Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълците от Мърси Фолс (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Silverkata (2018)

Издание:

Автор: Маги Стийвотър

Заглавие: Копнеж

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Печатница: „АВИС-24“ ООД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-77-1234-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6513

История

  1. — Добавяне

Трийсет и шеста глава
Изабел

— Къде искаш да те оставя? Обратно в къщата на Бек?

Седяхме в джипа ми, оставен в далечния край на паркинга пред „При Кени“, за да не го одраска някой селяндур, който си няма идея как се паркира. Опитвах се да не гледам към Коул, който изглеждаше огромен на предната седалка; присъствието му заемаше далеч повече място от физическата му форма.

— Не го прави — помоли той.

Погледнах го с крайчеца на очите си.

— Какво да не правя?

— Не се преструвай, че не се е случило нищо. Задай ми въпроса, който искаш да зададеш.

Следобедната светлина умираше бързо. Дълги черни облаци пълзяха по небосклона на запад. Не идваха към нас. Това беше лошо време, предназначено за някого другиго.

Въздъхнах. Не знаех дали искам да знам. Струваше ми се, че знанието ще бъде далеч по-тежко от незнанието. От друга страна, вече нямаше как да натикаме злия дух обратно в бутилката, нали така?

— Има ли значение? — попитах.

— Искам да знаеш — заяви Коул.

Сега вече се извърнах към него, към опасно красивото му лице, което дори и сега ми нашепваше нежни и опасни слова на някакъв непознат език. Изабел, целуни ме, изгуби се в мен. Това всъщност бе едно много тъжно лице, щом веднъж човек се научеше да вижда какво се случва отвъд маската на непукизъм.

— Наистина ли?

— Трябва да знам дали някой, който не е дванайсетгодишно хлапе, знае кой съм — каза той. — Или наистина ще трябва да се самоубия.

Хвърлих му унищожителен поглед.

— Да пробвам ли да отгатна? — попитах. Без да изчакам отговор, се замислих за сръчните му пръсти и красивото му лице. — Клавирист в някоя момчешка група.

— Вокалистът на НАРКОТИКА.

Зачаках да се разсмее и да каже шегувам се.

Но той не го направи.

Коул

Изражението й не се промени. Може би феновете ми наистина бяха само хлапета. Беше доста потискащо.

— Не ме гледай така — каза тя накрая. — Това, че не съм разпознала лицето ти, не означава, че не съм чувала вашата музика. Всеки е чувал вашата музика, включително и Исус.

Не казах нищо. Всъщност какво можех да кажа? Целият разговор ми се струваше като едно огромно дежа вю. Сякаш през цялото време бях знаел, че ще споделя това с нея тук, в колата й, докато следобедът застудява под булото на облаците.

— Какво? — попита Изабел, навеждайки се така, че да ме погледне в лицето. — Какво? Мислиш, че ми дреме за това, че си рок звезда?

— Не става въпрос за музиката — промърморих.

Изабел притисна пръст към белезите от иглите в сгъвката на ръката ми.

— Нека да позная. Наркотици, момичета, много мръсни думи. Кое от тези неща не си ми казал вече? Тази сутрин лежеше гол на пода и сподели с мен, че искаш да се самоубиеш. С какво точно това, че знам за твоята музикална кариера като вокалист на, обожемой, НАРКОТИКА, ще промени каквото и да било?

— Ами… С нищо. — Не знаех как точно се чувствам. Облекчен? Разочарован? Всъщност имах ли наистина желание нещо между нас да се промени?

— Какво точно искаш да кажа? — продължи Изабел. — Че ще ме развратиш и затова трябва на секундата да се махнеш от колата ми? Вече е късно. Достатъчно съм пропаднала, така че не можеш да ми повлияеш с нищо.

Разсмях се, въпреки че ми стана гадно, задето го направих. Знаех, че ще го приеме като обида, а изобщо не беше така.

— О, повярвай ми, не си. Има едни малки, гадни и мръсни заешки дупки, на чието дъно аз съм бил, а ти не. Завличал съм разни хора в тези тунели и те никога не са излизали оттам.

Бях познал. Наистина се беше обидила. Помислила си беше, че я смятам за наивна. Продължих:

— Не се опитвам да те ядосам. Просто те предупреждавам честно и почтено. Много по-известен съм с тези неща, отколкото с музиката си. — Изражението й беше толкова ледено, че май наистина бях успял да премина отвъд всички защитни стени, които си бе изградила. — Твърде вероятно е да съм абсолютно неспособен да вземам решения, които да не са егоистични по всеки възможен начин.

Този път Изабел се разсмя. Висок, жесток, самоуверен смях, който изненадващо ме възбуди. Тя включи на задна скорост.

