Маги Стийвотър
Копнеж (7)

Шеста глава
Грейс

— Знаеш ли — промърмори Изабел, — когато ти казах да ми се обадиш през уикенда, нямах предвид да ми се обадиш, за да ме извлечеш да трамбовам сред дърветата при температура под нулата.

Тя ми се намръщи. Нямаше как да не забележа, че изглеждаше странно на място в тази студена пролетна гора. Носеше бяло палто с обшита с кожи качулка, която очертаваше бледото лице и леденосините й очи. Приличаше на някаква скандинавска принцеса.

— Не е под нулата — отбелязах, изритвайки малко мек сняг с върха на обувката си. Всъщност времето изобщо не е лошо, пък и ти искаше да излезеш от вкъщи, нали така?

Наистина не беше лошо. Топло беше, а на повечето огрени от слънцето места снегът бе започнал да се топи и само под дърветата все още имаше пухкави преспи. Повишилата се с няколко градуса температура придаваше доста по-приятен вид на пейзажа, а първите пролетни цветове отмиваха зимната сивота. Въпреки че студът все още вледеняваше върха на носа ми, а ръцете ми бяха скрити в топлия уют на ръкавиците.

— Всъщност ти би трябвало да водиш — отбелязах. — Ти си тази, която ги е видяла тук.

Гората, която се разпростираше зад голямата къща на семейство Кълпепър, ми беше непозната. Наоколо се издигаха множество борове, както и някакви дървета със съвършено прави сиви стволове, каквито не бях виждала досега. Бях сигурна, че Сам знаеше как точно се наричат.

— Виждала съм ги — натърти Изабел, — не съм търчала из гората след тях. — Въпреки това ускори леко крачка, за да ме настигне, и двете продължихме да се движим рамо до рамо, заобикаляйки храстите и падналите дървета. — Просто знам, че се появяват някъде от тази посока, и съм ги чувала да вият откъм езерото.

— Езерото Ту Айлънд? — попитах. — Далеч ли е оттук?

— В тези условия определено ще ни се стори по-далеч, отколкото е в действителност — измърмори Изабел. — Какво изобщо правим тук? Плашим вълците? Търсим Оливия? Ако знаех, че Сам ще дойде при теб, за да ти мрънка по въпроса като малко момиченце, изобщо нямаше да му казвам нищо.

— Всичко, което изброи — отвърнах. — Освен частта с мрънкането. Сам просто е притеснен. Мисля, че има основания да бъде.

— Хубаво. Както кажеш. Смяташ ли, че наистина има шанс Оливия вече да се е трансформирала? Защото ако не е така, можем да пренасочим утринната си разходка към колата ми и да отидем някъде, за да пием кафе.

Бутнах някакъв изпречил се на пътя ми клон и присвих очи; стори ми се, че видях водни отблясъци сред дърветата.

— Сам каза, че не е прекалено рано и младите вълци най-вероятно ще се трансформират поне за малко — обясних. — Особено ако е топло. Като днес. Може би.

— Хубаво, но след като в крайна сметка не я открием, ще отидем на кафе. — Изабел посочи с ръка някъде напред. — Ето ти го и езерото. Сега доволна ли си?

— Аха.

Намръщих се, когато забелязах, че дърветата тук изглеждаха някак различно. Бяха по-раздалечени и на равни разстояния едно от друго. В корените им бяха покарали нови зелени филизи. Спрях се, когато забелязах нещо цветно, подаващо се изпод килима от сухи листа в краката ни. Минзухар. Мъничък син цвят, нежно обгърнал жълтата си чашка. На няколко инча от него видях още пролетна зеленина, както и други две цветя. Това бяха първите следи на пролетта, но и нещо повече — следи от човешко присъствие насред гората. Исках да приклекна и да докосна цветовете на минзухарите, за да се убедя, че са истински. Но изпитателният поглед на Изабел ме накара да остана права.

— Какво е това място?

Изабел прескочи някакъв клон, за да застане до мен, и погледна към скупчените пред нас малки смели цветенца, които студът не бе успял да уплаши.

— О, това ли? В славните дни на нашата къща, преди да заживеем в нея, старите собственици са имали алея, която да води към езерото, и градинка тук. До водата има няколко пейки, както и статуя.

— Може ли да ги видя? — попитах, запленена от идеята за този малък, скрит сред пущинака свят.

— Ами ние всъщност сме насред тази градинка. Едната пейка е ей там. — Изабел направи няколко крачки и ритна каменната пейка с ботуша си. Беше покрита със зелен мъх, разнообразяван на места от блестящи оранжеви лишеи, така че може би изобщо нямаше да я забележа, ако Изабел не ми я беше показала. Сега, когато вече знаех какво да търся, можех ясно да различа формата на седалката, както и друга пейка на около метър от първата. Видях и статуята — жена, вдигнала ръце пред устата си, сякаш бе възхитена от нещо, гледаше към езерото. В основата й се бяха сгушили някакви неразцъфнали цветя, а сред пресните, в сенките на дърветата, забелязах още минзухари.

