по-голямата част от хората определено биха възприели нещо подобно по неправилен начин. Но тук си говорим за членове на семейството! Те ще ни разберат, ако им обясним, че става дума за нещо естествено и логично, а не за някакво зловещо проклятие, което превръща човека в звяр.

Нямах думи, за да опиша ужаса, който ме скова даже при мисълта за подобна идея. А дори не бях сигурен защо тя предизвика толкова силна реакция в мен.

— Сам — гласът на Изабел ме откъсна от мислите ми и чак сега осъзнах, че просто стоя сковано и прокарвам показалец по един от белезите върху китките си. Изабел се обърна към Грейс. — Това определено е най-глупавата идея, която някога съм чувала, освен ако целта ти не е Оливия да попадне в най-близката лаборатория, където ще я режат на кубчета, за да ги изследват под микроскоп. Освен това Джон очевидно е прекалено голям бастун, за да възприеме нещо подобно.

В това поне имаше смисъл. Кимнах:

— Не мисля, че е най-подходящият човек, на когото да кажем нещо подобно, Грейс.

— Ти каза на Изабел!

— Трябваше да й кажем — произнесох бързо, преди Изабел да изстреля поредната си хаплива реплика. — Тя вече се беше досетила за повечето неща. Там ситуацията беше такава, че тя просто трябваше да знае. — Изражението на Грейс не изразяваше нищо, което показваше, че е ядосана, затова добавих. — Въпреки всичко наистина мисля, че си много умна. В повечето случаи.

— В повечето случаи — повтори Изабел. — Сега изчезвам оттук, защото вече усещам как цялата започвам да лепна от мазнина.

— Изабел — казах, докато ставаше. Тя се спря край ръба на масата и ме погледна странно, сякаш за първи път произнасях името й. — Ще отида да го погреба. Вълкът. Може би още днес, ако земята не е замръзнала.

— Няма нужда да си даваш зор — отбеляза тя. — Сигурна съм, че няма да ходи никъде.

Когато Грейс се приведе към мен, миризмата на разложение отново ме лъхна. Искаше ми се да бях разгледал по-внимателно снимката от телефона. Искаше ми се смъртта на вълка да беше нещо очевидно и естествено. Бях се уморил от мистерии.

Бележки

[1] Вид италиански сандвич. — Б. пр.

[2] For he’s a jolly good fellow — песен, с която хората биват поздравявани по най-различни важни поводи. Според Книгата на Гинес това е втората най-популярна песен на английски след Честит рожден ден (Happy Birthday To You). — Б. пр.