— Откога чакам да ми кажеш нещо, което да не знам.

Изабел

Отведох Коул у дома с ясното съзнание, че това е лоша идея. Може би го направих именно защото беше лоша идея. Докато пристигнем, над нас се бе спуснала една от онези красиви, кичозно ярки привечери с обагрено в розово небе, каквито бях виждала единствено в северна Минесота.

Отново бяхме там, където се бяхме срещнали за първи път, само дето сега си знаехме имената. На алеята отпред имаше паркирана кола — бледосиньото беемве на баща ми.

— Не се притеснявай за колата — казах, докато паркирах в другия край на алеята. — Това е баща ми. Днес е почивен ден, така че той ще е в мазето с известно количество твърд алкохол, който да му прави компания. Дори няма да разбере, че сме вкъщи.

Коул не отвърна нищо, само се измъкна от колата и потръпна от студ. Потри ръце една в друга и ме погледна с очи, които изглеждаха празни и черни в сумрака.

— Побързай — каза.

Усетих ледената ласка на вятъра и разбрах какво имаше предвид. Точно в момента не го исках във вълча форма, така че го хванах за ръка и бързо го поведох към страничната врата, която щеше да ни отведе в подножието на второто стълбище.

— Оттук.

Докато затвори вратата зад нас, той вече трепереше неудържимо. Наложи му се да приклекне, облегнал се с ръка на стената, докато аз стоях приведена над него и държах бравата, за да му отворя, ако се трансформира във вълк.

Най-накрая той се изправи. Смърдеше на вълк, но поне носеше собственото си лице.

— За първи път полагам усилия, за да не се превърна във вълк — сподели той с мен. После се обърна и закрачи нагоре по стълбите, без да ме изчака, за да му кажа накъде да върви.

Последвах го. Цялото му тяло бе потънало в сенките, освен проблясващата кожа на ръката му върху парапета. Имах чувството, че сме насочили колата, в която пътувахме заедно, към неизбежен сблъсък, но наместо спирачката съм настъпила здраво педала на газта.

На горната площадка Коул се поколеба, но не и аз. Хванах го за ръката, минах пред него и го издърпах към нови стълби, които ни водеха към таванската ми стая. Той се приведе, за да не удари главата си в скосения таван, а аз се обърнах и обвих ръце около врата му, преди да успее да се изправи.

Миришеше невероятно силно на вълк, което ми напомни за някаква странна комбинация от Сам, Джак, Грейс и къщата на Бек, но това всъщност нямаше значение, защото неговите устни бяха моят наркотик. Докато го целувах, всичко, за което можех да мисля, бе, че имам нужда да усещам долната му устна между своите и ръцете му, притискащи тялото ми към неговото. Цялото ми същество изгаряше в пламъците на страстта, чувствах се по-жива отвсякога. Не можех да мисля за нищо друго, освен за копнежа, с който Коул отвръщаше на целувките ми.

Някъде на долния етаж нещо се разби с трясък. Татко бе подхванал вечерните си занимания. Всичко това обаче се случваше на някаква друга планета, защото тази принадлежеше само на двама ни с Коул. Ако устните му бяха способни да ме отведат толкова далеч от живота ми, къде ли биха ме отвели останалите части на тялото му. Пресегнах се към джинсите му и известно време се борих несръчно с колана, докато най-сетне успея да разкопчая най-горното копче. Коул затвори очи и тихо простена.

Отдръпнах се и се отпуснах назад върху леглото. Сърцето ми препускаше с милион мили в час, докато го наблюдавах и си представях как тежестта на тялото му ме притиска към дюшека.

Той обаче не ме последва.

— Изабел — промълви. Бе отпуснал ръце край тялото си.

— Какво? — Отново бях останала без дъх, а той изглеждаше така, сякаш изобщо няма проблеми с дишането. Замислих се за това как тази сутрин бях тичала и изобщо не ми бе останало време да си оправя грима и прическата. В това ли беше проблемът? Надигнах се на лакти, цялото ми тяло трепереше. Някакво неназовано чувство бушуваше вътре в мен. — Какво има, Коул? Изплюй камъчето.

Той продължаваше да ме гледа, изправен, с разкопчани джинси и полусвити в юмруци ръце.

— Не мога да го направя.

Гласът ми прозвуча подигравателно, когато сведох очи към една конкретна част от тялото му.

— На мен не ми изглежда така.

— Исках да кажа, че не мога да го правя повече.

Той закопча панталона си и продължи да ме гледа.

Щеше ми се да не го беше правил. Извърнах лице, за да не се налага да виждам изражението му. Знаех, че ще ми се стори снизходително, независимо дали наистина изпитваше нещо подобно или не. Нямаше нещо, което би могъл да каже в този момент, без да прозвучи снизходително.