Зад мен Изабел прокара крак през листата.

— Погледни надолу. Това под нас е камък. Открих го миналата година.

Изритах листата встрани, както беше направила тя, и усетих как обувката ми се удари в твърдата настилка. Истинската цел на импровизираната ни експедиция моментално беше забравена. Продължих да разчиствам листата с крак, оголвайки плочите отдолу.

— Изабел, това не са просто камъни. Погледни. Това е ъъъ… ъъ… — не можех да се сетя за думата, с която да опиша разкрилите се пред очите ми фигури.

— Мозайка — довърши Изабел, загледана в странните форми под краката си.

Взех една пръчка, приклекнах и изчистих листата от няколко плочи. Повечето от камъните бяха с естествен цвят, но сред тях имаше и ярки късчета, обагрени в синьо и червено. Разкрих още малко от мозайката и видях, че извиващите се линии се събират в старомодно изображение на усмихнато слънце. Почувствах се странно да открия това сияещо сред лъчите си лице под мъртвите загниващи листа.

— На Сам много щеше да му хареса — промълвих.

— Къде е той всъщност? — попита Изабел.

— Проверява гората зад къщата на Бек. А трябваше да бъде тук с нас! — Можех ясно да си представя блясъка в очите му, когато види за първи път мозайката и статуята. Сам живееше заради подобни неща.

Нещо под пейката привлече вниманието ми, връщайки ме в реалния свят. Дълъг, тънък, мръснобял… кокал. Протегнах се и го вдигнах, оглеждайки следите от зъби по него. Докато го правех, забелязах още кости, разпилени наоколо, някои — полузаровени в листата. Видях и наполовина скрита под пейката стъклена купа. Беше мръсна и изподраскана, но определено не беше антика. Отне ми едва няколко секунди, за да събера две и две. Изправих се и се обърнах към Изабел:

— Хранила си ги, нали?

Тя присви очи и ме изгледа мрачно, но не каза нищо.

Измъкнах купата и изтръсках двете листа, попаднали на дъното и.

— С какво си ги хранила?

— С бебета — отговори сприхаво Изабел.

Повдигнах вежди.

— С месо. Не съм идиотка. Освен това им оставях храна само когато беше наистина студено. Пък и най-вероятно тъпите миещи се мечки са я изяждали.

Гласът й звучеше предизвикателно, почти гневно. Бях на път да й кажа нещо мило по повод скритата й състрадателност, но острата нотка в тона й ме накара да се спра навреме. Наместо това се пошегувах:

— Или пък някоя месоядна сърна, която иска да добави малко допълнителни протеини към диетата си.

Изабел ме дари с колеблива усмивка, която — както винаги при нея — изглеждаше някак самодоволна.

— Аз мисля, че всичката храна най-вероятно е била изядена от Йети, Голямата стъпка.

И двете подскочихме, когато откъм езерото се чу остър писък, наподобяващ зловещ смях, последван от плисък на вода.

— Господи — отрони Изабел и се хвана за стомаха.

Поех си дълбоко дъх:

— Гмурец. Сигурно сме го уплашили.

— Разходките сред природата са силно надценени. Както и да е — не мисля, че Оливия е някъде наоколо, щом ние уплашихме гмуреца. Все си мисля, че болезнената трансформация на вълк в момиче би вдигнала малко повече шум от нас.

Трябваше да призная, че в думите й имаше смисъл. Освен това все още не бях съвсем сигурна какви точно биха били последствията от евентуалното завръщане на Оливия в Мърси Фолс, така че една малка частица от мен почувства облекчение.

— Е, дойде ли най-сетне време да пием кафе?

— Аха — отвърнах, но въпреки това направих няколко крачки към езерото. Сега, когато знаех за каменната мозайка под краката си, осъзнах колко нетипична бе тази повърхност;.колко неестествена и различна от меката горска пръст. Застанах до статуята на жената и притиснах пръсти към устните си, загледана в попадналата в рамката на оголените дървета блестяща водна повърхност и черноглавия гмурец, плуващ на повърхността. След малко осъзнах, че в момента имитирам доста точно позата на каменната женска фигура, замръзнала в изражението си на вечна възхита.

— Виждала ли си това?

Изабел дойде до мен.

— Природа — промърмори презрително. — По-добре си купи картичка. Хайде да си ходим.

Не помръднах. Вече не съзерцавах пейзажа — погледът ми се бе насочил към гората. Пулсът ми се ускори.

— Изабел — прошепнах, замръзнала на място.

От другата страна на статуята лежеше вълк, а сивата му козина се сливаше с цвета на гниещите листа. Тялото беше почти скрито от тях, като ясно видими бяха само черният нос и част от ухото му.

— Мъртъв е — отбеляза Изабел, без да си прави труда да шепне. Има шума върху него — най-вероятно е там от доста време.

Сърцето продължаваше да блъска в гърдите ми; трябваше да напомня сама на себе си, че Оливия се бе превърнала в бял, а не в сив вълк. Колкото до Сам — той беше в безопасност, прикован към човешкото си тяло. Този вълк не можеше да бъде нито един от двамата.