— Изабел — продължи той, — не се сърди. Аз искам да го направим. Наистина го искам.

Не казах нищо. Бях се загледала в някакво перце, което се бе измъкнало от възглавницата, и лежеше върху бледолилавата покривка на леглото.

— Бога ми, Изабел, не прави нещата още по-трудни, става ли? Опитвам се да си спомня как да бъда свестен човек, разбираш ли? Опитвам се да си спомня кой бях, преди да се стигне до момента, в който се намразих.

— Значи преди да се намразиш, не си чукал момичета, така ли? — изръмжах. Усетих, че от едното ми око се стича едра сълза.

Чух го да се движи. Когато погледнах, го видях да стои пред прозореца с кръстосани пред гърдите ръце.

— Мислех, че си девствена.

— Какво значение има това?

— Ти не искаш да спиш с мен. Не искаш да загубиш девствеността си от някакъв откачен певец. Това ще те накара да се мразиш до края на живота си. Сексът има това свойство. Направо е страхотен, когато го правиш по този начин. — В гласа му долових горчивина. — Просто не искаш да чувстваш нищо и той ще свърши чудесна работа за около половин час. Но после ще стане по-зле. Повярвай ми.

— Е, ти си експертът по въпроса — казах. По бузата ми се плъзна нова сълза. Не бях плакала от седмицата, в която Джак бе починал. Просто исках Коул да се махне. Името на Коул Сейнт Клеър, властелинът на света, определено не присъстваше в списъка с хора, които бих искала да гледат как най-накрая съм се разплакала.

Коул облегна длани върху стъклото; последната светлина, проникваща през облаците, едва осветяваше лицето му. Без да поглежда към мен, той произнесе тихо:

— Изневерявах на първата си приятелка. Изневерявах и непрекъснато. Докато бях на турне. Когато се върнах, двамата се скарахме за някаква дреболия и аз й казах, че съм й изневерявал с толкова много момичета, че дори не мога да си спомня имената им. Предполагам, че скъсах с нея през онзи ден. Тя беше сестрата на най-добрия ми приятел, така че на практика ги принудих да избират между мен и връзката помежду си. — Той се разсмя, ужасяващ, безрадостен смях. — Сега Виктор е някъде навън в гората, неспособен да се освободи от вълчата си форма. Неспособен да спре трансформациите си. Страхотен приятел съм, нали?

Не казах нищо. Не ми пукаше за нравствената криза, в която беше изпаднал.

— Тя също беше девствена, Изабел — промълви Коул, извръщайки най-сетне лице към мен. — Тя ме мрази. Мрази себе си. Не искам да причиня същото и на теб.

Гледах го втренчено.

— Случайно да съм те молила за помощта ти? Случайно да съм те поканила тук, за да ми провеждаш психиатрични сеанси? Нямам нужда да бъда спасявана от самата себе си. Или от теб. За толкова слаба ли ме мислиш? Трябваше просто да те оставя да се самоубиеш.

Отново това изражение, винаги това изражение. Очаквах да видя как думите ми са го наранили, но там нямаше… нищо.

Сълзите изгаряха бузите ми, имах чувството, че се забиват в плътта ми, когато се срещаха под брадичката. Дори не знаех за какво точно плача.

— Ти не си такова момиче — каза Коул. Гласът му звучете уморено. — Повярвай ми, виждал съм достатъчно много от тях, за да го знам. Виж. Не плачи. Ти и такова момиче не си.

— Сериозно? И какво момиче съм в такъв случай?

Фактът, че бе обърнал внимание на сълзите ми, внезапно направи самата мисъл, че ме вижда в това състояние, нетърпима. Затворих очи.

— Просто се махай. Махай се от стаята ми.

Когато ги отворих отново, него вече го нямаше.

Коул

Докато слизах по стълбите, бях изкушен от идеята да изляза навън и да проверя дали онова неудържимо треперене и болката в стомаха, които бях почувствал докато идвахме, наистина означаваха това, което си мислех, че означават. Въпреки това останах сред топлината на къщата. Имах усещането, че бях научил за себе си нещо, което не знаех преди, частица познание, толкова нова, че ако сега се превърнех във вълк, следващия път, когато станех Коул, може би щях да съм я изгубил безвъзвратно.

Поколебах се в основата на стълбището, знаейки, че баща и се намира нейде в дълбините на къщата, докато Изабел е останала сама в нейната кула.

Какво ли бе чувството да израснеш в дом, който изглежда като този? Направо ме беше страх да дишам твърде шумно, за да не съборя някоя декоративна чиния от стената или да не наруша хармонията на съвършено подредените изсушени цветя. Самият аз също бях живял охолно — лудите учени по принцип са доста богати — но нашата къща никога не беше изглеждала така. Животът ни просто бе изглеждал… жив.

Завих по грешния коридор на път за кухнята и се озовах в природонаучния музей на Минесота: огромна стая с висок таван, обитавана от цяла армия препарирани животни. Бяха толкова много, че бих се усъмнил дали са истински, ако не усещах тежката миризма на мърша, тегнеща в помещението. Нямаше ли някакви закони за защита на застрашените животински видове в Минесота? Някои от тези си изглеждаха направо абонирани за проклетата Червена книга; със сигурност не ги бях виждал в щата Ню Йорк, така или иначе. Загледах се в някаква дива котка с екзотична окраска, която се взираше в мен с мъртвите си стъклени очи. Спомних си нещо от разговора ни с Изабел, когато я бях срещнал за първи път… нещо, свързано с увлечението на баща и по стрелбата.

Не особено изненадващо открих и вълк, застинал завинаги в дебнеща поза край една от стените с проблясващи в сумрака стъклени очи. Явно глупостите на Сам все пак ми бяха влезли под кожата, защото си помислих, че това е наистина кошмарен начин да умреш далеч от реалното си тяло. Също като астронавт, загинал в космоса.

Огледах още веднъж животните — границата, която ме делеше от тях, ми се струваше извънредно илюзорна — и бутнах вратата в другия край на стаята с надеждата, че тя най-сетне ще ме отведе в кухнята.

Отново сгреших. Намирах се в елегантно обзаведена кръгла зала, осветявана от лъчите на залязващото слънце, които нахлуваха през заелите по-голямата част от стените прозорци. В центъра й имаше огромен роял и… всъщност нищо друго. Просто един роял сред оцветените в тъмночервено стени. Това беше стая, посветена единствено на музиката.

Осъзнах, че дори не помня последния път, когато бях пял.

Не помнех последния път, когато това ми бе липсвало.

Докоснах края на рояла; блестящият лак бе студен под пръстите ми. Незнайно защо точно сега, докато нощният студ напредваше към мен отвъд прозорците, нетърпелив да промени кожата ми, аз бях повече човек, отколкото се бях чувствал от много дълго време.

Изабел

Хлипах известно време, докато най-накрая не се надигнах от леглото и не отидох да се измия в малката си баня. След като оправих грима си, се приближих до прозореца, през който бе гледал Коул, и се запитах колко ли далеч бе той в момента. За моя изненада забелязах лъч на фенерче, който прорязваше тъмносиния мрак на нощта и се движеше по лъкатушещата пътека през горите към малкия парк до езерото. Дали беше Коул? Не, той не би могъл да остане човек в това време, не и след като беше толкова близо до трансформацията преди малко. Баща ми?

Намръщих се, загледана в тайнствената светлинка, чудейки се дали не вещае неприятности.

Тогава чух пианото. Знаех със сигурност, че не беше баща ми, който никога не свиреше, а колкото до майка ми, тя не бе докосвала клавишите от месеци. Освен това до ушите ми не достигаше някоя от нежните, красиви партитури, които майка ми обичаше да свири. Това бе неспокойна, бърза, зловеща мелодия, която се повтаряше отново и отново, сякаш някой очакваше включването на други инструменти, които да я допълнят.

Представих си Коул толкова ясно, че просто трябваше да го видя как свири. Тихо слязох на долния етаж и се промъкнах към музикалната стая. Поколебах се пред вратата и леко се приведох, за да надникна вътре, без да бъда забелязана.

Той беше там. Не беше седнал нормално върху пейката, а се бе облегнал на коляно върху нея, все едно не планираше да се застоява тук за дълго. Не можех да видя от този ъгъл пръстите му на музикант, които бях забелязала по-рано, но нямаше и нужда да ги виждам. Всичко, което трябваше да видя, бе лицето му. Беше се изгубил в повтарящата се мелодия, осветен от залязващото слънце, освободил се от неизменната си броня. Това не беше агресивният и нагъл красавец, когото бях срещнала преди няколко дни. Беше просто едно момче, което търси вярната мелодия. Изглеждаше млад, несигурен и нежен, а аз се чувствах предадена, задето някак бе успял да се съвземе от случилото се, докато аз не можех.

По някакъв странен начин той отново бе откровен с мен и споделяше още една своя тайна, докато аз нямах нищо, което искам да му дам в замяна. За първи път виждах нещо в очите му.

Виждах, че отново чувства, а това, което чувстваше, му причинява болка.

Не бях готова да наранявам…