Но можеше да бъде Бек. Оливия и Сам бяха единствените, които значеха нещо за мен, но Бек беше много важен за Сам. Бек беше сив вълк.

Моля те, Господи, нека това не е Бек.

Преглътнах и коленичих до тялото, докато Изабел остана права до мен, ровейки с крак в листата. Съборих внимателно сухия лист, който скриваше муцуната на вълка, и почувствах острата козина дори през ръкавицата си. Наблюдавах като хипнотизирана как сплъстените сиви, черни и бели косъмчета продължиха да се движат секунда след като отместих дланта си. Внимателно дръпнах нагоре клепача на едно от полупритворените очи. Мътното сиво око, толкова нетипично за вълк, беше вперило мъртъв взор в някакво място далеч оттук. Очите на Бек не бяха такива. Облекчена се надигнах до клекнало положение и вдигнах поглед към Изабел.

Докато аз произнасях: „Чудя се кой ли е това“, тя каза: „Чудя се какво ли го е убило“.

Прокарах ръка по тялото. Вълкът лежеше на една страна, предните и задните му крака бяха кръстосани, а опашката лежеше зад него като прекършен флаг. Прехапах устната си, после казах:

— Не виждам никаква кръв.

— Обърни го — посъветва ме Изабел.

Хванах внимателно краката на вълка и го извъртях на другата му страна; тялото почти не беше вкочанено — въпреки падналите върху него листа, вълкът бе умрял наскоро. Потръпнах в очакване да видя нещо наистина гадно, но и от другата страна нямаше видими наранявания.

— Може би просто е починал от старост — предположих. Рейчъл имаше куче, когато се запознахме с нея — златен ретрийвър с прошарена козина и побеляла от старост муцуна.

— Този вълк не ми изглежда особено стар — усъмни се Изабел.

— Сам каза, че вълците умират около петнайсет години след последната си трансформация — напомних. — Може би това се е случило и с него.

Повдигнах муцуната, за да потърся по нея бели или сиви косми. Чух отвратеното възклицание на Изабел, преди да забележа какво го бе предизвикало. Муцуната бе покрита с петна засъхнала кръв. Помислих си, че може би е останала от последната му плячка, докато не осъзнах, че по половината на челюстта му, която бе лежала върху земята, също имаше кръв. Това определено беше кръвта на вълка.

Преглътнах отново, защото беше започнало да ми се гади. Не исках Изабел да ме помисли за някоя гнуслива лигла, затова продължих с предположенията:

— Може би го е блъснала кола и се е довлякъл дотук.

Изабел издаде някакъв гърлен звук, който можеше да означава погнуса или презрение.

— Не е това. Виж му носа.

Беше права — от ноздрите се бяха процедили две тънки засъхнали струйки, присъединяващи се към по-големите петна край бърните му.

Не можех да спра да ги гледам. Ако Изабел не беше тук, не знам колко дълго щях да клеча така и да държа муцуната му в ръцете си, наблюдавайки този звяр… този човек умрял със собствената си кръв, полепнала по лицето му.

Но Изабел беше тук, така че внимателно поставих муцуната обратно земята. Прокарах облечения си в ръкавица пръст през меката козинка край челюстите. Усетих някакъв зловещ подтик отново да повдигна муцуната, за да видя кръвта по нея.

— Мислиш ли, че е бил болен? — попитах.

— Е, със сигурност не е умрял от нещо здравословно — изсумтя Изабел. После сви рамене. — Може просто да му е потекла кръв от носа. Дали вълците получават кръвотечение от носа? Сигурно могат просто да вдигнат муцуни и да убиват времето, докато кръвта спре, като си вият.

Стомахът ми се беше стегнал от лошо предчувствие.

— Грейс, хайде. Може да е било и някаква травма на главата. Или пък от животни, които са гризали трупа, след като вече е умрял. Или множество други отвратителни неща, за които не планирам да мисля преди обяд. Във всеки случай той е мъртъв. Точка. Край.

Погледнах към безжизненото сиво око.

— Може би трябва да го погребем.

— А може би първо трябва да пийнем кафе.

Надигнах се, изтупвайки пръстта от коленете си. Дълбоко в мен се беше загнездило чувството, че сме оставили нещо недовършено. Някакво неясно безпокойство. Може би Сам щеше да знае повече. Опитах се гласът ми да прозвучи небрежно:

— Хубаво. Нека да отидем някъде, където да се стоплим, а аз ще се обадя на Сам. След това той може да дойде до тук и да погледне за какво става дума.

— Почакай — каза Изабел. Извади телефона си, насочи го срещу вълка и направи снимка. — Нека да използваме мозъците си. Добре дошла в света на модерните технологии, Грейс.

Погледнах към дисплея на телефона. Покритата с кръв муцуна от реалния свят изглеждаше някак обикновена и невинна на снимката. Ако не бях видяла трупа, надали щях да си помисля, че с този вълк се е случило нещо нередно.